Parkway Drive - IRE

Epitaph Records 2015

   Още с излизането на първия сингъл - Vice Grip, австралийската шайка блъсна с юмруци по масата и заяви, че IRE ще рита под колана, ще гризе гръкляни и ще избива зъби. Мъжката дума си е мъжка дума, а от Deep Blue (2010) насам Parkway Drive дават все по-сериозни заявки за зрялост и надрастване на драмите на тийнството. 

    Конкретно за настоящото издание - IRE е яростен и красив; пълен с музика (Deathless Song, изтъкана от прелестни мейдънски мелодии от периода 2010-2015), вклиняващи се в съзнанието ти рифове (Destroyer), преизпълващи припеви (Fractures) и бунт срещу всичко, което руши вътрешната вселена на една личност (Bottom Feeder). Тук често ще чуеш "ние", но не по онзи досаден начин, характерен за, да речем, пост-хардкора, където някакви хлапета стрелят на посоки "Айде всички да гракнем срещу чичковците с вратовръзките, дето ни тъпчат, виж как багерите им унищожават планетата ни". Не. Тук детските лиготии и изпразнените от съдържание реплики са натикани в някои принципно труднодостъпни части на създателите си. Тук няма "ние всички". В IRE сме ти, аз и всеки един, който мисли и чувства. Братя и сестри. Като отделни, завършени единици. 

  С обосновано приближение можем да разделим албума на две части. Първата и, разбира се по-обемна част, ти влиза с рогата напред и не слиза от ринга, докато не е сигурна, че нещичко там дълбоко в теб ври. Чуй само шкурката за кости Dying to Believe или бясното копеле Dedicated. Вторият сингъл - Crushed - ще мине през теб няколко пъти и при всеки един ще чуваш как костите ти хрущят, в това те уверявам. Абсолютно титанична и смазваща, като особен акцент поставям на интрото, което може да те накара да усетиш вселенския хлад и собствената си нищожност пред него.

   Но, както вече намекнах, минаха си доста годинки, откакто PD изоставиха дъскорезния метълкор и започнаха да изследват едни по-мелодични (епични?) територии. Особено добре това се откроява във вече споменатата Vice Grip, Vicious и величествената Deathless Song.               Разбира се, както в Deep Blue си има една Home is for the Heartless, в Atlas - The River, така и в IRE тягостен стон надава Writings on the Wall, която води обречения марш на непромитите мозъци, осъзнали своята стойност. Съзаклятническият шепот изобличава жалките истини на сегашния живот; припевът забива пръсти между ребрата ти и те кара да се изправиш, да пробиеш тавана, наложен ти от "тях"; една мрачна композиция, под чиято повърхност се надига свиреп звяр. Звяр с пламъци, вместо очи. Звяр с белези и дълга памет. Звяр на име IRE.

    И Той  ще се спуска настървено срещу всеки от върха на пирамидата, ще те блъска, за да изпита характера ти, ще те провокира да отстояваш себе си. Ще те кара да търсиш красота. Така че, приятелю, ако имаш душа, интелект и топки - това е твоят албум. 

So put your hands up! 

                                                                   Вселената с всичките й звезди/10

Amorphis – Under the Red Cloud (2015)

Amorphis винаги са имали нещо универсално в звученето си, което привлича фенове , различни от традиционните метъли, и това е така още от 90-те. Всъщност те бяха една първите метъл групи, които чух, малко след издаването на Tuonela (1999) и едно сравнително постно интервю в Нов Ритъм. Смятам албумите от периода им 1994-99 за абсолютния им връх, но харесам и първиото им издание и Am Universum (2001). След това започнаха постепенно да ме губят, но въпреки че не са ми свръх любима група, винаги съм ги следял и редовно си ги пускам. С последните им албуми загубих надежда, че ще чуя повече от 2-3 по-стойностни песни, а другото лично за мен е с прекалено сладникаво звучене, доближаващо ги до HIM и Nightwish, без да имам нищо против тези групи. Не мога и да отрека, че с присъединяването на Tomi Joutsen групата се възроди, след като загуби ритъма в началото на миналото десетилетие, но в албумите им вече липсваше изненада в звученето, сякаш бяха намерили удобен стил и не искаха да мръдват от там. Естествено, очаквах новия албум с интерес, особено след приятната изненада на последния Moonspell и албума с „завръщане към ревовете” на Paradise Lost, дали и тях няма да ги осени някое завръщане към 90-тарските класики.

И бях много приятно изненадан от чутото. Не бих казал, че има такова нещо като завръщане към някой от албумите им, но Under the Red Cloud носи нещо от атмосферата и настроенията от Elegy (1996) и Tuonela (1999), смесено с нещата последните албуми. За първи път от над десетилетие мога да кажа, че в албум на Amorphis няма слаба песен, макар че Sacrifice прилича (и то не малко) на няколко от по-сладникавите песни от последните албуми. Но поне не дразни. Първата половина от UtRC минава малко по-неоткрояващо се, но дава надежди, че албумът ще е нещо повече от поредния им „добър, но нищо повече”. И така до Death of a King, която една от трите най-силни песни в тазгодишното издание, заедно с Dark Path и Enemy of the Gates, която е абсолютния ми фаворит. Там групата звучи едновременно масивно и по опетски мелодично, като двете настроения се редуват, без да разводняват песента. Женските вокали в White skies радват ухото, а и самата песен е добра. Лично на мен добро впечатление ми направи звука на албума, клавирите не са залели всичко, както беше преди, китарите звучат мощно, а разнообразието във вокалите на Tomi Joutsen освен чистите вокали и ревовете, има и особено интересна бледна тип „леко блекърска”, което си е плюс за мен.

В крайна сметка албумът е най-силното им нещо от новия им период. Не знам дали заради ниските очаквания, или нещо друго, но смятам UtRC за успешен и най-малкото доста по-стойностен от нещата им от последните 10 години. И най-после няма да се слуша Barren Earth като заместници на Amorphis ;)

P.S. Обложката е чук

Оценка: 9/10