НГС

Alice in Chains – The Devil Put The Dinosaurs Here (2013)

Докато слушах първите няколко пъти албума, различни мисли ми преминаха през главата, свързани с музиката, албума, самата група, различните времена и т.н. Първо, 90-тарският гръндж/алтернатив ми е едно от най-противните неща, но от друга страна, тъй като 90-те са ми най-любимото десетилетие, точно тази „вълна” носи в музиката си точно определено настроение и атмосфера, което много ми се нрави. Nirvana бе сред първите по-твърди групи, които съм прослушал съзнателно, а Alice in Chains имаше период, когато пишех магистърската си теза, в който не минаваше ден без да си ги пусна. От друга страна, Pearl Jam са ми адски дразнеща и безсмислена група.  Не ми липсва Layne Staley, даже май групата без него повече ми харесва как звучи, но не мога да отрека, че Dirt си е абсолютна класика. Black Gives Way to Blue (2009) беше (и все още е) перфектен албум, силно завръщане, благодарение на което завръщането на други класически 90-тарски групи като Soundgarden бе прието доста добре, въпреки противоречивите резултати. И отгоре всичко това, винаги музиката, която излиза от европейската сцена, много повече я ценя, отколкото американската, а в случая на ревюирания тук албум, е едно от най-очакваните неща.

След тези разгрявки на пръстите и езика се насочвам право към музикалните качества на албума. Още от силно обсъжданата обложката си личи, че музиката е с една идея по-малко натоварена с емоции от предния албум. Няма я леката мъка и носталгия, която беше пропита в предшественика и носеше особено есенно чувство. Музиката е по-активна, акустичните моменти не са толкова заложени. Важно е да се отбележи нещо, което почти винаги се пропуска, когато се говори за музиката на групата. В нея има много, много Метъл (нарочно с главна буква), много повече се доближава до стоунър сцената, отколкото до алтернативната, а и не трябва да се забравя, че в началото на кариерата си, самата група определя стила си като „психо траш”. В двете песни, които се пръкнаха преди издаването на албума и на които бяха направени клипове – Stone и Hollow, както и в Phantom Limb, това си личи най-ясно. Естествено, именно поддържането на баланс между по-твърдо и по-акустично/спокойно звучене прави музиката на групата по-интересна и задържа вниманието, което напълно заслужава. Заместникът на Layne Staley William DuVall изпълнява вече ролята по-скоро на бек вокалист и ритъм китарист, която позволява музиката да има повече  свобода за развитие  - нещо, което, честно казано, в миналото малко липсваше, да ме извиняват заклетите фенове. Единственият минус на албума е, че някъде към средата има леко снижаване на качеството на песните, не са слаби, но просто се губят в сравнение с останалите. Но пък The Devil Put Dinosaurs Here, т.е. едноименната и Choke са песни извън времето (бахти клишето) и преспокойно могат да се наредят до класиките от 90-те…и 2009 г.

Та това беше моят поглед върху албума, излят върху word документ, Alice in Chains отново са се справили много и най-важното - показаха, че перфектното завръщане от преди 4 години не е било случайност и че живеят втори живот, без да разчитат на стари лаври, но и без да забравят миналото си. А и оценката щеше да е по-висока, но предшественикът беше почти на извънземно ниво.

Оценка: 8,5/10