НГС

Amon Amarth  - Deceiver of the Gods (2013)

Amon Amarth никога не са ми били особено любима група, нито пък са ми били дразнители, по-скоро съм положително настроен към тях. През 2002 г., когато излезе Versus the World, си го купих на оригинална касетка (и то от хубавите Уизардки :D) и ми допаднаха като звучене благодарение на това, че имат и не малко елементи от класическото хеви, а по това време започвах сериозно да се ориентирам към по-екстремните стилове за сметка на традиционното хеви. Следващите два албуми не представляваха особен интерес за мен, особено With Oden on Our Side (2006) и не си представях, че тази група ще продължи нагоре, особено в набирането на популярност на световната сцена, но не бях прав. Twilight of The Thunder God (2008) звучеше свежо и беше албумът, който им беше нужен, за да пробият още по-сериозно. Много фенове бяха привлечени именно след този албум, популярността им нарасна.  И точно тук ми стана интересно каква ще е следващата крачка. Ясно е, че новите фенове не са открили като мен групата, чрез списания, купуване на касетки, трепет от първото слушане, а да не говоря за кефа, когато гледах за първи път клипа на Death in Fire. Тези фенове се сблъскват с група чрез концертите в YouTube и мр3-ките, което до някаква степен довежда до мисълта що за фенство е това…но да не развалям ревюто. През 2011 г. Amon Amarth издадоха Surtur Rising, супер скучен за мен албум, и тотално отхвърлих  възможността тази група да ми се понрави.

И така, дойде средата на юни тази година и момента, в който рещих да си пусна новия им албум без никакви очаквания. А и тази година, с изключение на новите албуми на Alice in Chains, Leprous и отчасти Killswitch Engage, не блещи особено. Честно казано, останах приятно впечатлен от новото им творение. Доста по-енергично и живо звучи от предшественика си, песните не доскучават, имаш желание да си ги пуснеш отново. Разнообразието в динамиката не е огромно, но задържа вниманието. Естествено, групата почти не е мръднала от традиционното си звучене, а и защо да го прави при условие, че то им докара феновете и заслужената слава. Отделни песни да отличавам малко като разтягане на локуми винаги ми е изглеждало, но все като мои фаворити мога да отлича We Shall Destroy, която преспокойно може да се превърне в концертна класика. Също и Hel, но за нея навсякъде се говори, смятам, че вече на всеки е ясно. Всъщност слаба песен в албума няма, което си е плюс, защото рядко през последните години албум държи ниво от начало до край. Минусите, може да се каже, са обложката (да, все още има хора, които се вглеждат в обложката и които я ценят, особено тези израснали във времената на касетки, където в повечето случаи се купуваше определен албум заради обложката) и че музика, с изключение на вокалите, по-бързите пасажи и двукасията, трудно би минала за дет метъл пред феновете на тази музика, т.е. нещо като по-твърда музика за фенове на треторазрядни копирачи като Sabaton…абе, какво въобще ме занимавате с тези глупости, да излизат новите Watain и Satyricon, писна ми от простотии…

Оценка: 8/10