Безмилостният златен слънчев лъч не спираше да изгаря почервенялата му плът и той вече ясно усещаше как сред лъскаво черните му коси избиват едри кисели капки пот, които неминуемо щяха да се стекат по пулсиращото му от напрежение чело. Чудеше се дали няма да покапят по искрящо бялата заповед за собствената му екзекуция. Листът беше един-единствен и на него бяха изписани девет простички изречения, четири от които неумолимо заповядваха извършването на действие, което караше косите по слепоочията му да настръхват. Той можеше да се закълне, че хартията тежеше поне тон в ръцете му.
Времето му изтичаше. Краката му се тресяха неистово, лицевите му мускули се съкращаваха хаотично, рисувайки върху лицето му ужасяващи форми и гримаси. Той се огледа, обезумял от страх. Душата му пищеше болезнено, искаше му се някой да му помогне. Съвсем мъничко, една дума вероятно би имала силата да освободи от трескавата скованост съзнанието му.
Бузите му излъчваха отчаяна топлина и той беше сигурен, че лицето му бе кървавочервено в този момент. Чувстваше се като животно, дивият му поглед отново се върна на решаващия живота му лист, по който бяха разцъфтели неправилни гънки и плавни вълни, и двете създадени от треперещите му потни ръце.
Очите му поглъщаха всяка буква, отново и отново. Той знаеше, че там, в текста, се криеше ключът към свободата му. Просто трябваше да отвори съзнанието си и да го намери. Девет прости изречения... Някъде в тази електрическа верига имаше пропуск, тя не бе напълно затворена и по нея не течеше ток, той много добре знаеше това, усещаше го така, както чувстваше галопиращия в гръдния си кош кух мускулест орган.
До ушите му достигна дразнещият звук от ритмичното потропване на дебели, жълти нокти по старо и олющено на места от лака си дърво. Той бавно вдигна поглед и фокусира пред себе си собствената си главорезка. Тя го гледаше изпитателно и някак хищно иззад малките си очила без рамки. Посребрените верижки, закачени за дръжките им, висяха неподвижно от двете страни на лицето й, придавайки й вид на булдог. Сякаш дори изкуствените й тъмночервени букли, блестящи противно под същото жежко слънце, се радваха на неговата предсмъртна агония. Да, той знаеше с каква змийска наслада тази жена отброяваше последните му минути, усещаше как нивото на адреналина в кръвта й нарастваше обратнопропорционално на оставащото до собствения му край време. Когато малката и голямата стрелка на часовника застанеха една върху друга, тя щеше да тръгне към него и с тих и студен глас щеше да обяви "Време е!".
Той затвори горещите си клепачи, вдиша дълбоко и докосна с ръце пламналите си бузи. Горчиво примирение се разля в гърдите му. Унижението от коварния капан, в който беше попаднал, беше смазващо. Животът му се изплъзваше по крайно нелеп начин. Той стисна ядно зъби, но вместо да изтракат, те се впиха болезнено в изсъхналия му език. Металният вкус на кръвта го събуди, нахлу в съзнанието му и разтвори в себе си царящия там хаос. Заля го приятно хладна вълна на облекчение.
Той отвори очи, извади от джоба на мръснооранжевата си риза парче молив, което беше оцеляло след един от пристъпите му на ярост, и изписа на гърба на белия лист всичко, което четирите заповедни изречения изискваха. Ръката му се движеше бързо, мачкаше хартията, а знаците, които оставяше графитът на молива, граничеха с неразчитаемото.
Но това нямаше значение. Нито дразнещият лъч светлина, нито тежкият въздух, прогарящ дробовете му, нито отровният поглед на учителката по математика можеха да го спрат сега, защото така нужната му косинусова теорема бе изплувала над текстовете на Machine Head и Rotting Christ, над рифовете на Behemoth, артуърковете на Cannibal Corpse, дори над спомена за Oli от BRING ME THE HORIZON, мъдрещ се на корицата на НайНезависимото списание наоколо. Той записа триумфиращо подробно решение на всяка от четирите задачи, надраска с blast-beat-ващо сърце името, класа и номера си, смачка в шепа бялото подобие на лист и се изстреля към учителската катедра точно в момента, в който учителката отвори силно червисаната си уста, за да обяви края на изпитването.
Когато той блъсна в див екстаз контролното си на масата пред обучителката си и избяга през вратата, поемайки на дълбоки глътки самия живот, математичката го изгледа с живите си, събрали цялата злоба на света очи, сви яростно устни и просъска нещо през правите си изкуствени зъби. Ако в този момент до нея седеше някой, то той положително щеше да забележи полепналия по тях прах от тебешир.
Нашият спасен събрат изхвърча на улицата подивял от радост, прати въздушна целувка към входа на училището, вдигна възторжено ръце към небето и започна да се приготвя да раздере гърлото си в гръмовен вик "SLLAAAAA-YEEEEEEEEERRRRGH!" - вик, събрал в себе си цялата радост и триумф на света. Той си представяше как дори къдравата червена брада на Dimebag Darrell се разклаща от нечовешкия му рев някъде там, в отвъдното, достойно да приюти напусналите ни метъл божества. Зениците му се разшириха, кожата му настръхна, крайниците му изтръпнаха, пулсът му стана прединфарктен - нашият човек бе готов да събуди и мъртвите.
Ама не успя - служебна кола на "Титан БКС ООД" го прегази преди това. Малко след нея през главния герой мина и шейната на Дядо Коледа. <3
No comments:
Post a Comment