Amon Amarth  - Deceiver of the Gods (2013)

Amon Amarth никога не са ми били особено любима група, нито пък са ми били дразнители, по-скоро съм положително настроен към тях. През 2002 г., когато излезе Versus the World, си го купих на оригинална касетка (и то от хубавите Уизардки :D) и ми допаднаха като звучене благодарение на това, че имат и не малко елементи от класическото хеви, а по това време започвах сериозно да се ориентирам към по-екстремните стилове за сметка на традиционното хеви. Следващите два албуми не представляваха особен интерес за мен, особено With Oden on Our Side (2006) и не си представях, че тази група ще продължи нагоре, особено в набирането на популярност на световната сцена, но не бях прав. Twilight of The Thunder God (2008) звучеше свежо и беше албумът, който им беше нужен, за да пробият още по-сериозно. Много фенове бяха привлечени именно след този албум, популярността им нарасна.  И точно тук ми стана интересно каква ще е следващата крачка. Ясно е, че новите фенове не са открили като мен групата, чрез списания, купуване на касетки, трепет от първото слушане, а да не говоря за кефа, когато гледах за първи път клипа на Death in Fire. Тези фенове се сблъскват с група чрез концертите в YouTube и мр3-ките, което до някаква степен довежда до мисълта що за фенство е това…но да не развалям ревюто. През 2011 г. Amon Amarth издадоха Surtur Rising, супер скучен за мен албум, и тотално отхвърлих  възможността тази група да ми се понрави.

И така, дойде средата на юни тази година и момента, в който рещих да си пусна новия им албум без никакви очаквания. А и тази година, с изключение на новите албуми на Alice in Chains, Leprous и отчасти Killswitch Engage, не блещи особено. Честно казано, останах приятно впечатлен от новото им творение. Доста по-енергично и живо звучи от предшественика си, песните не доскучават, имаш желание да си ги пуснеш отново. Разнообразието в динамиката не е огромно, но задържа вниманието. Естествено, групата почти не е мръднала от традиционното си звучене, а и защо да го прави при условие, че то им докара феновете и заслужената слава. Отделни песни да отличавам малко като разтягане на локуми винаги ми е изглеждало, но все като мои фаворити мога да отлича We Shall Destroy, която преспокойно може да се превърне в концертна класика. Също и Hel, но за нея навсякъде се говори, смятам, че вече на всеки е ясно. Всъщност слаба песен в албума няма, което си е плюс, защото рядко през последните години албум държи ниво от начало до край. Минусите, може да се каже, са обложката (да, все още има хора, които се вглеждат в обложката и които я ценят, особено тези израснали във времената на касетки, където в повечето случаи се купуваше определен албум заради обложката) и че музика, с изключение на вокалите, по-бързите пасажи и двукасията, трудно би минала за дет метъл пред феновете на тази музика, т.е. нещо като по-твърда музика за фенове на треторазрядни копирачи като Sabaton…абе, какво въобще ме занимавате с тези глупости, да излизат новите Watain и Satyricon, писна ми от простотии…

Оценка: 8/10

Да бъде както Barmy повелява

 Така, да сме наясно, нямах абсолютно никакво намерение да отразявам Каварна Рок Фест, просто го посетих, за да събера сили, преди да започне онова издевателство над ученическата психика, наречено край на учебната година. Сещаш се как е – и ние, и студентите минаваме на една особено интересна кофеино-целулозна диета, ако искаме да я избутаме някак, а ако съдбата е благосклонна, то дори и да завършим с висок успех. Та така, сърбаме кафета без захар по нощите и препрочитаме учебниците с надеждата, че нещо все пак ще остане в (без)съзнанията ни. Е, по принцип Каварна ми е като процедура в спа-комплекс след ада на завършването, но тази година, както ни е добре известно, имаше малки промени в традицията и събитието беше изместено така, че празнуващите (като мен) деца да си намажат един стабилен подарък – двудневен купон край морето. Ако трябва да бъдем честни, моето не беше точно купон, защото Simons реши точно на 1-ви юни да дебютира на сцената на шуменския театър, та затова не се яви пред тонколонения олтар, пък и нашите държаха да орбитирам около тях, така че до някаква степен ми беше лекинко прецаканко.

Първият ден беше страшно готин. С нашите пристигнахме в КаУарна в късния следобед и аз веднагически се изстрелях от колата, още преди да се срещна с шуменската компания, за да се залепя за единия от двамата създатели на НГС – Dyomaeth. Горкичкия, не беше спал от двадесет и... нещо часа, а и отгоре на всичко беше насъбрал интересни преживявания покрай придвижването си от Пловдив до Каварна.

Иха, имам комар в стаята. А съм с комарници на прозорците – WTF?! Явно този комар има завидни нинджа способности... Да не ти пука, това беше прозаично отклонение.

Та да, покрай Мишо, вече пророчески, по някакво весело стечение на обстоятелствата, ми се случи да попадна в компанията и на други симпатични образи, чаткащи букви, които след това се изливат върху страниците на едно списание, не знам дали го знаеш, зове се Про-РОК. Новият брой излиза в средата на другата седмица и там можеш да прочетеш една идея по-сериозен репортаж за Каварна, само да напомня. 

 Уоу, този комар не го ли е страх да лети толкова ниско над мен? Е, в два и половина през нощта рефлексите ми са забавени, така че няма да се мъча да го убивам. Подарявам ти живота, ципокрила досадна нинджо!

Да се върнем на Каварна. Stiff имаше доброто сърце да ни вземе и да ни заведе да видим АРИЯ зад сцената. При тази среща руснаците се облагодетелстваха с една бутилка домашна ракия – да им е честито – и се оказа, че са страшно земни и приятни хора. Толкова готини, че чак си забравих цялата руска лексика (не че обхваща кой знае колко думи) и не можах да ги поздравя, за което все още ме е яд. Точно навреме дойде и SMS-ът от Simons, който гласеше „Затвори си устата, ще ти влезе някоя муха. :*“. Както коментира Dyomaeth – това е толкова Simons...

За Черно Фередже нищо не мога да кажа, защото по времето, в което те разиграваха цирка си на сцената, аз си имах по-интересни и приятни занимания. Към края на техния сет обаче бащатко ми набързо ме прибра при шуменската компания, за да влезем в стадиона за останалите групи. В началото ми беше криво, но пък АРИЯ, вече повече групата, отколкото приятните чичковци (съжалявам, просто не мога да си изкривя душицата и да напиша „батковци“, както би ми се искало) от бекстейджа, веднага компенсираха. Кофти беше, че трябваше да свирят, докато все още беше светло, но юнското слънце всъщност е последното нещо, което те интересува, докато пристъпваш нетърпеливо от крак на крак в очакване да свърши класическото засукано интро и Горящая стрела да раздвижи вратните ти мускули. След изпълненията на Крещение огнём и Штиль, аз окончателно спрях да се заглеждам по момчета – тези две песни откраднаха любовта ми. А има ли смисъл да ти цигъркам колко добре стоеше синеокото съкровище Михаил Житняков като фронтмен, или това вече си го чувал? И аз така си помислих. Вкусихме малко отлежали композиции като Ночь короче дня, но и не останахме жадни за свежа Фениксова кръв. Макар и не НайПодвижната банда на сцена, Ария успяха да накарат немалка част от публиката да скача енергично. Дори моят старец, който в началото нон-стоп ми напомняше, че скоро ще видя Accept, за да разбера що е то истински хеви метъл (видиш ли), започна да хвали братушките и, разбира се, от дума на дума пак изскочи онова досадно сравнение с Iron Maiden. Както и да е, аз се радвах с цялото си сърце на Ария, шоуто им беше супер раздвижено и зареждащо, нямам търпение отново да ни навестят, но този път дано е за самостоятелен концерт (няма нужда да ми казваш, че съм твърде наивна).

Тук държа да споделя моя страх, че нинджа-комарът изчезна от полезрението ми и имам чувството, че се е притаил в някой тъмен ъгъл, за да ме издебне и да атакува. Кръвопиецо кльощав, ако четеш това да знаеш, че имам спрей срещу теб!

На здрачаване приветствахме Thunder. Danny Bowes е страхотен фронтмен, поразително жизнен, подскачащ, танцуващ и общуващ свободно с публиката... или ще е по-правилно ако кажа флиртуващ? Не се учудвай – Danny е типичният изтънчен британски мачо и ако беше с две-три десетилетия надолу няма съмнение, че щеше да омагьоса немалка част от дамите в публиката. Присъствието на цялата група на сцената беше доволно силно и се радвах да видя, че много други млади не-точно-accept-поклонници като мен си избухваха в ритъма на игривия хард рок на Thunder. Дядовците с младежки дух също се постараха да минат през НайВажните моменти от цялото си творчество, като от последния им студиен албум чухме само On the radio. Нищо, нали накрая си попяхме с нежни усмивки на лицата Love walked in.

Стана четири часа сутринта и аз отново скивах моя нов съквартирант. Мисля, че е малко депресиран – не спира да хвърчи и да се блъска в стените. Дишай, друже, след малко идвам с учебника по химия да те разведря.

И така, след себе си Thunder оставиха доста оживена публика – част от нас бяха с приповдигнато от тяхната музика настроение, докато други вече си бяха измрънкали мрънкането кога щели да свършат „тез’ гейовье“, че да започнат Accept. Потрайте малко, татковци и дядовци, след още 20-тина минути Hung, Drawn and Quartered ще изкара пред благоговеещите ви погледи харизматичният Wolf Hoffmann и останалите титани от германската банда. Сетлистът не беше нещо непредвидимо, разпростря се сравнително равномерно върху 8 от 13-те албума на групата и, съдейки по надъханите викове, задоволи както старите кучета, така и тепърва прохождащите (да, и в двата смисъла) фенове. Разбира се, както предполага славата им, Accept изнесоха шоу на ниво с всичките му закачки с публиката, заигравания с класически мелодии (Fur Elise),  отрепетирани хореографии, даже имаше един момент, в който изчезнаха напълно в дима на хипер-функциониращите машини за пушек. Но всяко двучасово шоу си има своя край и след като вложихме дори и енергията, която нямахме, в издивяване с подложка от тевтонски мелодии, се сбогувахме с хедлайнърите на първата вечер от знаменития Каварна Рок Фест. Прожекторите заляха с ярка светлина немощните тела на феновете, а те, подобно на нощни кръвопийци, започнаха да се оттеглят уморено към по-слабо осветения изход на стадиона. Докато прескачах героично една кална локва си направих и бърза равносметка, която ме доведе до извода, че се държа на крака по някакво невъобразимо чудо, просто защото за целия този ден консумираните от мен храни и напитки възлизаха на една салата за закуска и 300ml Coca Cola. Грешка, забравих да спомена и бонбоните Tic-Tac. Предполагам, че захарта в тях всъщност е била нещото, което ме е запазило в съзнание през тези предълги часове на първи юни.

Прехвърляме се на втори юни. Радвай се, тук ще бъда много по-кратка. Времето се сговни (ще ме извиняваш за израза, но не мога да намеря по-подходящ) – температурата падна до някакви 12-15 градуса, небето беше по-начумерено от тъщата на Заврянзетко, малко след обяд дори си поваля стабилно. Плажът беше пуст и имаше само 5-6 шушумиги, една от които бях аз, които успяха да пратят студа на едно специално място и да си спретнат освежаващо плуване в ледената вода. Единственото, за което ме беше яд, беше, че нямахме топка, с която да си покажем волейболните умения. Явно не ни е бил ден за излагане. Карай, да върви, това не е блус.

За концертите същата вечер не мога да кажа много – нямах билет и си студувах пред стадиона. Един съвет от мен – независимо колко готино ти изглежда времето, НИКОГА не тръгвай за Каварна само с къси летни дрехи. Относно групите – от Аналгин не отразих почти нищо, защото компанията, в която се намирах, безкомпромисно окупира съзнанието ми. За Алиса си спомням, че измърморих на баща си нещо от сорта на „Готина банда са, но тези синтезатори нещо много ме бъркат, може би ще са една идея по-добре без тях“. От своя страна, топлосърдечната Доротея Пешева предложи на публиката стандартен сетлист, но пък никога не бих отказала да чуя още веднъж Burning the Witches, I Rule the Ruins, Night of the Warlock и All We Are. Естествено, нямаше как да не бъдем призовани да „извисим юмруците си във въздуха“, а също така споменахме Judas Priest с кавъра на Breaking the Law. Трогателно беше изпълнението на Für Immer. Въпреки че студувах като хавайче, попаднало в Гренландия, не исках до мен да достигат прощалните слова на Doro, защото те означаваха и край на почивката ми в Каварна. Душицата ми се сви, когато последните акорди на We Are the Metalheads плавно се притопиха във виковете на феновете. „Обичам ви!“ каза на кристално чист български, все едно е добруджанка, очарователната кака Доро. И ние те обичаме, лъчезарна фурийо, но времето ни заедно изтече.

Огледах се бавно, за да си взема сбогом с Каварна. Хората седяха на пейките пред стадиона и купонясваха безгрижно, сякаш студът се беше стопил, а лекият ръмеж беше просто атракция; сякаш на другия ден нито един от тях нямаше да се събуди сутринта, да събере малкото си багаж и да потегли обратно към своя град, където, притаени в до болка познатите улици и сгради, го очакват рутината, семейството и проблемите. Незнайно защо се заслушах в крачките си и долових странен шум, нещо като глухо потракване в ритъма на стъпките ми. Плъзнах бавно ръка в джоба си и напипах познат предмет. Стиснах го здраво и го извадих. Пред уморените ми очи, на светлината на оставащия в далечината стадион, заблестя оранжевата опаковка от Tic-Tac с три малки бонбончета вътре. Последните оцелели. Нека ги запазим за специални поводи... Убиването на моя нинджа-комар, мисля, е първото заслужаващо си събитие. И, като го споменахме, не знам къде се покри това нахално насекомо. Да имаш идея как се викат комари?

Търси се!!!

Alice in Chains – The Devil Put The Dinosaurs Here (2013)

Докато слушах първите няколко пъти албума, различни мисли ми преминаха през главата, свързани с музиката, албума, самата група, различните времена и т.н. Първо, 90-тарският гръндж/алтернатив ми е едно от най-противните неща, но от друга страна, тъй като 90-те са ми най-любимото десетилетие, точно тази „вълна” носи в музиката си точно определено настроение и атмосфера, което много ми се нрави. Nirvana бе сред първите по-твърди групи, които съм прослушал съзнателно, а Alice in Chains имаше период, когато пишех магистърската си теза, в който не минаваше ден без да си ги пусна. От друга страна, Pearl Jam са ми адски дразнеща и безсмислена група.  Не ми липсва Layne Staley, даже май групата без него повече ми харесва как звучи, но не мога да отрека, че Dirt си е абсолютна класика. Black Gives Way to Blue (2009) беше (и все още е) перфектен албум, силно завръщане, благодарение на което завръщането на други класически 90-тарски групи като Soundgarden бе прието доста добре, въпреки противоречивите резултати. И отгоре всичко това, винаги музиката, която излиза от европейската сцена, много повече я ценя, отколкото американската, а в случая на ревюирания тук албум, е едно от най-очакваните неща.

След тези разгрявки на пръстите и езика се насочвам право към музикалните качества на албума. Още от силно обсъжданата обложката си личи, че музиката е с една идея по-малко натоварена с емоции от предния албум. Няма я леката мъка и носталгия, която беше пропита в предшественика и носеше особено есенно чувство. Музиката е по-активна, акустичните моменти не са толкова заложени. Важно е да се отбележи нещо, което почти винаги се пропуска, когато се говори за музиката на групата. В нея има много, много Метъл (нарочно с главна буква), много повече се доближава до стоунър сцената, отколкото до алтернативната, а и не трябва да се забравя, че в началото на кариерата си, самата група определя стила си като „психо траш”. В двете песни, които се пръкнаха преди издаването на албума и на които бяха направени клипове – Stone и Hollow, както и в Phantom Limb, това си личи най-ясно. Естествено, именно поддържането на баланс между по-твърдо и по-акустично/спокойно звучене прави музиката на групата по-интересна и задържа вниманието, което напълно заслужава. Заместникът на Layne Staley William DuVall изпълнява вече ролята по-скоро на бек вокалист и ритъм китарист, която позволява музиката да има повече  свобода за развитие  - нещо, което, честно казано, в миналото малко липсваше, да ме извиняват заклетите фенове. Единственият минус на албума е, че някъде към средата има леко снижаване на качеството на песните, не са слаби, но просто се губят в сравнение с останалите. Но пък The Devil Put Dinosaurs Here, т.е. едноименната и Choke са песни извън времето (бахти клишето) и преспокойно могат да се наредят до класиките от 90-те…и 2009 г.

Та това беше моят поглед върху албума, излят върху word документ, Alice in Chains отново са се справили много и най-важното - показаха, че перфектното завръщане от преди 4 години не е било случайност и че живеят втори живот, без да разчитат на стари лаври, но и без да забравят миналото си. А и оценката щеше да е по-висока, но предшественикът беше почти на извънземно ниво.

Оценка: 8,5/10

Юнска вечеринка в Микстейпа

"Никога не съм предполагал, че точно ти ще отидеш на Parkway Drive"-така ми казват в подлеза на НДК, преди 6-7 часа. Е, и аз не съм предполагал. Но музикалните предпочитания търпят някакво развитие, все пак. Впрочем, това, което ме накара да се замъкна, се нарича Atlas. И съвсем накратко, щото писането на досадни разкази за концерти е доста тъпа работа. Не знаех, че Микстейп 5 е толкова готино място, обещавам да ходя там вече. Влизането в клуба - трагично и със забавяне. Македонците Smut - доста приятен хардкор, каквото и да значи това. Българите Melekh - не чак толкова. Австралийските младежи - и да не са моята музика, радвам се, че отидох. Публиката - абсолютно адекватна и ОК. Надуваемите дюшеци и други плажни приспособления не спряха да сърфират над главите ни, съркъл-питове, подскоци, всичко беше на 6. Даже зоркото ми око забеляза Torden от списание Про-Рок да прави стейдж-дайвинг. Да, Про-Рок има очи и уши навсякъде, но НайГолямотоСписание са тези, които следят Про-Рок, ха-ха. Иначе за мен, вокалистът Winston McCall е сърцето на тая група и голям фронтмен. Обещания, че ще се видим пак, нямаше. На българските фенове на групата не им трябват такива. Пределно ясно е, че ще има трета среща...

Добър вечер,

Гледате ли хорърчета, пичове? Щото аз не особено. Последните ми такива бяха преди повече от месец. И мъчейки се да се сетя какви всъщност бяха тия филми, сътворих това

Modus Anomali

Държава:Индонезия

Режисьор:Joko Anwar

Година:2012

С кадри на една калинка, разхождаща се необезпокоявана от никого, нейде в гората, започва този филм. Дотук добре. След това обаче от пръстта се надигат човешки ръце и некакъв тип се събужда, не помни кой е и какво се е случило. Цял ден и цяла нощ блуждае като малоумен, намира разни улики към загадката, стрелят по него с лък, а накрая тази досада приключва по подобаващ начин:Нелепо! Естествено, поощрявам всичко, което идва от тези региони....

The Cat

Това е корейско, от 2011 година. Заглавието ме привлече, щото харесвам котки. Ако не изпитвате някаква нечовешка обич към тези животни, стойте далече. Корейците имат убийствено силно кино, но за съжаление хорърите им не попадат в тази категория. 90 процента от тези, които съм гледал са в нишата Grudge/The Ring. А това вече е безинтересно...

Strange Circus

Държава:Япония

Година:2005

Режисьор:Shion Sono

Ха-Ха. От специалните японски филми. Спомените от тежкото детство на известна писателка, прикована към инвалидна количка, изплуват на повърхността бавно и постепенно в тази изпълнена с инцест, лудост и перверзии, лента. Финалът, обичайно за японските филми, оставя сам да си решаваш. Честно казано, като доказан воайор, ВИ кавам, че Strange Circus е задължителен

Infection

Режисьор:Masayuki Ochiai

Държава:Япония

Година:2004

“Японска болница” как ви звучи? На мен ми се види интересно. Очаквах медицински сестри, които изнасилват пациентите. Не получих точно това, но ще ви кажа нещо:Имам Лични причини да ненавиждам лекарите! А в тая болница, пичове, имаме няколко такива екземпляра+3 сестри, на които, разните му там, Хипократови клетви са им през ония работи, правят кьквото си искат, но това, както знаем, е до време. Рано или късно, всичко се връща. В случая, рано, защото една вечер пристига нов пациент с  неизвестно заболяване, което бързо инфектира всичко, което шава . Дали късно пробудилата се съвест на медиците, ще им помогне или ще го папкат всички...обичам ги тия японци

това в Япония значи, че дамата ви харесва...

Mama

Година:2013

Държава:Испания/Канада

 Режисьор:Andy Muschietti

С наглото и доста тъпо, "Guillermo Del Toro представя" Безобидна приказка. Може да се хареса на хора, които не гледат такива филми по принцип. Две момиченца с богато въображение, Джесика Частейн с ти-шъртка на The Misfits и оня тъпак Джайм Ланистър(от сериала, който всички гледате). Е, аз пък не го гледам. Даже казвам, че е НайТъпияСериал...но това е друга тема

един въпрос имам, между другото:Къде изчезна колегата Боркнагар???

до нови срещи...