Знаеш ли колко време би отнело на един психически уравновесен и физически разцъфтяващ Аризонски ярозъб да стигне от Сан Франциско до родна България? С почивките, без да е на Nitro режим, ако пълзи по права линия и ако не му се налагаше да плува през Океана - около 2.57 години. Приблизително. Та, за два до четири пъти по-дълъг период от време средностатистическите индивиди от страната (а защо не полуострова?!) на байганьовщината се учат да възприемат и прилагат в живота си новите течения в културата. Но ти това вече го виждаш, осъзнаваш и мразиш. Също като мен.
Да вземем това число 2.57(приблизително).Същото то, само че отнасящо се до десети от секундата, бележи времето за категоричния ми отговор "Брой ме, там съм", когато в някакъв момент към средата на юни разбрах, че в нашето захлупено псевдо-градче една сцена ще цепят местните In Dying Moments, предимно пловдивчаните As Orchids Wither и 8m/s. Вярно, не припадам за bro0tal-ни брейкдауни, непонятни мешаници от гроул и скрийм, подскоци, редуващи се с хедбенгинг до земята в рачешки разкрач, и каквото там още включва пакетът с клишета на субжанра.
НО!
Първо, от началото на годината хасковлийската шайка ми е в мерника и би било гъзотия да ги изпусна на живо. Второ, за първи път от не знам колко века насам тук гостуват банди, които не са от съседните градове и не сме гледали поне три пъти през последните 18 месеца. Трето, както и да го въртим, точно тази селекция от банди ми се стори особено обещаваща. И прогнозите ми за разцепваща вечер щяха да се изпълнят, но...
20:31 ; 15.07.2015г. Отпрашвам към клуб Cést La Vie, като по пътя си забирам трима приятели за компания. С наближаването на дестинацията осъзнавам, че може би това е един от последните пъти, в които посещаваме заведението, приютило 78% от концертите на закрито през последната година, че и отгоре време. Дали защото се намира на една затънтена уличка (разбирай на трошащите стъпала и износващи пети 300 метра от пъпа на града), дали заради цените или просто защото не е долна чалготека и не осигурява благоприятна среда за плешиви чичаци, компенсиращи липсата на достойнствА (да, в множествено число) и мисловна дейност с дебели ланци, мас и селяндурщина от всякакъв порядък, а от друга страна придружавани от още по-радващи окото индивиди - 17-годишни девойчета по съблекло... затруднявам се да отлъча една конкретна причина, но барът си бележи ниска посещаемост и клони към евтаназия. Тъжно, но fuck.
Наближаваме с моите хора Cést La Vie и аз очаквам да се сблъскам с една прилична тълпичка от 40+ човека пред клуба (с надеждата за още толкова В него). Съвсем оправдано очакване, имайки предвид, че близо 50 души от поканените около 490 бяха потвърдили присъствие. Е... всички знаем колко надеждна е информацията, която хората оставят за себе си в социалните мрежи. Всичко на всичко пред пиано бара се бяха скупчили маааалко над 20 души. Брой по петима от група, тук-таме по някое гадже за цвят (и аромат) и двама-трима приятели-шофьори на бандите. Туйто.
Като по неписан закон имаше забавяне със саундчека, при което частното ни парти започна с повече от час закъснение. Което всъщност не беше кооой знае каква загуба, дори напротив - даде възможност на още 4-5 хлапета да се присъединят ("kindergarden", както им се присмиваха дъртите метъли, или "новата генерация", както обичам да им казвам аз). Минути преди началото към нас се закачат още три стари кучета и компанията за вечерта придобива окончателната си физиономия.
И така, с публика с гъстотата на косата на Gollum, стартовия куршум изстреляха In Dying Moments. Напълно естествено (предвид досегашната им история) при тях отново имаше кадрови промени. Този път ролята на новака пое Хрис (бас, екс The Lefties). Момчетата забиха стегнат сет парчета от пресния им албум The Return. Както и сам ще чуеш, когато завъртиш осемте песни, IDM са дръпнали стабилно напред в композирането. Да не говорим за вокалите на Дани, който явно не се е подпичкосвал последните месеци, а е тренирал здраво зад микрофона/в мазето/под душа или кой го знае къде... Важното е, че сега това, което показва на сцената и в записа, е на светлинни години от изпълненията му преди, да речем, две години. Живото доказателство - хлапетата пред сцената пощуряха и не се притесниха да се поразтъпчат, разпращайки наоколо удари с рамо, лакти и колене. Заформи се приличен мини мош, предвид това, че общата възраст на участниците в него не надхвърляше 75. Особено положителни реакции у някои мадами предизвикаха кавърите Unanswered (Suicide Silence) и SIC (Slipknot). Аз пък си набелязах By Demons We're Driven и Promises от авторските творби на шайката. Примерно.
Един леко неприятен момент в иначе кристалната картинка - малко след края на вечерта Дани обяви, че се оттегля от групата. IDM засега търсят негов заместник, а пичът ще продължи заниманията си с музика, като на първо време ще поддържа форма с кавъри.
Втори застъпиха As Orchids Wither. Също с промени в състава, дори още по-турболентни от тези при шуменската банда. До началото на сета им от клуба се изнесоха 5-6 дайхард фенове на IDM и гледаш как човекоресурсът намаля наполовина. Но нито това, нито изменената физиономия на групата попречиха на AOW да се качат достойно на сцената. Тя обаче се оказа малко тесничка за цялата група и на Джорджо (вокали) му се наложи да скочи долу, където дивя рамо да рамо с рехавата редица ултраси. Независимо от това, настроението на бандата слабо се различаваше от това седмица по-рано на Sea of Black в Бургас, когато свириха пред сто пъти по-голяма публика. Full respect за което. Акцентът в сета предвидимо беше поставен върху тазгодишното EP на момчетата, които не пропуснаха да се похвалят с новото си официално видео към Azalea. Гледай, слушай и се кефи. Особено ако си мацка ;)
Може би това, че паузите между групите продължаваха колкото самите им сетове беше причината за 8m/s да останат нелепо малко хора. На kindergarden-а вечерният час явно беше минал и, с единични изключения, хлапетата се изпариха. Няколкото бройки дърти метъли, излъгали се да посетят това културно събитие, се изнесоха към един турбомейнстрийм караоке клуб, за да слушат как подпийнали лелки хленчат "евъргрийни" от порядъка на Poison, Livin' on a Prayer и Don't Cry. Блях. Както и да е, няма да ги храня, защото те поне се вяснаха. А какво да кажем за търтеите, които ги заболяха задниците да се изстържат от запазените си места на Перко. Не че не висят там ВСЯ-КА сатанаилска вечер, нагъват двулитровки, люпят прогизнали от пот и слюнка семки и съзерцават празно най-близката до носовете им точка.Такъв застой даже и в половия живот на един прост магарешки бодил няма, ебаси!
Но не си струва да им сипвам точно тук и сега на тези интелектуални зомбита.
Още с качването си на сцената Васко (вокали) сложи картите на масата - завоалирано тегли една майна на неприсъстващите и обяви, че слабата подкрепа няма да обезсърчи 8m/s.
Ще се свири и точка. Пък било то за пред групитата, роудито и приятеля, дошъл да пълни колата.
И все пак умората от дългия път по жегата, напредналото време и на практика непосетеният концерт си бяха фактори, които се отразиха върху момчетата. Технически проблеми при микрофоните ни лишиха от възможността да чуем беквокалите в парчетата, а тези при дръм сета надупчиха изпълнението на 8m/s с продължителни паузи между песните. Все по-близо до ръба на търпението си, момчетата на няколко пъти се опитаха да се сбогуват и да сложат край на шоуто, но Боян (китари) упорито държеше фронта и с дяволита усмивка започваше всяка следваща песен. Искат или не, останалите се присъединяваха към него и така удължиха агонизиращото частно парти с няколко трака. Въпреки всички кофи с лайна и бълвоч, които им се наложи да прегазят, бандата запази духа и изпълни това, за което беше дошла. А именно - да забие последния гвоздей в горещата лятна вечер.
И, за съжаление, това беше. Толкова от пословичните шуменски мьетъли.
Може би ако бирата в Cést La Vie беше по левче и "осем'се", входът за концерта - безплатен, а самите изпълнители бяха трибют сбирщини от прошарени кандидат-пенсионери с мазни коси и бирени шкембета...
Е, може би тогава Cést La Vie нямаше да е пред закриване.
Може би...
No comments:
Post a Comment