Mastodon – Once More ‘Round the Sun (2014)

Честно казано, няма какво много да се каже за този албум. Ако досега не са ви харесали, този албум няма да промени това особено, а ако сте фенове, едва ли ще ви разочароват. Не че групата са направили същото като в The Hunter (2011). Всъщност групата е направила абсолютно същото, както всеки път, а именно качествен и разнообразен прогресив метъл. Така наречените „хващащи мелодии” ги има в изобилие и още на второто слушане си припявате с някой от четиримата. И тук е мястото да отбележа, че вокалите на Brann Dailor са още по-застъпени, което спомага музиката да стане още по-хващаща - нещо, което се забелязва още от Crack the skye (2009) насам. Прогресивът продължава да е с все така силно присъствие, даже на моменти малко не ми идва на място, но това си е чисто мой проблем. Мелодиите, както вече казах, ги има в изобилие, което прави музиката все така зарибяваща, всъщност направо пристрастяваща, особено като за подобна група. Лично за мен е минус липсата на песни като Blood and Thunder, The Wolf is Lost, Spectrelight и подобни кратки, енергични, настървени, предразполагащи за куфеене/дивене и друг вид дейности. Но пък онази атмосфера, която я има от 2009 г. насам, предразполагаща повече за наслаждаване тип „затворени очи и телепортиране в друг свят”. И в края на албума идва почти 8 мин. слъдж изненада Diamond in the witch house с вокалите на редовния гост в албумите на групата Scott Kelly (Neurosis). Тази песен определено ще се услади  на феновете на първите им издания. Всъщност слъджът не си е отишъл, мазните и лепкави рифове и полугадни вокали си ги има, просто музиката на групата е комплекс от много и различни неща като 70-тарски радиофоничен хардрок, прогресив, слъдж, че дори и 80-тарски траш и 90-тарски алтернатив, а да не говоря за полу-грайнд елементите в първите издания. И всичко това образува цялостното и уникално звучене на групата.

Всъщност албумът е с много лятно настроение, приятен, ненатоварващ, бързо запомнящ се, но не и мазно звучащ. Ако имате желание да чуете как трябва да звучи една актуална и уникална метъл група, точно това е подходящият албум. Няма просто какво друго какво да се каже, за пореден път Mastodon не изневериха на качеството, всъщност по-точно е както винаги. А оценката не е най-високата само заради една причина и тя се казва Crack the skye. За там вече думите са излишни…

Оценка: 9/10

SepticFlesh – Titan (2014)

Огромно разочарование!!! Това бяха първите ми думи след изслушването на албума. Същите бяха и след второто, третото, четвъртото…всъщност не знам дали ще има и следващо такова. Очаквах този албум да не е просто сред най-добрите албуми на годината, а да е най-добрият, предвид великолепния (полу)шедьовър Communion (2008) и достойното му продължение  The Great Mass (2011). И като се сложи това, че съм огромен фен на съчетаването на симфонична музика и екстремен метъл, просто всичко показваше, че няма начин да се провалят. Да, ама не….Първо предварително излезлите песни леко ми звучаха скучно, но и в предишния албум имаше песни, които на първо слушане не впечетляваха, но след това постепенно ми се забиха в главата и нямаха излизане с месеци от там. Всъщност най-големият ми страх беше, че ще се превърнат в някакво подобие на Fleshgod Apocalypse, което за жалост се оказа така в някаква степен.

Всичко около албума е направено добре. Симфо елементите не вземат превес над метъла, както и обратното - джангърът не заглушава класическите инструменти и така те не се превръщат в някаква скъпа добавка към музиката. Звукът е чудесен, атмосферата на моменти е като на холивудски апокалиптичен филм, ревовете на Seth са все така на ниво и едни от най-добрите в стила, чистите вокали на Sotiris също са добре изпълнени, Fotis къса касите и барабаните, обаче няма нито една секунда, която да впечатли с нещо и да се запомни. Burn, Dogma и The First Immortal са едни от малкото моменти, в които нещо ти напомня какво направи тази група преди 3 и 6 години, но пак не може да се сравни с тях. И то даже не става въпрос за целите песни, а част от тях.
 А моментът в едноименната песен, в който патардията се превръща в хаотичен шум,  почти ме накара  да падна от стола от шок. И за жалост повечето песни оставят такова впечатление, а и общо взето се развиват по един и същи начин. Даже бих казал, че в моментите, когато симфоничните елементи са оставени встрани от музиката, са едни от малкото, които ти завръщат надеждата за нещо хубаво в този албум и след това пак се започва с какофонията от рифове и цигу-мигу (като фен на симфо-екстремния метъл, малко трудно ми беше да напиша точно това). Всъщност това се забелязваше още в предишния албум, където най-добрата песен – Rising, нямаше и грам симфо-елементи. Още по-лошото е, че изцяло симфо-версиите на някои от песните звучат не по-малко скучно от „албумните”, а нееднократно съм предпочитал тези версии, пред джангъра.

През последните години все повече ми се струва, че през 2003 г., когато Dimmu Borgir издадоха абсолютния шедьовър Death Cult Armageddon, отвориха кутията на Пандора и няколко година след това всичко се юрна да слага някакви симфо-елементи в музиката. И да, знам, че много преди тях са правили такава комбинация, но именно норвежците достигнаха абсолютния връх. И като се вземе предвид изключително слабата от към качествени албуми година, SepticFlesh лично за мен осъществиха брутален провал. Наясно съм, че негативни мнения за този албум почти няма да се срещнат и че много хора в края на годината ще го поставят в челото на класациите си, но вероятно ще сложат и с-нищо-не-впечатляващия-нов-Behemoth там, но това не пречи за мен това да е абсолютното разочарование на годината. И така средноаритметично оценката на албума е: 10 за замисъл, идеи и реализация и 2 за краен резултат, т.е.

Оценка: 6 (което пак е много)/10