Empty Words II – season 2014/2015

Ето, че и 2014 г. наближава своя край, та по този повод, реших отново да си разчеша езика със строго субективен поглед най-вече върху музикалната ситуация през почти отминалата година. За някои може да е била добра, за други лоша, за трети - година като година, това си зависи от всеки. За мен досега е доста тегава и странно напрегната, но нека да не мрънкам повече, защото, ако си от малцината прочели това мое писание, може би вече си се убедил, че нещата по-хубави може да не станат, но по-зле винаги има накъде. Но стига личностни простотии, да пристъпвам към хапването за това кой какво е направил през почти изминалата година:

Mastodon издадоха албума на година, къде просто защото нямаха реална конкуренция, породено от това, че откакто слушам такава музика (т.е. от над петнадесетина години, което пак не е чак такъв опит) няма толкова слаба откъм добри албуми година, къде защото вече започнаха по инерция да издават много добри албуми, което дано се запази и занапред. Та ако си мислил, че 2013 г. с нищо не изпъква, то 2014 г. в някаква степен направо си е вдлъбната. Покрай Mastodon трябва да се отбележи и страничният проект на Troy Sanders Killer be Killed, които не бих казал, че направиха нещо уникално, но наистина звучи добре. А и време е Max Cavalera малко да миряса, че взе вече да прилича на онези хиперактивни чичовци, които май никой не обича.

При блек метъла имаше не малко неща, които си заслужаваха да се чуят. 1349 направиха наистина много добро и стабилно завръщане, като експериментите от предишните два албума вече (почти) липсват. Mayhem показаха, че чакането от 7 години си е заслужавало и впечатлиха, макар че все едно я има дразнещата накъсаност от 2007 г.. За съжаление дългоочакваните нови албуми на Khold, Dark Fortress и Vesania, не оправдаха надеждите, не разочароваха, но и не впечатлиха. Докато новият Den Saakaldte беше много приятна изненада. Но блек метъл албумът, който наистина си заслужава да чуете от 2014 г., е този на The Deathtrip, не е най-иновативното нещо, но определено е от най-високо качество. Не знам колко е редно да се слага в тази категория, но все пак трябва да се спомене и новият албум на Burzum. Вече тотално далеч от метъла, но все така със скандали около себе си, Варг (или там както му беше новото френско име) направи много приятен ембиънт албум, а като се вземе предвид, че след Belus албумите не впечатляваха, и това си е нещо.

Предвид това, че дет метълът далеч не е най-слушаното нещо от мен, тази година премина в доста изслушано от него. Не знам дали е най-добрият дет албум на годината, но определено този на Misery Index е абсолютно задължителен за изслушване. Най-важното, песните не писват, има разнообразие, което те кара да си пускаш албума, а не просто да му направиш 2-3 протоколни изслушвания. Довчерашните деткор звезди Job For a Cowboy и Whitechapel тази година издадоха албуми, които вече тотално ги отделят от това определение. И въпреки това Job…си заслужава повече да се чуе, макар и двата албума да не преливат от песни, които се запомнят лесно, този на каубоите е по-стойностният. Докато завръщането на другите големи звезди на новия дет Suicide Silence далеч не беше толкова впечатляващо, сякаш се дъни едно и също, с все същите дразнещи вокали. Трябва да се спомене и албумът на Morbus Chron, които взеха да звучат като 70-тарски извънземни свирещи олдскуул шведски дет, само заради странността си заслужава да се чуе. И като стана въпрос за олдскуул, Bloodbath направи много приятно завръщане с още по-приятното грухтене на изненадващия нов вокал – Ник Холмс. Бе друго си е старата школа, задължителен албум. Vallenfyre на другия главен мозък в Paradise Lost Грег Макинтош лично за мен направиха скучен албум, след като дебютът им беше повече от интересен. И като заговорих за скука и разочарования, не мога да не спомена и най-голямото ми разочарование тази година  - SepticFlesh. При една толкова слаба и скучна откъм хубава музика година, те направиха лично за мен безкрайно скучен албум. At the Gates вместо да издадат нещо, което трябваше да изрине всичко и всичко, направиха протоколен албум на завръщането. Явно миналогодишното завръщане на Carcass е било по-скоро изключение, макар че тази година тяхното ЕР пак прави безсмислени 90% от дета. Трябва да се спомене и поредният с нищо не изпъкващ Cannibal Corpse.

Отделен абзац заслужават Behemoth. За мнозина това беше тяхната година, издадоха най-силния си албум, скъсаха се от турнета, Нергал е може би най-влиятелната личност в екстремната сцена. Но това е за другите фенове. Не мога да отрека, че албумът е добър, но с нищо не изпъква на фона на поне два други техни. А скандалите в Русия бяха някакво безумие. При условие, че по това време Полша и Русия не бяха в добри отношения, а и сатанизмът не е гледан с добро око там (пък сега това, че всичко, което е малко по-странно, го изкарват такова и го забраняват, няма какво да го коментирам), да правиш турне е безумие и все едно си слагаш главата на дръвника. Но както и да е, 2014 г. ще остане като годината на Behemoth. А и през 2015 г. ще свирят в България, като концертът върви към разпродаден.

Ако гледаш по-повърхностно на нещата в сцената и всичко досега изброено ти се е струвало супер ъндърграунд, вероятно най-добрите албуми са теб са тези на Machine Head и Slipknot. Определено не мога да се определя като фен на първите, даже последните години (всъщност винаги са си били така) дразнят с прекаления си стремеж да бъдат модерни. Но пък наистина новият им албум е добър, прекалено дълъг и с немалко простотии, но си заслужава да се чуе. При Slipknot ситуацията е малко по-специфична. След дълга пауза, включваща смърт, (уж) концерти в чест на починалия им „брат”, странични проекти, напускане на друг от музикантите, било то странно или направо изгонване, сега издадоха албум. Честно си признавам, повечето звучи като останали песни от предишните им два албума, които не впечатляват особено. Но пък какво, вече казах, в една толкова слаба година, това си е изпъкващ албум, който или го харесваш или му сипваш. Аз съм по-скоро към първото.

Внимание трябва да се обърне и на групите, които преспокойно може да бъдат причислени към графата „Групи, които трябваше да си сменят името”, т.е. Opeth, Anathema и In Flames. Първи са Opeth. Вече е ясно, че метъл трудно ще се чуе от тях, още по-малко дет. Всъщност тазгодишният им албум е доста по-добре от този от 2011 г., даже има 2-3 песни, които много ми харесаха. Но проблемът не е толкова в стила, не са се отдалечили чак толкова от звученето си. Проблемът е, че групата все повече заприличва на Микаел Акерфелд проджект, а не на група. При In Flames нещата вече съвсем се изясниха, мелодет от тях повече – не, по-скоро някакъв модерен мазен алтернативен метъл/рок. С изключение на 2 песни, които не знам дали наистина са добри или просто защото другите песни от албума са зле, те изпъкват в по-малката си „злена”. Всъщност периодът 2000 г. – 2006 г.  ми е любимият за тази година, така че промяната в звученето им не ми пречи, но преднамереният комерсиализъм вече нагарча. Anathema вече нямат нищо общо с 90-тарския си образ, даже не с ранно, а с късно. В последния им албум няма и 1 минута, която да бъде запомнена, някаква…никаква музика. Всяка от тези групи се промени с времето, порасна, откъсна се от наивното (за тях) звучене и въпреки това издаваше добри албуми, но в един момент прекалиха. А и заядливите коментари към старите фенове вече взеха да нагарчат, все пак ако не бяха те, нито една от тези групи нямаше да стане нещо повече от гаражна група с по един албума и 10000 ер-та/демота и т.н.  

На разочарованите от Anathema и Opeth препоръчвам да чуят новия Novembers Doom. Не е по-добър от предния им албум, но е достатъчно такъв да се нареди сред силните за тази година. Но най-добрият дет/дуум албум за тази година е този на Doom:VS. Малко време отделям на този стил за съжаление, но този албум си струва всяка секунда и най-важното, не писва.

Внимание заслужават и трудно вписващите се в стилови граници Primordial и Solstafir. Първите с тяхното звучене все така непримиримо към модерното общество и религия, а вторите с…тук е трудно за обяснение, наистина с прости думи няма как да се опише. Но и двата албума си заслужават.

Triptykon издадоха нов албум, че и корица на Про-Рок намазаха. Огромен минус. Neurotech, които, или по-точно който, беше едно от интересните неща през последните няколко години, направи с нищо не впечатляващ албум, а имах огромни надежди.

Chimaira и Shadows Fall, които бяха двете най-стойностни групи от цялата NWOAHM, се разпаднаха. Неизненадващо, но все пак гадно. Unearth направиха концерт в България 10 години след най-силния си период, което още веднъж доказва колко сме актуални. Но 10 години след избухването на тази вълна, видяха се кои са победителите, загубилите и никой не прокопсалите.

Строежа беше затворил – всеобща радост, но само за 2 месеца. Всеобща скръб, чалготека, в която ходят хора, които мислят, че са алтернативни и инакомислещи, а всъщност са излезли като по калъп. Жалко, наистина…

И тази година продължи „реюниън треската”. Всякакви турнета, турненца, специални концерти, събирания и тем подобни, отбелязващи някакви юбилеи. От което става ясно, че след 80-те и 90-те явно все по-трудно може да се даде музика на феновете, която да остане като по-специална. А пък и може и самите фенове да се променили, да са станали консуматори, неценящи музиката, които им се дава…

2015 г.

След разтягането на локуми за нещата, направили ми впечатление през 2014 г., сега е ред на очакванията към някои групи и предстоящите им (или може би не) албуми, както и някоя друга лакардийка.

Marduk – януари месец ще издават новия си албум, като между февруари и април ще правят европейско турне, което като нищо може и мине през България. Очакванията към албума са високи, тъй като този през 2012г., признавам, не ми хареса толкова. Но пък досега не са се излагали, дано да продължат така;

Dimmu Borgir – тук работата вече е сериозна. Никога досега не са се забавяли толкова с правенето на нов албум, а и след толкова нееднозначно приет такъв. Огромен фен съм им, обаче ако още малко се забавят, много, наистина много ще изгубят. Феновете си имат своето търпение, което вече е на ръба. Дано догодина, ако пак пиша подобно нещо, да не са в този списък, че лошо за тях;

Metallica – когато си най-големият и 10 години да не издаваш, ти си непоклатим. Но въпреки това, няма да е лошо да издадат нещо най-после, че голяма суша настана;

Paradise Lost – честно казано мислех си, че след начесването на дет метъл миналото си в Vallenfyre и Bloodbath, сега Ник Холмс, Грег Макинтош и останалите (които нищо не са си зачесвали), предстоящият им албум ще звучи като от края на 90-те, обаче след като казаха, че ще е по-мелодичен и някои неща ще носят…дет метъл звучене, останах „Х”, но пък от друга страна има неща, които идеално се вписват в звученето им през 98 г.. С голям интерес го очаквам, т.е. към пролетта ще стане ясно;

The Wretched End – 2012 г. албумът беше чудесен, дано и този да е такъв, защото за разлика от Ihsahn, Samoth поне си държи на метълизма и не се е излагал, пък и не изглежда абсурдно;

Borknagar – поредните, които през 2012 г. направиха чудесен албум, а сега имам огромни очаквания. Пък и дори и да се оакат, няма да ме разочароват за първи път, но все пак да не го правят; (заб. в. посл. момент. - Vintersorg се преби и в крайна сметка, може и да не се види албум тази година)

Moonspell – хайде още едни с добър 2012-стки албум. Интересно ми е сега каква посока ще поемат, ще има ли нещо ново в звученето, по-тежко, по-меко, по средата. Ще стане ясно март месец, но каквото и да е, ще се слуша;

Enslaved  - има ли вече смисъл да казвам от коя година им беше предишният албум и колко е бил добър. Та, тук ще е интересно накъде ще се развият нещата. Но каквото и да направят, вече са далеко пред другите;

Napalm Death – тук, ако има някаква промяна в звученето, ще е изненадата на годината. Очаквам отново добър грайнд с чат-пат изненади, а какви са те, януари ще разберем;

Blind Guardian – единствената хеви метъл група, която все още ме интересува, а и малко странно седи на фона на всичко изброено досега. Очакванията ми са да не поемат пак към прогресив насока, защото най-добре им се получават нещата, когато залагат на не толкова музикалността, колкото на атмосфера. Както и да е, ще поживеем, ще видим;

Cradle of Filth – нямам никакви очаквания, всъщност това е от 2006 г. насам, но пък ако направят още един с нищо не изпъкващ албум, ще ми станат тотално безразлични, което май няма да е голяма загуба;

Katatonia – след като се надеталяха в Bloodbath, едва ли ще направят нещо по-твърдо, но поне се надявам да е нещо по-добро от 2012 г. (пак…но не за последно). Ще се чака с интерес;

Fear Factory – лично за мен страхотен албум направиха…2012 г., наистина много ми хареса и сега силно се надявам да не разочароват. Има надежда все още за тях;

My Dying Bride – превъзходен албум от…знаете коя година може би вече, една от малкото групи, която лично за мен досега не е издавала нищо слабо. Дано тази тенденция продължи, а и китаристът от 90-те им се завърна, така че чакането няма да е малко;

Leprous – не мога да опиша колко добър беше миналогодишният им албум, само и единствено пръкването на новия Carcass беше причина да не е на албум на 2013г. Както сами разбирате, големи очаквания имам;

God Seed – малко хора харесаха албума им от 2012 г. (направо вземи изслушай 2012 какво се е издавало, че последните две години са нищо пред нея), но пък на мен ми хареса. Дано и предстоящият да носи същия дух и настроение, пък дали друг ще го хареса, те да си мислят, от мен имат гарантирано фенство при тези фактори;

Nidingr – през…вече знаеш кога, издадоха един от албумите на годината. Последните 2 години Teloch беше съсредоточен върху Mayhem, та сега нищо друго не остава, освен да се очаква още веднъж да направят един от албумите на годината. Всичко друго би било неприятна изненада;

Норвежките „докога-ще-ги-чакам-да-издадат-нещо” групи – т.е. Troll, Dodheimsgard и Arcturus. Първите направиха едно от най-сполучливите завръщания в блека, но през 2015 г. ще минат 5 години от това завръщане, а това е изнервящо за феновете. За DHG е трудно да се говори с каквито и да е точни дати, но според Aldrahn през февруари 2015 г. ще бъде издаден нов албум - нещо, което го слушаме от доста години насам, но пък а дано да стане. Arcturus вече трета година правят нов албум и ако наистина е толкова добър, колкото време се прави, че и чака, няма проблем да се прави, но хайде малко по-активно, 10 години минаха все пак;

    Концертите – предвид това, че засега са обявени немалко на брой концерти до юни, а и има слухове за още толкова, очаквам 2015 г. да бъде много силна, което от своя страна в края на годината ще доведе до това, че на иначе интересни и струващи да се видят групи, няма да бъдат посетени достатъчно. Но пределено е ясно, че промоутърите ще разчитат на познати имена, носещи гарантирана печалба, от което губят само феновете. Дано да не се оправдаят тези мои очаквания…

Фестивалите – за разлика от концертите, където все пак има някакво що-годе разнообразие, при фестивалите нещата стоят по два начина – или само нови групи (много често нови за българския фен, но не и за останалия свят) или вече утвърдени и/или на края на кариерата си повечето случаи бивши „звезди”. Естествено, феновете на едните няма да отидат на фестивалите на другите, както и обратното. Има и трети вид фенове, които просто ще теглят по една майна (може и повече) и ще отидат в чужбина. Но общо взето нещата ще си останат по същия начин…И тук, за разлика от самостоятелните концерти, не очаквам нищо неочаквано и приятно изненадващо.

Това беше моят разбор за 2014г и очакванията за 2015 г., както винаги многословен и почти нищо не казващ ха-ха. Дано да ви е харесало (на малцината прочели това), да сте научили нещо ново или там каквото ви е дошло на ум. Пожелавам ви да имате една много хубава година (ако 2014 г. не е била такава) и/или поредната такава (ако 2014 г. е била яка за вас) и запомнете, че няма смисъл да се ядосвате за всичко и понякога само трябва търпение. Хайде до догодина, когато се надявам, че ще продължа да ви тормозя с моите „приумици”…или пък не, знам ли…  

Изкуствени хора : Michael Hussar ||

Всяка добра история има встъпление, предговор, интерлюдия, увод – избери си което искаш. Какво ще е въведението в историята на Hussar? „Нарисувах първата си картина, когато бях на шест, и не дадох почивка на четките си, докато не влязох в 20-те.“ Окей, вече имаме основополагащите години от живота на художника в едно изречение. Може би не точно най-изчерпателния отговор, но нека оставим мистър Hussar да ни води през собствения си лабиринт.

 В дъното на кладенеца

 „Завърших Art Center College of Design, след което започнах да преподавам в същия колеж. Тогава усещах, че имаше неща, които липсваха на обучението. Реших, че като току-що излязъл от същата тази система, ще мога лесно да коригирам слабите й места и да помогна на следващото поколение ученици. Начинанието ми се оказа много удовлетворяващо.“ Значи все пак няколкото години учителска кариера не са плод  на масовата липса на сериозна работа в сферите на изкуството, а доброволен избор...

 Честно казано, ако се водим по картините, лаконичните отговори и дори, ако искаш, по небрежния имидж на Hussar, едва ли бихме предположили, че такава особена и интровертна личност  би се навила да седне зад катедрата по своя воля. Но какво пък, и King ov Hell се е подвизавал на учителски пост, когато е успявал да си изчигърка шахматната дъска от лицето...  „Беше ми приятно да помагам на учениците, да наблюдавам прогреса им, как се развиват. Също като да посееш семе и то да израсте в нещо красиво пред очите ти.“

 Когато хобито се превърне в начин на живот

  Но тези златни времена са си отишли и Michael е започнал серия от уъркшопове в Америка и Европа. „Малко е напрегнато, защото имам само 3-4 дни, за да покажа някои идеи или да разкрия определени тънкости пред присъстващите. Въпреки всичко си прекарвам страхотно, а и имам възможността да пътувам.“ – А пътуванията са една от големите страсти на Hussar. Вместо да се превърне в стереотипния 150-килограмов оплешивяващ американец, заседнал в избушеното си кресло пред телевизора и лапащ лакомо мазни пържилки от KFC, нашият човек е решил да блокира елементарния светски живот (като за това свидетелства абсолютната липса на телевизор в дома му) и да посвети живота си на изкуството – както на създаването, така и на изучаването му.

„През последните години провеждам уъркшопове и в Европа. Посещаването на музеите на Стария континент винаги ми действа зареждащо. Понякога дори ги повтарям. Да, виждам абсолютно същите неща, но някак си под друг ъгъл. След това се връщам в студиото и канализирам вдъхновението си.“

И все пак, как изкуството е намерило начин да се вплете в живота на малкия Hussar? „ Баща ми беше типичният образ на неделния драскач. Като малък го гледах как рисува, а след това малко по малко започнах да се включвам в работата му. Бях на пет или шест години и успях да завърша поне 3 или 4 картини заедно с него. Следващият ми по-сериозен опит с изкуството беше в гимназията. Честно казано, никога не съм си представял, че ще направя кариера от хобито си. То беше просто... винаги е било приятно развлечение. След гимназията не знаех какво точно ще правя и затова се записах на кръжок по рисуване. Там попаднах на човек, инструктор, който беше минал през училище за изкуства в Лос Анджелис. Той беше силата, която ме избута към сериозно занимаване с рисуването. Приех съвета му и го последвах. Преместих се в Ел Ей, записах се в училище за изкуства и... ето ме сега. След толкова години...“ 

Да, след толкова години имаме един брилянтен художник, който не спира да дълбае към корените на човешката природа и може би най-грандиозното й творение. Но като оставим всички тези високопарни думи настрани, какво остава? „Обичам да пия кафе, когато се събудя. След това  обикновено се връщам пак в леглото за лека дрямка. Зависи, понякога дните просто се сливат един с друг, когато работя. Рисувам цяла нощ, след което лягам за кратко и пак се захващам. Когато работя, предпочитам да не накъсвам твърде процеса.  И все пак има нещо странно. Рисувам плътни осем часа, почивам известно време и когато се събудя, изобщо не помня докъде съм стигнал по картината. И така дните преминават в седмици, а те – в месеци. В това има нещо хубаво, но и не чак толкова...“ Дали лошата страна на този безкраен творчески цикъл не се състои в липсата на постоянни социални контакти? Michael невъзмутимо продължава разказа си „Това е просто моделът, по който съм свикнал да работя. Харесва ми това усещане, че целият свят спи, и аз мога да остана насаме със себе си и да се съсредоточа в работата си.“

Какво и откъде?

Що се отнася до категоризиране на творчеството си по жанр, Hussar се обръща към поовехтелия термин lowbrow. Днес близо до него стои етикетът pop surrealism, който се среща по-често при описването на картините на изкуствения ни човек.  Някои хора дори го асоциират с групата на символистите... „Не ми пука как го наричат, просто наистина не обръщам внимания на тези неща. Етикетите върху работата ми постоянно се менят и, честно казано, вече започнах да се отегчавам от това... Все пак, поп сюрреализмът ме устройва доволно.“ Окей, съгласяваме се покорно.

 Топлият тон и приветливият характер обаче се оказват само няколко от изненадите, които Hussar крие в ръкавите си. С цялата си нестандартност, той се оказва ревностен традиционалист. Естествено, с корени във възможно най-изчанчените традиции, но все пак. Така главни учители на Michael се оказват арт бунтари (за своето време) като Ян ван Ейк, Ханс Мемлинг,Йеронимус Бош, Джакопо Каручи  и  Питер Брьогел Стария.
„ Личи си, че в работата си черпя от традицията, и точно това беше намерението ми. Надявам се хората да забелязват някои елементи от стила на класическите, утвърдени художници, въпреки че, естествено, моите картини са на по-съвременна тематика. С гордост стоя „на раменете“ на класиците... и може би се опитвам да достигна нещо една идея по-високо от тях.“ Разбира се, в края на историята не се ли оказва винаги, че именно стремежът на ученика да надмине учителя си, ражда прогреса?

Ханс Мемлинг

Йеронимус Бош - A violent forcing of the frog

Ян Ван Ейк - Адам и Ева

Питер Брьогел - Седемте добродетели - Търпение

Джакопо Каручи

И като отворихме въпроса за тематиката на картините му, грехота би било да оставим Hussar да ни се изплъзне, без да хвърли малко светлина и в това поле. „Винаги основавам работата си на това, което е в главата ми. Картините ми – това съм просто аз. По-бързият вариант би бил да поддържам нормален дневник, но аз предпочитам да рисувам. Работата ми е опит да разплета една гъста поредица от стегнати възли. Възли, които предполагам, че всеки от нас има.Стремя се да разкрия нещо. Какво? Не знам, но се надявам някой ден да разбера. Всичко опира до себеопознаването. Или това, или пълното отчуждение. “

Инструменти и техника  

Както казва самият Hussar „Да чувстваш картината е всичко. А чувството започва от нейната повърхност.“ Тъй като обикновените платна му създават некомфортното усещане за рехавост, изкуственият ни човек предпочита да действа върху обработени с гипс платна, които сам изработва в студиото си. През годините е правил експерименти с пособията, които използва, и изводът му е категоричен – единствено качествените инструменти могат да дадат качествени резултати. „Винаги са ми били забавни учениците, които си купуват от най-евтините четки и очакват от това да излезе нещо хубаво. Няма как, трябва да инвестираш“-заключва скромно събеседникът ни. Самият той обожава четките с големи номера, като е фен на Hogs от естествен косъм. „Четките се изменят с времето... износват се. Има един такъв момент, когато все още минават за нови, но работата е оставила своите отпечатъци върху тях. Сякаш с рисуването всяка четка лека полека придобива самоличност. Ето такива четки обичам!“

Единствено скиците на Hussar са рисувани с молив – нещо различно от иначе задължителните за него маслени бои. При рисуването с последните има два подхода – palette mixing и surface mixing, което ще рече, че в първия случай подготвяш тоновете, които ще използваш, предварително върту палетата си, а във втория смесваш цветовете директно върху платното. Michael е на мнение, че няма художник, който да не ползва и двете техники в дадени моменти, но в повечето случаи прибягва до първата.  Любима негова техника е Alla Prima – „Бързо и мръсно!“ – подсмихва се художникът.

„Имам определен цялостен процес, но не и формула, по която да действам при рисуване. Нямам две рисунки, които да са започнати по един и същи начин. Може би единствената обвързваща нишка, която минава през картините ми, е, че винаги се движа от тъмните към светлите цветове; първо внасям цялостната атмосфера и чак след това се заигравам с детайлите.“

Картините на Michael са си откровено болни. Дали не ги създава на фона на също толкова болна музика? „Обичам Faith no More и Tool. Всъщност, всичко от Mike Patton или Maynard, Stone Temple Pilots… Manson ми върши работа.“ Значи, отговорът е долу-горе, с обосновано приближение; почти, но не точно. Оказва се, че Hussar се нуждае от музикален фон само в началото на работата си. „Когато се задълбая в картината, обикновено не работя в пълна тишина. Това е така, защото обичам да слушам мислите си, да ги оставям да се реят. Това е моментът, в който наистина се свързвам със самата рисунка и с живота си като цяло. Тогава и започвам да заформям следващата си идея.“

Част от домашното студио на Hussar

Какво се върти в главата на Hussar сега?

Снимка от пътуващото шоу, 2014

„Надявам се просто да продължа да правя това, което правя и сега. Работя здраво, за да избягам от галериите с техните изложби... Предпочитам да работя сам.“ Странно, повечето художници се блъскат именно за места в галериите?! „Преди години се забърках с галерия, която ме притискаше да рисувам по-малки картини заради по-ниската цена. А това рефлектира убийствено върху детайлите. Това вече е минало и сега пак съм свободен да рисувам върху големи платна.“ К-хъм, комерсиални гадове.
И все пак, да продължим нататък- „Би ми се искало да се занимавам повече със скулптуриране, най-вече заради работата в три измерения. Все още го обичам и дори имам няколко неща в кухнята, подготвени за следващото ми шоу. Опитвам се да вървя напред, да се развивам, да еволюирам. Най-вече да израсна и да изляза от границите на тази „поп сюрреализъм“-измишльотина. В това поле започнаха да се навъждат твърде много копирачи и леваци и просто искам да стоя максимално далеч от такива движения.“

Окуражителен финал от нетипичния учител

„На всеки начинаещ бих препоръчал да се учи от утвърдените класици. Просто черпете директно от самия извор на изкуството. Естествено, ще ви се наложи да вземате уроци, от това няма как да се избяга. Лошото е, че много млади художници се превъзнасят по неавторизирани творци, които рано или късно ще станат жертви на времето. Не се захласвайте по такива еднодневки, върнете се към корените, иначе рискувате да попаднете в капан, от който няма измъкване. Посещавайте музеи, изчитайте планини от книги. Не се страхувайте да правите нещата така, както са ги правили класиците – просто приведете четките си в работа и бъдете търпеливи. Всичко ще стане с времето. Знам, че пътят не е лесен, но със сигурност ще ви се отплати в последствие... ако сте решени.“ 

P.S. Някой ден ще се появи и финалната трета част на този тромав гигант. "Някой ден, но не сега"...

10 години NWOAHM

Преди няколко дни (бел. авт. - станаха месеци, докато се наканя да го публикувам) се замислих, че тази година се навършват 10 години от последната реално по-значима „вълна” в метъла. Естествено бях много изненадан как бързо минава времето и как групи, които са били символ на новото, модерното, свежото и т.н. в звученето на стила, днес се приемат като нещо ретро. След тази „вълна” има и други подобни – емота, всякакви пост-и, деткор/бийтдаун, модерен дет, дъбстеп, шуугейз и все такива изтъпанени неща, но реално нито една от тези не носеше нещо ново (или добре забравено старо) като NWOAHM (New Wave of American Heavy Metal). Но преди да пристъпя конкретно към нея, малко предистория на сцената преди събитията около 2004 г. Естествено очаквайте много от нещата да бъдат коментари от строго субективна моя гледна точка.

В началото на века сцената беше в леко странно положение. Кой какво иска да говори, 90-те години бяха най-доброто време за музиката, дори и слабите и дразнещи неща бяха яки по свое му, с изключение на бритпопа, но нека да не се отклонявам. След 90-те, в началото на XXI в. нео метълът изживяваше едновременно най-силните  и тотално изчерпаните си години. Постепенно голяма част от тази нео метъл вълна пое по собствено звучене, едните махнаха разните рапърски глупости и поеха в пост/гръндж посока, което си е не по-малко дразнещо. Други, след като видяха, че няма да продават пак стотици хиляди дискове и отминават хубавите времена за тях, изведнъж станаха метъли, пуснаха дълги коси (или поне по-малко рошави коси). Имаше и такива, които продължиха в този стил, и честно казано сега ми се струват доста по-приятни и интересни, от колкото преди 10-тина години. Имаше и групи-фурнаджийска лопата като…всъщност не като, а точно Machine Head. Драги читатели, не се залъгвайте по възхваляванията в Про-Рок, това е възможно най-комерсиалната група в метъла. Винаги, ама винаги са следвали модата, Robb Flynn през 80-те свири траш, в средата на 90-те беше яко да бъдеш „ърбан” (и да копираш безогледно Pantera и Sepultura), след това да бъдеш шарен, да имаш 100 л. гел по тиквата си, да рапираш, а след 2003 г. да бъдеш метъл..и да, в началото на новото десетилетие - да бъдеш олдскуул. В началото на века Machine Head бяха никои, бяха нищо, на никого не му пукаше за тях, дори щяха да се разпадат и за моя жалост изведнъж от нищото изкараха ”Through the Ashes of Empire” (2003) и пак станаха най-големите. Само да вметна, че албумът излиза почти половина година след “The Impossibility of Reason” на Chimaira, година и половина след “Alive or Just Breathing” на Killswitch Engage, така че хайде без определения, че били „лидерите на новия американски метъл”.

Като стана въпрос за влияние върху групите от NWOAHM, разнообразието е голямо. Естествено влиянията на Pantera и Slayer са най-чуваеми и големи, но трашът от 80-те също – Metallica, Megadeth, Antrax, Testament и т.н. Големите имена от 90-те също, Fear Factory и Sepultura. Тук е редно да вметна, че и Fear Factory се облажиха от тази вълна, след като се разпаднаха в началото на 2002 г., година и нещо след това се събраха и издадоха най-любимия ми техен албум “Archetype” (2004) и може би най-слабия им “Transgression” (2005). И Soulfly се облажиха, като от 2005 г. взеха да връщат все повече метъла в музиката си, за сметка на амазонската чалгия, макар че и „3” (2002) си имаше сериозно завръщане към по-твърдия звук. Devildriver на Дез Фафара (Coal Chamber) също набра скорост през тези времена, като ви препоръчвам да чуете “The Fury of Our Maker’s Hand” (2005). Но да се върна отново на групите, повлияли върху бандите от NWOAHM. Малко след избухването на вълната, групи, които бяха повлияли, станаха повлияни, като най-ясните примери са In Flames и Soilwork. Влиянието на други мелодет шведски групи като At The Gates и Dark Tranquillity, и не шведски като Carcass, също беше огромно. Хардкорът и метълкорът довършват облика на представата как звучеше тази вълна. Всъщност много от групите бяха определяни като метълкор, а и в някакъв смисъл беше поставено равенство върху метълкор и NWOAHM. В цялата тази манджа с грозде от стилове и групи, повлияли вълната, честно е да се спомене и нео метълът. В не малка част от групите има онази частица леснозарибяемост и леко мазни вокали, която толкова хора харесваха в нео метъла. Естествено, няма го дразнещото изкуствено звучене. И тук е времето да се спомене и Slipknot, група, която дълго време се водеше от журналистите и феновете като нео метъл, а всъщност в първите си два албума и най-вече в “Iowa” (2001) беше по-дет от In Flames и реално запали пламъка (брех, какви ги говоря) на възвръщането на по-метъл звученето. Много хора не я причисляват към вълната, но според мен, ако не беше тази група, самото развитие на вълната и достигането ѝ до повече хора, щеше да е доста по-трудно. А щом дори и Slayer взеха да звучат като тях, става ясно как са нещата реално. Както виждате, цялата тази смесица от 80-тарско традиционно хеви (Iron Maiden и Judas Priest са често цитирано влияние) и траш, 90-тарски груув и шведски мелодет, плюс щипка леко мазен нео метъл  и още по-малко индъстриъл, образува цялостното звучене на NWOAHM, като всяка от подправките при различните групи е в различно съотношение. Няма как и да се мине и без шведския и норвежкия блек от 90-те, но те бяха застъпени много малко и най-вече в групи като The Black Dahlia Murder и Bleeding Through.     

След тези изяснения, пояснения и подобни термини за състоянието на сцената и влиянието, което са имали групите, пристъпвам и към лично за мен най-важните албуми от тази вълна. Естествено някои от нещата извън контекста на времето трудно биха били разбрани, че са били част от тази вълна, но най-малкото носеха духа и идеите ѝ. Та стига с обясненията, а направо да започвам.

Chimaira – The Impossibility of Reason (2003) – Да се каже, че това е най-добрият албум от вълната, ще е неуважително към поне още 2-3 албума от същия период, но и едновременно няма да е грешно. Именно това е групата, която измисля абревиатурата на това течение, но и представят почти в цялост същността й. За разлика от някои от другите групи, тук няма да чуете влияние от шведския мелодет, но пък има немалки такива от Fear Factory, а в този албум и съвсем леки остатъци от нео метъла. Просто си пуснете този албум и се наслаждавайте, няма нужда от повече думи. След това – това е може би най-каръшката група, след този албум имат поне още 3, които са задължителни, а и другите са достатъчно добри. Смяна на лейбъли, напускане на музиканти, задълбаване в музикална посока, която беше ясно, че ще доведе до крах, рано или късно. Всъщност вече този крах е налице, след като тази година, след поредното напускане на почти цялата група, Mark Hunter се отказа…

Killswitch Engage – Alive or Just Breathing (2002) – през 2002 г. такова нещо като NWOAHM беше в главата на Chimaira може би, но когато чух този албум през същата година си помислих, че най-после американците взеха да правят наистина хубав нео метъл. Да, сега е смешно, но кой да ти знае тогава в какво ще се разрасне цялото това нещо. Та този албум е вторият задължителен, който трябва да чуеш, за да разбереш какво представлява това „животно”, за което пиша досега, Доста по-достъпни от Chimaira, най-вече заради вокалите, които след време започнаха се определят от журналистите като серенадни и хайде познайте от къде идва това определение? Да, точно от този албум, точно от една определена песен, която сами ще я откриете коя е. И да, това тогава беше определяно като метълкор, едновременно толкова точно, но и толкова заробващо и грешно. След това – до 2006 г. Killswitch бяха най-голямата група от всички тук, но и те като редица други се самозаровиха с албуми, които не бяха лоши, но…бяха самоцитати. Ако имате възможност чуйте последният им албум от миналата година, страшно морално остаряло звучи, но и толкова страшно хубав е. Може би се чудите, защо не споменавам другите им албум, при условие, че голяма част от драскачите определят The End…(2004), като най-добрият им? Нека така да го кажа, през 2002 г. едно нещо изчезна от групата и се върна след 10 години, през това време групата ми беше безинтересна без него. А и догодина ще издават нов албум, т.е. все още са живи и здраво свирят.

Shadows Fall – The War Within (2004) – третият най-добър за мен албум от вълната. Имам особено мнение за тази група, тъй като я слушам от 2001 г. (и благодарение на списание ХАОС, но това е друга история) и ми е специално любима. Този албум може би звучи най-класически от към 80-тарска гледна точка, от останалите албуми, за които ще пиша. Сола до дупка, класически (пак), но и едновременно с това и много хардкор в музиката и много малко шведски мелодет за цвят. Ако някои от албумите тук ти звучат прекалено по американски и кораджийски, този е правилния за теб, траш и хеви и то от доброто до дупка. След това – и тези се самозаровиха (вече има ли изненадани), но преди това издадоха един албум към голям лейбъл, в който малко смекчиха звученето, изгониха ги от там, след това издадоха страхотен албум, който звучеше като завръщане към корените, но вече беше късно да се връщат в играта на големите, което показа и последният им албум преди 2 години. И тази година се разпаднаха, както виждате историята се повтаря. Важно е да спомена, че от горепосочения албум са продадени над 200 хил. бройки…

Mastodon – Leviathan (2004) – ами да, през 2004 г. Mastodon се причисляваха към вълната, сега е странно това определение. Но и за това си има причини, под всичкия този слъдж, прогресив, че и гръндж и полуграйнд, има съществено влияние от Metallica и Slayer, каквото имат и много от останалите групи по това време. А и няма как Blood and Thunder при една подборка на най-добрите песни от този период, да не се окаже там. Тук прогресива все още не е толкова застъпен, здрави масивни рифове, мелодичните вокали също липсват почти напълно. Много различна от останалите група, затова и определянето ѝ като част от вълната от днешна гледна точка е неразбираемо, както и за Slipknot, но това е друга история. След това – ами след този албум, Mastodon станаха най-голямата и яка прогресив група, която не дразни, няма километрични сола и най-вече тотално ти влиза под кожата. Crack the skye (2009) е шедьовър. Колкото бързо бяха набутани от журналистите в тази вълна, толкова бързо те се махнаха от това определение. Но няма как през периода 2003 г.-2006 г. бяха част от общата картина

Lamb of God – Sacrament (2006) – тук някой би ревнал, че албумите 2003 г. и 2004 г. биха били много по-правилно да се посочат. Да, ама не, за мен това е най-добрият им албум, звучат най-добре и най-малко дразнят. Странно е, че групата претърпя абсолютен кръговрат в моите предпочитания, през 2004 г. ми бяха интересни, 2006 г. не такива, 2009 г. дразнещи, 2012 г. нетърпими, а днес отново ги трая. Тук влиянието от американската сцена е огромно, независимо коя, траш, дет, Pantera и др., грам влияние няма от Европа, което за много фенове беше добре дошло, но за мен дразнещо. Та този албум беше за мен върхът им, звучи стегнато, ударно и няма секунда скука. Ако се изключи моето мнение за тях, може би това е най-голямата група от вълната, която не промени звученето си крайно и издаваше стабилни албуми. След това – последното изречение преспокойно важи за след това. Следващите им два албума не бяха кой знае какво и по-скоро бяха резултат от инерцията предизвикана от предишните им 2-3, естествено тук е важно и да се спомене и един съдебен процес, който може да се определи като малоумен, но стига толкова, тук е важна музиката, не политическите простотии.

Unearth – The Oncoming Storm (2004) – скрития диамант от всички изброени албуми тук. Ако искаше да разберете как звучеше новият американския метъл през 2004 г., това е най-точния албум. Точния албум на точното място. Абе чуйте го, нямам какво повече да се обяснявам за него, не би трябвало да има класация за албумите от този период, а него да го няма. След това - …им загубих следите, 2006 г. албума звучеше добре, но след това… Е, сега имат нов албум, свиреха преди месец в София, което е показателно, че нещата идват в България след 10 години и дано, даже силно се надявам, най-после хората да проумеят, че живеем в XXI век и да спрат с 90-тарския алтернатив – FOAD за тях

The Black Dahliah Murder – Unhallowed (2003) – „ама тези какво правят тук” би казал някой и този някой определено е пропуснал нещо. Да, да се набута точно тази група в точно тази вълна е много, много странно и меко казано неправилно, НО вижте годината, вижте логото, вижте името на албума (асоциациите с Dissection далеч не само музикални), музиката е силно повлияна от дет метъл от 90-те и то от двете странни на океана, независимо дали става въпрос за Carcass, някой шведска блек/дет група или Cannibal Corpse. Това беше другото лице на новия американски метъл, далеч от Pantera и Slayer (от тях колко да е било далеч, но както и да е), от In Flames и Soilwork (но пък изобилие от At the Gates), да не говоря пък за Maiden и Judas. Ако обичате екстремното, то това е вашия албум. След това – много албуми, концерти, продажби, набутване отново в разни вълни, вълнички и тем подобни журналистически глупости. А и не се закопаха, както правят обикновено групите причислявани към това определение.

  

Trivium – Ascendancy (2005) – не ги обичам, така че не очаквайте добри думи от мен за тях, но от друга страна не може да се отрече, че макар и късно са една от най-стабилните групи от това течение, няма какво повече да говоря, за нещо, което не харесвам, макар че Ember to Inferno (2003) ми хареса, но тогава все още го нямаха последващия успех. След това – промяна след промяна, по-леки албуми, след това завръщане към по-твърдото звучене, после пак така, оцеляха за разлика от много други групи, които заслужава да спечелят от тази вълна, което е показателно, че не най-добрите печелят.

God Forbid – Gone Forever (2004) – отново мои „любимци”, но поне не дразнеха като предните. През 2004 г. бяха да ръба да станат най-големите с този албум, екстремното не беше много заложено в музиката им, затова и се хареса на толкова хора. Един от най-важните албуми, ако искаш да разбереш същината на NWOAHM. След това – за съжаление по-важното при тях стана точно на ръба, когато можеха да станат най-големите. Ако другите групи се самозаровиха, тези се самообезглавиха, от най-актуалните имена на сцената, минаха в 3-та глуха. И Chimaira и Shadows Fall направиха подобно нещо, но постепенно (с завидно постоянноство), с албума които бяха наистина много добри, а тези просто проиграха късмета си, тотален малшанс.

All That Remains – The Fall of Ideals (2006) – някои много би бил изненадан какво пък правят тези в топ 10 на най-добрите албуми от NWOAHM, че точно пък с този. Ами, може би ще са прави, албуми дори и когато излезе вече беше морално остарял като звучене, обаче съдържа абсолютно всичко което включваше вълната като звучене, от дет метъл до адски мазни мелодични вокали (това не го има чак толкова в останалите групи), а и пее бившия вокал на Shadows Fall, които беше и определян първоначално и като нов вокалист на Killswitch Engage, след напускането на онзи огромния негър, което си от значение. Чуйте го този албум, няма да е грешка, е, ще е грешка да го чуете преди гореизброените. След това – на кого му пука, група, която казва, че Европа е скучна и няма смисъл да свирят там, не заслужава да ѝ се обърне внимание след този албум. Тъпи американци, какво да се прави.

+ Бонус, още няколко все пак задължителни албуми, част от тази вълна:

As I lay dying – тук ми е трудно да определя, дали Frail Words Collapse или Shadows are Security, да посоча, но който да слушате от тях няма да е грешно. Група със завидно еднакво звучене във всеки свой албум, което не е непременно зле, но в един момент слушаш нещо, което си слушал преди 10 години, а тогава ти е било интересно, а сега даже те дразни, а и тези истории с поръчката за убийство, малко вече ми идват в много. Все пак обърнете им внимание.;

Devildriver – The Fury of Our Maker’s Hand (2005) – и за това е спорно, колко е точно да се слага тук, но това е определено албум, който си заслужава да се чуе и а и звучи на място във времето когато излезе. Не е сред топ 10 само защото има други работа, който трябва да се чуят преди него (не че All That Remains и Trivium си заслужават повече).;

Bleeding Through – The Truth (2006) – признавам си, като взеха да свирят полу блек метъл тогава доста повече ми харесваха. Но е важно да се спомене този албум, дали е точно да се определя към тази вълна е спорно за някои, но за мен си е абсолютно в реда. Някои биха го сложили и в топ 10, но чак толкова много да получат от мен за този албум…не.;

Atreyu – The Curse (2004) – абе вампири, очна линия, емо…идва ми прекалено, но искам, не искам, този албум си беше част от времето си. За разлика от мен ти му дай шанс, може и да ти хареса. През 2004 г. някои от другите изброени групи тук ми бяха доста по-интересни.

Throwdown – Vendetta (2005) – хардкор тук е в огромно дози, но и влиянието от Pantera не е в по-малко. Хардкор лицето на вълната и ако обичаш този стил, няма как да сгрешиш с този албум. А това, че после се самозаколиха едва ли ще изненада някой (нещо като нов албум на As I Lay Dying).

И като край само ще вметна, че групи като Superjoint Ritual, A7X, Bullet for my Vallentine и такива подобни също бяха бутани в тази категория, че и някои от бъдещите деткор „звезди”. Сами виждате колко е разнопосочна беше тази вълна и как включва групи, които от сегашна гледната точка е странно защо са определяни така, всъщност още тогава за някои беше така, но просто драскачите от списанията, нямаше къде да ги набутат. А за последиците и влиянието на NWOAHM нямам намерение да се спирам, щом още се говори за това нещо и е спомняно от хората, значи е било достатъчно съществено. Като един съвременник и свидетел на всичко тогава и изброено тук, мога да кажа категорично, че това беше последното истинско „явление” в тежката музика.