Започвам направо
с това, че буквално ми е детска мечта да чуя отново дет метъл и ревове в Paradise Lost, поради това, че прослушах групата
малко преди да издаде Host (1999). А
и никога не съм се надявал (въпреки завръщането към звученето от по-старите им албуми, започнало по-плахо с добрия Paradise Lost (2005), последвано
със стабилния In Requem (2007) и полушедьовъра Faith Divides
Us…(2009),
който е моят личен любимец) отново да се завърнат към звученето от най-първите
си неща. И не, не съм хралупар, който смята само първите им три албума за
ставащи, а другите за боза. Дори Shades of God (1992) все
още ми е трудно да го харесам и го смятам за междинен албум между две от
най-големите им класики - Gothic (1991) и
Icon (1993). Ясно ми беше, че дет метъл и
като цяло екстремните си идеи Greg Mackintosh ще ги използва
само в страничния си проект Vallenfyre, но шокът дойде от събитието на като цяло скучната на интересни албуми 2014
г., т.е. присъединяването на Nick Holmes към Bloodbath, където по моему се справи много добре
и сбъдна наполовина мечтата ми от първото изречение. Предвид това и че
последният им албум - Tragic Idol (2015), не
беше лош, но не предлагаше нищо ново, а и феновете вече не приемаха като
изненада завръщането към звученето от средата на 90-те, очаквах Paradise Lost да завият в посока звученето на One Second
(1997)
плюс малко Draconian Times (1995).
Но това, което е
в албума, тотално направи на пух и прах тези мои предположения. Дали ги тресе
някаква носталгия към старите дни, която се е прехвърлила от Bloodbath и Vallenfyre,
или ги е прихванало нещо от завръщането на стари кучета като Carcass и At The Gates,
или нещо трето тип комбинация от много неща, но е много приятно да чуеш как
една от най-любимите ти групи преоткрива ранното си творчество и влияние, но предадено от гледната точка на натрупан вече над 25 години музикален опит, чрез който могат да представят нещата по по-добър и изчистен начин. Да, няма я
младежката надъхвация и хъс, но улегналостта не винаги означава скука и
старост. Естествено, сега не очаквайте тотално 1:1 звучене от първите два
албума, просто към звученето от последните 4 албума се прибавят дет метъл елементи,
така че олдскуул феновете няма да бъдат зарадвани с тотално копие на първите
два албума. Личният ми фаворит още от първите завъртания на албума е An Eternity of
Lies, която е най-мелодичната и лесно запомняща се песен в
албума. Другият ми такъв е Flesh From Bone, в която има може би най-бързия мотив
от цялото творчество на групата и напомня за вече нееднократно споменаваните
първи албуми. Victim of the Past и Beneath Broken
Earth също напомнят на
тази ера от творчеството им, като втората е образец как трябва да звучи една
дет/дуум песен - бавно, масивно и с груби вокали. Cry Out започва като
някой стоунър и разнообразява звученето в албума. Единствените песни, които не
ми харесаха и не се отличават, са Terminal и Sacrifice the Flame, но и те трудно биха минали за
слаби. Може би най-големият плюс и минус на албума е гласът на Nick Holmes. Всеки, който го е гледал/слушал на
живо, знае, че не е най-силният певец на концерти, но от друга страна, например
в No Hope in Sight, чистите му вокали звучат перфектно. А и не само
там. За грубите му вокали важи същото, като е важно да се отбележи, че те
присъстват във всяка от песните от албума.
Крайното ми
мнение за албума (същото важи и за оценката) може би ще се промени до края на
година, когато еуфорията от завръщането на нееднократно-вече-споменаваните-елементи-от-миналото-им,
както и детската радост, което предизвиква това, но засега всичко ми звучи
много добре и точно както трябва. Но и не мога да отрека, че Faith Divides Us
- Death Unites Us (2009), ще остане
ненадминат от албумите на завръщането им към онези времена. Като нищо това може да се окаже еднократен
експеримент и след 2-3 години да слушаме нещо приличащо на Host и One Second. Поне аз не бих се изненадал.
Оценка: 8,5/10
