Heartless - 'Certain Death'

Здравейте, аз съм Слъчко, но бих могъл и да не бъда. R.I.P. на форума на Про-Рок, ако някой си го спомня. Форума имам предвид. Между другото идеята на НГС ми се размива вече, при положение, че Форума го няма. Апелирам към изтриването на блога от шефчетата. Най – вече защото не ме подкрепят във всяко мое начинание. Не виждам смисъл от блога в такъв случай.

Иначе днес смятам да ви занимая с последното издание на една група, която не сте чували, група, която я няма по списанията и кориците им и въобще една група, която, в крайна сметка, дали я има или няма – няма значение. Това, междувпрочем се отнася и за всяка една група въобще от Metallica до Convulsive Vaginal Vomitorium. Така или иначе всичко в музиката е създадено до 1920 година, да речем. От там насетне само разгром и деконструкция.

Групата се казва HEARTLESS. Не знам от кога съществуват. Знам, че имат около 4-5 издания, еп-та, 7” – плочи, демота, ей такива неща. Започват горе-долу като праволинейна хардкор група, разбирай звучащи като сбирщина пишлемета с мозък в главата колкото на мравки-работнички. Нещата обаче се променят и, да речем, еволюират до сегашния момент. 18 май 2013 година, когато излиза Certain Death. Демек ей това:

Много приятна обложка. И напълно изчерпва настроенията в албума и звученето му. 8 песни, повечето от които около 1 минута, но има и един симфоничен опус продължаващ цели 2:49, о манна небесна! Звукът е тежък, момчетата са преминали по-скоро към грайнд естетиката, що се отнася до звучене, абе, направо казано, са си малко Weekend Nachos rip-off като цяло с тези слъч китарки и рифове тук-таме. Много груув. За съжаление от време на време се срещат типичните хардкор щампи, като например отзвучаващи китари, върху които дънят едни много надъхващи барабани. Хардкор и щанги, кво да правиш.

Както и да е. Heartless залагат на смесване на доста стилове – кръст, грайнд, дет, пауър вайлънс (каквото и да означава това).  Пълен рок ен рол. Това е музика, която идва и ти казва право в лицето: ‘Еби си путката майна, педераст грозен, не ставаш за нищо.’. Все неща, които не са далеч от истината. Какво беше? ‘Тази музика е начин на живот.’ Тъмбс ъп. Особено е рок’н’рол да се превърнеш във Владко Мурдаров. Уатевър. Може би трябваше да спомена в началото, че това ще е гонзо ревю/представяне на Heartless. 

Certain Death дъвче арматурни железа, после ти ги плюе в лицето и не те пита как си. Бавните моменти в седмака са много размазващи и варират от разплуващо-наркоманско-слъЧарски до морбидно-сатанинско-слейърски такива.

Не. Тази музика не е начин на живот. Тя е начин на мислене и възприемане на нещата. Начин на живот е пиенето на алкохол и носенето на Motorhead тениски. Пушенето на цигари в малките междучасия и въобще такива неща.

Certain Death – точно така – всички ще умрем. Той Форума на Про-Рок умря, та ние ли...

Прав беше колегата Барми, който пророчески каза преди време – форумите ще умрат.

Ето снимка на Heartless:

Отново на гастрол в нечия кухня

Музиката на Heartless може и да се корени в хардкора, но то е само, за да се извиси над него с километри. Модерен грайнд? Става. Дет-слъч? Става. Траш кор – и това става.

В крайна сметка защо да чуеш този албум? Няма защо. По-добре излез и се разходи сред природата. Ще пропуснеш бласт бийтове, реване на килограм, агресия и бързина. Липса на мелодия кой знае каква. Общо взето ще пропуснеш все кофти неща. Ще пропуснеш и да не бъдеш гей. В днешно време на банди като Питай Александрия, Донеси Ми Хоризонтът и така нататъка това е рядка възможност, повярвай ми. 

http://heartless.bandcamp.com/album/certain-death-7 

Тук бихте могли да чуете и други прекрасни опуси на американците.

А ти? Говориш ли правилно?

Последните минути на един МетълчениК

  Безмилостният златен слънчев лъч не спираше да изгаря почервенялата му плът и той вече ясно усещаше как сред лъскаво черните му коси избиват едри кисели капки пот, които неминуемо щяха да се стекат по пулсиращото му от напрежение чело. Чудеше се дали няма да покапят по искрящо бялата заповед за собствената му екзекуция. Листът беше един-единствен и на него бяха изписани девет простички изречения, четири от които неумолимо заповядваха извършването на действие, което караше косите по слепоочията му да настръхват. Той можеше да се закълне, че хартията тежеше поне тон в ръцете му.
 Времето му изтичаше. Краката му се тресяха неистово, лицевите му мускули се съкращаваха хаотично, рисувайки върху лицето му ужасяващи форми и гримаси. Той се огледа, обезумял от страх. Душата му пищеше болезнено, искаше му се някой да му помогне.  Съвсем мъничко, една дума вероятно би имала силата да освободи от трескавата скованост съзнанието му.
  Бузите му излъчваха отчаяна топлина и той беше сигурен, че лицето му бе кървавочервено в този момент. Чувстваше се като животно, дивият му поглед отново се върна на решаващия живота му лист, по който бяха разцъфтели неправилни гънки и плавни вълни, и двете създадени от треперещите му потни ръце.
  Очите му поглъщаха всяка буква, отново и отново. Той знаеше, че там, в текста, се криеше ключът към свободата му. Просто трябваше да отвори съзнанието си и да го намери. Девет прости изречения... Някъде в тази електрическа верига имаше пропуск, тя не бе напълно затворена и по нея не течеше ток, той много добре знаеше това, усещаше го така, както чувстваше галопиращия в гръдния си кош кух мускулест орган.
  До ушите му достигна дразнещият звук от ритмичното потропване на дебели, жълти нокти по старо и олющено на места от лака си дърво. Той бавно вдигна поглед и фокусира пред себе си собствената си главорезка. Тя го гледаше изпитателно и някак хищно иззад малките си очила без рамки. Посребрените верижки, закачени за дръжките им, висяха неподвижно от двете страни на лицето й, придавайки й вид на булдог. Сякаш дори изкуствените й тъмночервени букли, блестящи противно под същото жежко слънце, се радваха на неговата предсмъртна агония. Да, той знаеше с каква змийска наслада тази жена отброяваше последните му минути, усещаше как нивото на адреналина в кръвта й нарастваше обратнопропорционално на оставащото до собствения му край време. Когато малката и голямата стрелка на часовника застанеха една върху друга, тя щеше да тръгне към него и с тих и студен глас щеше да обяви "Време е!".
  Той затвори горещите си клепачи, вдиша дълбоко и докосна с ръце пламналите си бузи. Горчиво примирение се разля в гърдите му. Унижението от коварния капан, в който беше попаднал, беше смазващо. Животът му се изплъзваше по крайно нелеп начин. Той стисна ядно зъби, но вместо да изтракат, те се впиха болезнено в изсъхналия му език. Металният вкус на кръвта го събуди, нахлу в съзнанието му и разтвори в себе си царящия там хаос. Заля го приятно хладна вълна на облекчение.
 Той отвори очи, извади от джоба на мръснооранжевата си риза парче молив, което беше оцеляло след един от пристъпите му на ярост, и изписа на гърба на белия лист всичко, което четирите заповедни изречения изискваха. Ръката му се движеше бързо, мачкаше хартията, а знаците, които оставяше графитът на молива, граничеха с неразчитаемото.
  Но това нямаше значение. Нито дразнещият лъч светлина, нито тежкият въздух, прогарящ дробовете му, нито отровният поглед на учителката по математика можеха да го спрат сега, защото така нужната му косинусова теорема бе изплувала над текстовете на Machine Head и Rotting Christ, над рифовете на Behemoth, артуърковете на Cannibal Corpse, дори над спомена за Oli от BRING ME THE HORIZON, мъдрещ се на корицата на НайНезависимото списание наоколо. Той записа триумфиращо подробно решение на всяка от четирите задачи, надраска с blast-beat-ващо сърце името, класа и номера си, смачка в шепа бялото подобие на лист и се изстреля към учителската катедра точно в момента, в който учителката отвори силно червисаната си уста, за да обяви края на изпитването.
  Когато той блъсна в див екстаз контролното си на масата пред обучителката си и избяга през вратата, поемайки на дълбоки глътки самия живот, математичката го изгледа с живите си, събрали цялата злоба на света очи, сви яростно устни и просъска нещо през правите си изкуствени зъби. Ако в този момент до нея седеше някой, то той положително щеше да забележи полепналия по тях прах от тебешир.
  Нашият спасен събрат изхвърча на улицата подивял от радост, прати въздушна целувка към входа на училището, вдигна възторжено ръце към небето и започна да се приготвя да раздере гърлото си в гръмовен вик "SLLAAAAA-YEEEEEEEEERRRRGH!" - вик, събрал в себе си цялата радост и триумф на света. Той си представяше как дори къдравата червена брада на Dimebag Darrell се разклаща от нечовешкия му рев някъде там, в отвъдното, достойно да приюти напусналите ни метъл божества. Зениците му се разшириха, кожата му настръхна, крайниците му изтръпнаха, пулсът му стана прединфарктен - нашият човек бе готов да събуди и мъртвите.
  Ама не успя - служебна кола на "Титан БКС ООД" го прегази преди това. Малко след нея през главния герой мина и шейната на Дядо Коледа.  <3

Just one of those spooky Stephen King’s kids

Не знам къде го четох това, което е написано по-горе в заглавието – търсих много време източника му, но усилията ми не се увенчаха с особен късмет. Може и да съм го сънувала, кой знае?! Няма значение, важното е, че след като се сблъсках с него, то се запечата трайно в съзнанието ми и отказа да го напусне, преди да напиша нещо по темата.

Стивън Кинг е един от НайОмразните ми автори, пълен бездарник и нагъл драскач. Сто-процентов сексист, крадящ идеи за истории и герои от собствените си, никога неизчерпващи се фобии. Какво ли не беше – страхове от летене, тъмнина, числото 13, паяци, тесни пространства, психотерапиите и така нататък, списъкът продължава от тук до безкрайността и обратно! Кои са вдъхновителите му? Ми изтърсаци като Ричард Матисън, Хауърд Лъвкрафт, Едгар Алън По и Дон Робъртсън, да речем. Свива си от всеки по нещо и след това  интерпретира идеите им  по крайно лишен от въображение начин. Защо изобщо му трябваше да си оставя бачкаторството в пералнята, да постъпва на даскалска работа в Хампдън, да се жени и от там нататък да се превърне в най-популярният тормозител на интелигентните ценители на литературата? Съдбата аха - да свърши нещо добро, когато Стивчо решава да изхвърли ръкописа на първото си романченце – „Кери“ и да приключи с никога дотогава незапочвалата си официално псевдописателска кариера , но, разбира се, злото решава да ни напомни, че е безсмъртно и всесилно, и прави така, че Табита – съпругата на драскача – вижда изпратения за екзекуция текст и го прибира, за да накара по-късно автора му да го довърши и издаде през крайно черната за истинските разбирачи 1975-та година.

 Корава издънка на съвременната литeратура е този Стивън, казвам ви. Десет години се бори с проблемите си с пийването и наркотиците, като в крайна сметка оцелява. Минава известно време и бам! - блъска го кола през 1999г. Костите на краката му са натрошени на сол, белият му дроб е пронизан, травми и разкъсвания по цялото му прокълнато тяло и все пак, подобно на убиец от холивудско блок-бъстър тийнслашърче, продължава да живее и да залива света с безсмислените си, потънали в кървища и болни фантазии „творби“.

Не стига, че направо може да те убие от скука с тези негови впускания в безкрайни подробни описания на нелепи ситуации и побъркани герои, което само раздува излишно обема на текста, ами решава и че трябва в почти всяка книга да ни информира как се е била родила идеята, какво бил направил и с кого бил говорил, за да издаде въпросната писаница?!

Погледни само „Гробище за домашни любимци“ – абсурдна до последната си буква. Някакво даскалско фелдшерче, на което му се е разхлопала дъската от лекциите по медицина,  се мести в нова къща и си намира супер готЯните прашасали съседи-аутсайдери, дето и те не си знаят годините. От там нататък сметни какво става... Хвърчат някакви зомби-котки, духове на студенти, кошмарни сестри, болни от менингит и разни такива побърканящини.

Ами „То“? 1299 страници, разказващи за някакви побъркани хлапета, борещи се с междузвездни клоуни срещу още по-междузвездни костенурки... Да не говорим за дяволски извратения разказ „Начин на оцеляване“, където едно медицинско лице е такъв карък, че попада на безлюден остров и не може да сколаса да си набави храна, та  започва да се самоизяжда, като се „друса“ като каруца на черен път преди всяка гощавка с части от собственото си тяло. Това нещо има фенове, представете си!!!

И целият този извратен дефицит на писателски талант Кинг сега ми прикрива с разни грандиозни дарения за Мейнски библиотеки и училищни отбори по плуване, дето били пред фалит, но неговите, изкарани за сметка на страха на читателите, милиончета ги спасили...

Двамата му синове плюс жена му – Табита, и те да не останат назад, също пишат. Даже по-големият наследник – Джо Хил – е прокълнат създател на редица комикси и цяла камара разкази, че и дори плесенясали новели като „Heart-shaped Box“. На тати любимецът – Оуен – излезе на сериозната писателска сцена с „We're All in This Together“ през 2005г. Гордата майка пък стои зад заглавията „ Pearl“ и „Survivor“.  Не спират да бълват, гадините! Май само щерката на Стивън и Табита, зовяща се Наоми, е една идея по-далеч от перото с нейната кариера на пастор.

Сега да се уточним – всичко, което изпонаписах до тук, е тотална ГЛУ-ПОСТ (като изключим фактите). Четири неща никога не липсват на стола до леглото ми, когато спя – тетрадката ми със записки по елементарна музикална теория, НайНовияБрой на Про-РОК, рисунките ми и книга на Стивън Кинг, като без вариант на последното в ръцете си не съм оставала от 5-ти клас насам.

Сигурно се сещаш колко много обичам и уважавам Краля на Ужаса, така че можеш и да предположиш какви усилия ми костваше и как ми се беше свила душичката, докато пишех по-горните редове. Защо го направих? Ми ако бях започнала още от самото начало да заливам образа на Учителя Стивън със суперлативи и да го качвам на някакви невъзможни, издигащи се до небето, (но определено заслужени) пиедестали, никой нямаше да се зачете в тази тъпня, ха-ха.  Така че целта ми е ясна – ако досега не си хващал нищо на Чичко Стив, то се надявам да съм успяла да посъбудя интереса ти. Ако пък си вече гърмяла в това поле на ужасите бомба, то тогава ще съм доволна, ако просто съм те жегнала или постреснала. Да, да, споко, вече можеш да пригладиш настръхналата си опашка. И ноктите си прибери, че нещо ме плашат!  

Иначе да си дете на Стивън Кинг е... привилегия. Няма да забравя как още от дете гледах с интерес към двете черни книги с бели графични портрети в горния край на гръбчетата им, извисяващи се като тъмен покров от най-високия ред на домашната библиотека и дебнещи, притаили дъх в запрашените си страници, да посегна плахо с треперещи ръце към тях, за да ме погълнат и да пометат всичко, на което съм била учена дотогава от родителския контрол.  Детската наивност, спокойният сън, лесното овче мислене, времето за четене на уроци – всичко това се стопява в злия мрак, към който те подмамва титанът Кинг. Какво получаваш в такъв случай? Хахаха, хайде сега, все едно не можеш да прецениш сам!

В заключение ще кажа, че рядко ми се случва да говоря за този писател (и в голяма степен мой възпитател), защото, както самият той беше казал: “The most important things are the hardest to say. They are the things you get ashamed of, because words diminish them…”. Следователно, споменеш ли името на Стивън Кинг пред съучениците или по-възрастните си роднини, те сбръчкват черноточковите си носове, правят гримаси на отвращение и те отписват като човек, защото, щом четеш такава литература, значи няма начин стаята ти да не е някакво тъмно и влажно помещениеподобно мазе, в което държиш картини, нарисувани с кръвта и другите телесни секрети на тазседмичните ти жертви, а възглавницата върху омазаното ти с бензин, изтърбушено легло сигурно е тъпкана със нокти и клюнове на петли... 

Но какво ти пука за другите, всъщност? Нали си част от сектата на The spooky Stephen King’s kids.