Предвид обявяването на поредният концерт
на Amorphis в България, а и защото са достатъчно
значима група, напълно заслужено ще им отдам честа да разчепкам творчеството им.
Предварително пояснявам, че ако си се сблъскал с групата първо с албумите с Tomi Joutsen (за по-накратко Томито ще бъде наричан), определено не си попаднал на най-точното място. Но
нека започна, а подробностите ще си дойдат по реда.
Класика:
Tales from the Thousand Lakes (1994)
Трудно ми е да пиша за този албум, тъй
като е абсолютна класика, а и ако си фен на група, а не знаеш наизуст този
албум…ами не си фен. Предвид времето в което излиза, звучи много свежо, далеч
от лично за мен скучния щатски дет и леко праволинейният, но добре звучащ
шведски такъв. Фолклорните мелодии и чистите вокали на Ville Tuomi са
главната причина групата да изпъкне от без това пълната в началото на 90-те
години талантливи групи. Да, може би от сегашна гледна точка, звука да не
особено впечатляващ, а клавирите на моменти да звучат малко като от Нинтендо,
но при условие, че има песни като Into
Hiding (това
което се случва след 17-тата секунда та чак до края, не веднъж е разбивало
черепи), The Castaway (след 50-тата
секунда…нямам думи), First Doom и най-голямата
класика на групата – Black Winter
Day, всъщност
целият албум, няма просто как да е слаб. А и тук все още пее Tomi Koivusaari, прогресивът е някъде там в близкото
бъдеще и за много фенове тип „стари”, това е последният
албум на групата. Всъщност ако ЕГН-то ти започва с 9 нещо си няма смисъл да
обяснявам, този албум е класика. Факт, проверен и издържал теста на времето.
Задължителни:
Elegy (1996)
От тук нататък понятието дет метъл вече
ще е обида както за стила, така и за групата. Да, в този албум все още го има, Tomi Koivusaari реве в този албума и за последен път в албумите
на групата и на концертите. Първият албум с Pasi Koskinen,
който въпреки таланта си като вокалист и текстописец, не е особено деен на
сцената, но за това ще стане въпрос по-късно. Много разнообразен албум, който
изстрелва значително напред групата до такава степен, че в края на 90-те, дори
и не особено върлите по метъл фенове ги въртяха. Тук са и немалко от класиките
на групата – Against Widows, On Rich and Poor, Song of the Troubled
Ones и
другата голяма класика на групата My
Kantele,
като за мое голямо учудване, винаги много повече ми е харесвала акустичната
версия, но и „метълската” не е за пренебрегване. Тук е и избиващата на реге Cares. Странните електро влечения на
тогавашният клавирист Kim Rampala също си
проличават понякога. И много важно уточнение, през 2003 г. пред Про-рок Stratovarius казаха, че са първата метъл групата
използвала акордеон. Ами този албум е видно доказателство, че не е така.
Всъщност лично аз бих препоръчал точно от този албум да започне запознаването с
групата.
Tuonela (1999)
Лично за мен това е най-добрият албум на
групата и реално този с който съм се сблъскал за първи път с творчеството на групата.
Тук все още преобладаващия стил е метъл, но все повече се навлиза в прогресив
териториите, но не по дразнещ начин, фолклорните мотиви също са много
застъпени, продължава се с текстовата концепция с Калевала. Има и ревове и то
добри, като точно в тази е която има най-много такива и която би могла да мине
за дет метъл – Greed, е сред най-добрите
песни в албума. Другата със застъпено по-голямо дет звучене – Northern Lights, странно за мен е отпаднала от албума и
върви като бонус, а е доста добра със своето детенрол звучене и макар и да не
се вписва напълно в звученето на албума, грешка е, че не е включена. Подобна
грешка правят и през 2001 г., но и дотам ще стигна. Песните, които лично за мен
задължително трябва да чуете са Divinity и Summer’s End, която е една от най-прекрасните песни,
които е създавал групата. В този албум участие също взимат Sakari Kukko (саксофон и флейта, като саксофона от
тук нататък ще се ползва доста често в албумите), който вече е и лайв член на
групата и Santeri Kallio, който тук все още е сешън музикант, като
малко след излизането на този албум, той се присъединява официално към групата. 2000
г., т.е. близо година след излизането на албума, един от основателите на
групата Olli-Pekka Laine напуска групата, като интересен факт е,
че сега свири в Barren Еаrth, заедно с клавириста от Tales…(1994) Kasper Martenson, като групата определено бих я
препоръчал на феновете на Amorphis, особено на
по-старите и на тези, които вече смятат групата за бита карта и им е писнало от
захаросаните албуми от последните години
Препоръчителни:
Am Universum (2001)
Най-добрият чисто музикално албум на
групата, като за пореден път групата оправдава името си и стила е развит. Има
си го метъла, но той не е основна част, а и в този албум още и много прогресив,
фолклор, че дори и спейс рок (поне според музикантите). Саксофонът, който далеч
не е най-традиционният инструмент за музиката която правят, го има в половината
песни от албума. Тук е един от най-големите хитове на групата Alone, който има много добър клип. Но въпреки всичко
това, вече се усеща, че група губи пътя си и губи фенове. Старите отдавна да си
отписали, непредубедените към метъл хора, които преди са си въртели, също
отдавна са забравили за тях, естествено, немалко от феновете им харесват този
албум, има и такива, които са заинтригувани от музика, която правят в този
албум. Интересен факт е, че този албум и Tuonela са
много добре продавани в България или поне като за такава музика, като за този от
1999 г. дори се носят слухове за хиляди бройки, което не ми се вярва чак, но
пък реално Tuonela съм го виждал на какви ли не места. Моят
личен фаворит от този албум е Goddess (of the
Sad Man),
която завинаги ще остане една от най-любимите ми песни на групата. Също
и Veil of Sin, но като цяло песните са еднакво силни
и трудно е да се откроят неколко и отново странно, силна песен като Too Much To See е останала като
бонус. Ако не сте болен метъл фен и си падате по прогресив, но не от
мастурбаторският, а по-скоро скандинавския, този албум определено ще ви се
понрави.
Silent Waters (2007)
Най-добрият албум на групата след
присъединяването на Томито. От музиката видимо си личи, че групата е
вдъхновена, а и албума излиза по-малко от година и половина след Eclipse (2006). Огромен плюс за мен е, че все още
мазните мелодиики и сладникавите песни от
следващите албуми не са застъпени така сериозно. Ревовете вече са си стабилно
завърнати в музиката, макар че самата тя трудно ми могла да мине за екстремна. Около
този албум започнаха журналистите масово да определят стила на групата като
„мелодичен метъл” и всъщност са прави, групата винаги е била мелодична и по някакъв
начин хващаща. Което от своя страна показва, че разнообразността от предишните
албуми и прогресива леко са намалени. Популярността на групата отново се
покачва, особено в тяхната родина Финландия, което поне странно за мен преди
това, не е било така. Както виждате с този албум, групата преживява своеобразен
ренесанс, а и малко след излизането на този албум групата за първи път свири в
България и то като хедлайнер на своеобразен фест.
Противоречиви/Само
за фенове:
Честно казано не виждам чак толкова
огромна разлика между двете категории, а и групата няма албум подходящ за
категорията “Избягвай”, така че ги обединявам. Пък и какво се обяснявам…
Far From The Sun (2003)
Тук вече групата тотално изгубва пътя
си, като причините не са една и две. Първо - албума излиза към каталога на EMI, второ – от толкова промени и развитие в звученето на
музиката си, тя губи своето лице и енергичност, трето – проблемите с Pasi Koskinen. Но да започна едно по едно. След
прехвърлянето към по-голям лейбъл съответно музиката става по-достъпна или поне
групата са се опитали да е така и по някое време вече избива на някакъв фолк
рок, което не е непременно зле, но ако досега не е вие станало ясно, конкретен
стил и звучене не са характерни за групата, макар че с последните си албуми
показват друго. Популярността вече удря дъното и групата е в девета глуха, а
само до преди няколко години е била на обратното положение. Сега да се
прехвърля към болната тема на Amorphis – Pasi Koskinen. Както вече споменах, изключително
талантлив текстописец, вокалист, че и музикант (просто чуйте другите ми групи),
но изключително дърво на сцената, като прекрасен пример е един концерт от 2003
г., който можете да видите в youtube. Все по-незаинтересован е от участие в
създането на музика в групата и повече се занимава със страничните си
занимания. Интересен факт е, че и Pasi и групата искат
да върнат по-метъл звученето в музиката на групата, включително и ревовете, но
още по-странно се обвиняват взаимно в интервютата за това, че другата страна не
го е желала. Предвид албумите след това може би трябва да се вярва повече на
групата, а и Pasi е виден тревоман, което някак странно наподобяха
история с Cannibal Corpse, но поне Pasi се
качва отново на сцената в групата в една серия турнета във Финландия, където
свирят и почти всички други бивши членове на групата. И един факт, който
принципно няма общо с албума, но сега се сетих за него, през 2000 г. или 2001 г. Amorphis свирят
в Македония, едно на ръка, че никой не проявява желание тук да ги докара, но и
българските фенове, който са отишли на този концерт като цяло за били
разочаровани и то главно заради Pasi. Колкото да и да
ми е любимец, явно не е бил много за търпене.
The Beginning of Times (2011)
Много хора няма да са съгласни, че
слагам този албум тук, но за мен, той е такъв. Принципно във всеки албум с
Томито, винаги откривам поне 2-3 песни, които да ми се харесат, но този албум
наистина ми е скучен, прекалено дълъг и много, много сладникав. Фенките извират
ли, извират след всеки албум от 2007 г. насам, но тук вече ми дойде прекалено
много. Естествено, групата няма албум като за категорията „Избягвай”, просто са много добри музиканти, но вече нищо интересно
не получавам от тази група или поне 2007 г. насам. И докато Skyforger (2009) беше просто „още веднъж от същото” и
беше идеален за затвърждаване на отново възвърнатите позиции, тук за мен си е
скука. И най-странното е, че гледах за първи път групата именно, когато дойдоха
в турнето подкрепящо този албум и добре, че иначе когато щях да се сблъскам с Leprous, който просто отвяха Amorphis, да ме извиняват всичките им фенки. А и
честно казано, все по-честно в последните няколко албуми, намирам доста общи
черти в звученето на групата с това на групи като Within Temptation, HIM и Nightwish, естествено
повече като мазност, отколкото директни влияния. Но от друга страна групата
заслужава своята слава, дори и само това, че не разчита на стари лаври и
привлече доста фенове с последните си албуми, но това мен слабо ме топли, ако е
качествена и доста музиката, не ме интересува колко е нараснала популярността
им.
Други:
След като засегнах най-важното което
трябва да се чуе на групата и това, което и да не чуете същата работа,
преминавам към останалите албуми, по-интересни ЕР, компилации, ДВД-та и други
оръжия на музикалният бизнес. The Karelian Isthmus (1992) си е доста приятен дет метъл албум,
доста по-разнообразен от всичко това което излиза от САЩ по това време, а и от
някои неща от Европа. Естествено от сегашна гледна точка и развитието на
групата, звучи малко ДеТински, но ако по никакъв начин не бихте сгрешили ако го
чуете, даже ви го препоръчвам. Eclipse (2006)
–
първият албум с Томито, в който реално той няма никакво творческо участие, тъй
като е записан преди неговото присъединяване през 2005 г. Групата тук леко
поопипва почвата, как феновете биха приели леко възвръщане на по-старото
звучене, т.е. метъла и ревовете, естествено за цвят, не само такива. Лично на
мен албума не ме впечатли, тъй като точно като излезе, леко бях загубил
интерес, но не мога да не кажа, че след него интереса на феновете към групата
се възвърна, благодарение на песни като House of Sleep. Тогава още тази
мазнотия не беше ми направила впечатление. През 2009 г. излезе Skyforger, след който вече бях убеден, че глазурата
взе да взима превес в звученето им, не че албума е слаб, но просто
първоначалният интерес сред повторното завръщане към по-метъл звученето вече
беше отминал, а и 2009 г. имаше такива албуми, че просто този нямаше как да ме
впечатли. И така достигнах до последният им студиен албум от миналата година Circle. Когато една група ви обещае, че следващият им албум ще е
най-тежко звучащият, но и едновременно най-разнообразният и стегнат, не ѝ
вярвайте, този албума е идеален пример за това. Отново много мазнотия и малко
месо, проблем който го има почти във всеки албум от 2006 г. насам и всеки път
благодарение на 2-3 песни, който спасят съответният албум и показват, че
групата има качества. Но на някои фенове вече им/ни писна това, дано скоро се
промени.
По-интересните ЕР-та са Black Winter Day (1995) и My Kantele
(1997), като в първото е доста популярният кавър на Light My Fire на знаете кои, а във второто
прелюбопитните кавъри на Hawkwind и Kingston Wall, което в някаква степен оправдава и
постепенно наложилите се спейс рок
влияния. Естествено не може да не се спомене и Privilege of Evil (1993), особено ако сте фенове на първите неща
на групата. Компилацията Story - 10
Years лично
на мен ми е безинтересна, докато Magic & Mayhem -
Tales From the Early Years
(2010), където
групата презаписа част от песните си от първите си три албума, е много добре
направена и честно казано някои от презаписаните версиите повече ми харесат от
оригиналите. Групата има само едно ДВД
Forging the Land of Thousand Lakes (2010), което си заслужава да се види, най-вече заради факта,
че групата е сила на живо, особено след идването на Томито, и въпреки спорните албуми,
на живо си заслужава да се видят.
No comments:
Post a Comment