Amorphis винаги са имали нещо универсално в
звученето си, което привлича фенове , различни от традиционните метъли, и това е така
още от 90-те. Всъщност те бяха една първите метъл групи, които чух, малко след издаването на Tuonela (1999) и едно
сравнително постно интервю в Нов Ритъм. Смятам албумите от периода им 1994-99 за
абсолютния им връх, но харесам и първиото им издание и Am Universum (2001). След това започнаха постепенно да ме губят, но
въпреки че не са ми свръх любима група, винаги съм ги следял и редовно си ги пускам. С
последните им албуми загубих надежда, че ще чуя повече от 2-3 по-стойностни
песни, а другото лично за мен е с прекалено сладникаво звучене, доближаващо ги до HIM и Nightwish, без да имам
нищо против тези групи. Не мога и да отрека, че с присъединяването на Tomi Joutsen групата се възроди, след като загуби
ритъма в началото на миналото десетилетие, но в албумите им вече липсваше
изненада в звученето, сякаш бяха намерили удобен стил и не искаха да
мръдват от там. Естествено, очаквах новия албум с интерес, особено след
приятната изненада на последния Moonspell и албума с „завръщане
към ревовете” на Paradise Lost, дали и тях няма
да ги осени някое завръщане към 90-тарските класики.
И бях много
приятно изненадан от чутото. Не бих казал, че има такова нещо като
завръщане към някой от албумите им, но Under the Red Cloud носи нещо
от атмосферата и настроенията от Elegy (1996) и Tuonela (1999), смесено с нещата последните албуми. За
първи път от над десетилетие мога да кажа, че в албум на Amorphis няма слаба песен, макар че Sacrifice прилича (и то не малко) на няколко от по-сладникавите
песни от последните албуми. Но поне не дразни. Първата половина от UtRC минава
малко по-неоткрояващо се, но дава надежди, че албумът ще е нещо повече от поредния
им „добър, но нищо повече”. И така до Death of
a King,
която една от трите най-силни песни в тазгодишното издание, заедно с Dark Path и
Enemy of the Gates, която е абсолютния ми фаворит. Там групата
звучи едновременно масивно и по опетски мелодично, като двете настроения се
редуват, без да разводняват песента. Женските вокали в White skies радват ухото, а и самата песен е добра. Лично на мен добро
впечатление ми направи звука на албума, клавирите не са залели всичко, както
беше преди, китарите звучат мощно, а разнообразието във вокалите
на Tomi Joutsen освен чистите вокали и ревовете, има и
особено интересна бледна тип „леко блекърска”, което си е плюс за мен.
В крайна сметка албумът е най-силното им нещо от новия им период. Не знам дали заради ниските
очаквания, или нещо друго, но смятам UtRC за успешен и най-малкото доста
по-стойностен от нещата им от последните 10 години. И най-после няма да
се слуша Barren Earth като заместници на Amorphis ;)
P.S. Обложката е чук
Оценка: 9/10
No comments:
Post a Comment