Не знам къде го четох това, което е написано по-горе в заглавието – търсих много време източника му, но усилията ми не се увенчаха с особен късмет. Може и да съм го сънувала, кой знае?! Няма значение, важното е, че след като се сблъсках с него, то се запечата трайно в съзнанието ми и отказа да го напусне, преди да напиша нещо по темата.

Стивън Кинг е един от НайОмразните ми автори, пълен бездарник и нагъл драскач. Сто-процентов сексист, крадящ идеи за истории и герои от собствените си, никога неизчерпващи се фобии. Какво ли не беше – страхове от летене, тъмнина, числото 13, паяци, тесни пространства, психотерапиите и така нататък, списъкът продължава от тук до безкрайността и обратно! Кои са вдъхновителите му? Ми изтърсаци като Ричард Матисън, Хауърд Лъвкрафт, Едгар Алън По и Дон Робъртсън, да речем. Свива си от всеки по нещо и след това интерпретира идеите им по крайно лишен от въображение начин. Защо изобщо му трябваше да си оставя бачкаторството в пералнята, да постъпва на даскалска работа в Хампдън, да се жени и от там нататък да се превърне в най-популярният тормозител на интелигентните ценители на литературата? Съдбата аха - да свърши нещо добро, когато Стивчо решава да изхвърли ръкописа на първото си романченце – „Кери“ и да приключи с никога дотогава незапочвалата си официално псевдописателска кариера , но, разбира се, злото решава да ни напомни, че е безсмъртно и всесилно, и прави така, че Табита – съпругата на драскача – вижда изпратения за екзекуция текст и го прибира, за да накара по-късно автора му да го довърши и издаде през крайно черната за истинските разбирачи 1975-та година.

Корава издънка на съвременната литeратура е този Стивън, казвам ви. Десет години се бори с проблемите си с пийването и наркотиците, като в крайна сметка оцелява. Минава известно време и бам! - блъска го кола през 1999г. Костите на краката му са натрошени на сол, белият му дроб е пронизан, травми и разкъсвания по цялото му прокълнато тяло и все пак, подобно на убиец от холивудско блок-бъстър тийнслашърче, продължава да живее и да залива света с безсмислените си, потънали в кървища и болни фантазии „творби“.

Не стига, че направо може да те убие от скука с тези негови впускания в безкрайни подробни описания на нелепи ситуации и побъркани герои, което само раздува излишно обема на текста, ами решава и че трябва в почти всяка книга да ни информира как се е била родила идеята, какво бил направил и с кого бил говорил, за да издаде въпросната писаница?!

Погледни само „Гробище за домашни любимци“ – абсурдна до последната си буква. Някакво даскалско фелдшерче, на което му се е разхлопала дъската от лекциите по медицина, се мести в нова къща и си намира супер готЯните прашасали съседи-аутсайдери, дето и те не си знаят годините. От там нататък сметни какво става... Хвърчат някакви зомби-котки, духове на студенти, кошмарни сестри, болни от менингит и разни такива побърканящини.

Ами „То“? 1299 страници, разказващи за някакви побъркани хлапета, борещи се с междузвездни клоуни срещу още по-междузвездни костенурки... Да не говорим за дяволски извратения разказ „Начин на оцеляване“, където едно медицинско лице е такъв карък, че попада на безлюден остров и не може да сколаса да си набави храна, та започва да се самоизяжда, като се „друса“ като каруца на черен път преди всяка гощавка с части от собственото си тяло. Това нещо има фенове, представете си!!!

И целият този извратен дефицит на писателски талант Кинг сега ми прикрива с разни грандиозни дарения за Мейнски библиотеки и училищни отбори по плуване, дето били пред фалит, но неговите, изкарани за сметка на страха на читателите, милиончета ги спасили...

Двамата му синове плюс жена му – Табита, и те да не останат назад, също пишат. Даже по-големият наследник – Джо Хил – е прокълнат създател на редица комикси и цяла камара разкази, че и дори плесенясали новели като „Heart-shaped Box“. На тати любимецът – Оуен – излезе на сериозната писателска сцена с „We're All in This Together“ през 2005г. Гордата майка пък стои зад заглавията „ Pearl“ и „Survivor“. Не спират да бълват, гадините! Май само щерката на Стивън и Табита, зовяща се Наоми, е една идея по-далеч от перото с нейната кариера на пастор.

Сега да се уточним – всичко, което изпонаписах до тук, е тотална ГЛУ-ПОСТ (като изключим фактите). Четири неща никога не липсват на стола до леглото ми, когато спя – тетрадката ми със записки по елементарна музикална теория, НайНовияБрой на Про-РОК, рисунките ми и книга на Стивън Кинг, като без вариант на последното в ръцете си не съм оставала от 5-ти клас насам.

Сигурно се сещаш колко много обичам и уважавам Краля на Ужаса, така че можеш и да предположиш какви усилия ми костваше и как ми се беше свила душичката, докато пишех по-горните редове. Защо го направих? Ми ако бях започнала още от самото начало да заливам образа на Учителя Стивън със суперлативи и да го качвам на някакви невъзможни, издигащи се до небето, (но определено заслужени) пиедестали, никой нямаше да се зачете в тази тъпня, ха-ха. Така че целта ми е ясна – ако досега не си хващал нищо на Чичко Стив, то се надявам да съм успяла да посъбудя интереса ти. Ако пък си вече гърмяла в това поле на ужасите бомба, то тогава ще съм доволна, ако просто съм те жегнала или постреснала. Да, да, споко, вече можеш да пригладиш настръхналата си опашка. И ноктите си прибери, че нещо ме плашат!

Иначе да си дете на Стивън Кинг е... привилегия. Няма да забравя как още от дете гледах с интерес към двете черни книги с бели графични портрети в горния край на гръбчетата им, извисяващи се като тъмен покров от най-високия ред на домашната библиотека и дебнещи, притаили дъх в запрашените си страници, да посегна плахо с треперещи ръце към тях, за да ме погълнат и да пометат всичко, на което съм била учена дотогава от родителския контрол. Детската наивност, спокойният сън, лесното овче мислене, времето за четене на уроци – всичко това се стопява в злия мрак, към който те подмамва титанът Кинг. Какво получаваш в такъв случай? Хахаха, хайде сега, все едно не можеш да прецениш сам!