Слушахме Hendrix, когато умирах. Разтваряхме се в него. Освобождавахме мислите си и ги оставяхме да се къдрят в ярко оцветени спирали, да се любят с прелъстителните сола, да пътуват без пари и без багаж до никога невиждани кътчета, без да казват на никого къде отиват, а когато се приберат след ден, два... или месец? да стоят кротко, докато майка им прави мълчаливо закуска в усмихващата се на лятото кухня, а баща им ги гледа отвратено, пали цигара от цигара и търси израз на яростта си.
Помня, че гледах как винилът във грамофона прегръща приглушената светлина от единствената крушка в Мазето. Сетих се как един ден след училище, преди много, много дълги години, Денис влетя в стаята ми, греещ от гордост и юнска пот, а от ръката му надничаше с любопитство малко обло създание с милион шарени очи.
- Искаш ли да видиш нещо яко, човече? - гласът му бягаше по височините, дали защото беше запъхтян, развълнуван, или просто порастващ.
Хвърлих комикса на леглото си и поех животното от ръцете му. Беше 40-ватова крушка, окъпана с бои в цветовете на въображението на Денис. Гледах очарован и усещах дори в костите си как нещо голямо, първично и съдбоносно пробива пътя си към живота. Дръпнах Денис за ризата и изтърчахме в мазето. Бяхме развълнувани, трескави, обезумели. На ръба на инстинктите си.
Покатерих се на един стар бюфет, напипах висящата в нищото фасонка и завих в нея малката пъстра вселена. Тя примигна няколко пъти и разля изпълнения си с обич свят из малкото помещение, което от този ден стана истински наше. Мазето.
Усмихнах се на късчето детство, което за миг бе оживяло в мен. Усмихнах се на старото обло същество, което все още оплиташе съзнанието ми в свръхестествените си цветове. Усмихнах се на Денис, който щеше да изпие първата си незаконна бира, да открие за какво всъщност съществуват момичетата и да се влюби в Zeppelin под същата тази крушка, а няколко години по-късно щеше да замине в колеж, да потъне в бумащина и да забрави за света, който създадохме заедно като деца.
Обичам те, човече
Усетих тъмносиня тягост в гърдите си. Опитах да вдишам дълбоко солото на Jimi, докато то се разхождаше палаво наоколо в червена плисирана пола и високи до коляното чорапи с цвят на изкушение. Но дробовете ми не искаха да летят. Сърцето ми тропаше тежко последния си марш и изпращаше нажежени мълнии в главата ми с всеки удар. Пръстите ми целуваха синьо-сивия покой на забравата и потъваха в него.
Разбрах, че съм прекалил. Знаех, че си отивам.
И се усмихнах на смъртта, тази древна хищница.
Засмях се с всички цветове на изгрева в лицето ѝ.
Ето, вземи ме. Такъв - с рошава коса, попила дима от изпушените в Мазето години, с избелели, раздрани чарлстони, потна бандана, стара широка риза и кецове с история.
Пусни езика си в очите ми. Притисни гърдите си в лицето ми и отвори студените си бедра за мен.
Моята малка Стейс ме усети и с котешка грация се приземи от полета си. Пъстрите ѝ очи пробиваха ефирното тяло на дима от тревата и търсеха пулса ми. Никога няма да забравя колко величествена изглеждаше така - излегната на изтърбушения диван, с най-нежните и естествени златисти извивки, които един мъж може да обича. Ризата се беше свлякла от едното ѝ рамо и красивата ѝ ключица флиртуваше с устните ми. Зърната ѝ се стремяха към тавана, сякаш искаха да се слеят с нощното небе и да бъдат негови звезди.
Малката ми, прекрасна Стейс.
Тя се надигна, лека и гъвкава, и доплува през мъглата помежду ни. Знаеше не по-смътно от мен какво се случва, но в очите ѝ не видях нито упрек, нито скръб, нито тревога. Само дълбока любов. Hendrix избухна в тонове, направени от живот. Копелето се прощаваше с мен забележително.
Стейс се сви в скута ми и отвлече залязващия ми дъх в ярко розова целувка. Ръката ѝ насочи моята към гърдите ѝ и вкочанените ми пръсти се вкопчиха в обичаната златиста плът. Тялото ѝ напираше на възбуждащи тласъци срещу моето, сякаш се опитваше да ме избута от смъртта. Китарата скимтеше, Hendrix тържествуваше в друг свят, Стейс попиваше последните остатъци от мен, а аз....
обичах.
Безкрайно. Безусловно.
Свободно, диво и искрено.
И светът се пръсна в цветове
На другия ден се събудих в полумрака на Мазето. Плочата беше спряла. Въздухът беше мръсен и тегав. Хладен ужас гризеше гърдите ми - Стейс лежеше на кълбо върху мен и, макар цялото ми съзнание да отричаше панически, знаех, че не я чувствам. Извиках я с всяка частица от себе си. Повтарях името ѝ, милвах косата ѝ, целувах бузите ѝ.
Нищо.
Главата ѝ падна назад като на мъртво врабче и устните ѝ разкриха суровата си тайна.
Преди години Стейс беше изровила от прашните скринове на баба си цели шепи изумителни мъниста. Тя имаше в главата си история за всяко едно от тях. Често се случваше да стоим по цели нощи в Мазето - аз, Били, Денис, Рей и Стеф, и Стейс ни разказваше с възторг за живота на всяко цветно парченце приказка. Когато мънистата свършиха, нашата хипи принцеса направи от тях гердани за всеки от нас. Дори Денис може би все още пази своя.
Разбираш ли, Стейс вярваше, че те ни свързват. Някак още тогава усещаше, че може би някой ден ще имаме нужда от някакъв мост един към друг. Тогава, разбира се, не я разбирахме истински, защото виждахме себе си - обществото на Мазето, като едно монолитно, вечно и неразрушимо единство. Но Стейс знаеше... Интуицията ѝ неумолимо беше отсъдила, че някой ден Били ще замине в Европа, Стеф ще бъде отвлечена и досието ѝ ще събира прах десетки години в участъците като неразрешен случай, Рей просто ще спре да се появява, а Денис... е, вече знаеш за него.
Но, както вече казах, Стейс вярваше с цялата сила на обичта си, че герданите ни свързват. Може би затова се беше задушила, напъхвайки в гърлото си моя.
Прегърнах я. Така, както една душа прегръща друга.
Вдигнах я и я пренесох до дивана. Исках да я оставя да лежи завинаги като египетска кралица в своето великолепие. Завинаги на 21. Тук, в Мазето. Щях да слизам при нея от време на време да пушим, да се реем в необятността на Stones, да слушаме как мънистата от герданите ни разказват своя низ от истории.
Моята малка Стейс щеше да ми се усмихва с призрачната усмивка на съхнещата, отдръпваща се от зъбите ѝ кожа.
Най-накрая щяхме да победим времето и смъртта. Тук, в Мазето.
Понечих да изляза, но нещо изхрущя болезнено под кецовете ми. Погледнах вяло нагоре - кабелът с фасонката висеше безсмислено в нищото. Старото обло същество беше пръснало цветовете си за последен път. Нашата Вселена лежеше мъртва на пода.
Тук, в Мазето
No comments:
Post a Comment