Да бъде както Barmy повелява

 Така, да сме наясно, нямах абсолютно никакво намерение да отразявам Каварна Рок Фест, просто го посетих, за да събера сили, преди да започне онова издевателство над ученическата психика, наречено край на учебната година. Сещаш се как е – и ние, и студентите минаваме на една особено интересна кофеино-целулозна диета, ако искаме да я избутаме някак, а ако съдбата е благосклонна, то дори и да завършим с висок успех. Та така, сърбаме кафета без захар по нощите и препрочитаме учебниците с надеждата, че нещо все пак ще остане в (без)съзнанията ни. Е, по принцип Каварна ми е като процедура в спа-комплекс след ада на завършването, но тази година, както ни е добре известно, имаше малки промени в традицията и събитието беше изместено така, че празнуващите (като мен) деца да си намажат един стабилен подарък – двудневен купон край морето. Ако трябва да бъдем честни, моето не беше точно купон, защото Simons реши точно на 1-ви юни да дебютира на сцената на шуменския театър, та затова не се яви пред тонколонения олтар, пък и нашите държаха да орбитирам около тях, така че до някаква степен ми беше лекинко прецаканко.

Първият ден беше страшно готин. С нашите пристигнахме в КаУарна в късния следобед и аз веднагически се изстрелях от колата, още преди да се срещна с шуменската компания, за да се залепя за единия от двамата създатели на НГС – Dyomaeth. Горкичкия, не беше спал от двадесет и... нещо часа, а и отгоре на всичко беше насъбрал интересни преживявания покрай придвижването си от Пловдив до Каварна.

Иха, имам комар в стаята. А съм с комарници на прозорците – WTF?! Явно този комар има завидни нинджа способности... Да не ти пука, това беше прозаично отклонение.

Та да, покрай Мишо, вече пророчески, по някакво весело стечение на обстоятелствата, ми се случи да попадна в компанията и на други симпатични образи, чаткащи букви, които след това се изливат върху страниците на едно списание, не знам дали го знаеш, зове се Про-РОК. Новият брой излиза в средата на другата седмица и там можеш да прочетеш една идея по-сериозен репортаж за Каварна, само да напомня. 

 Уоу, този комар не го ли е страх да лети толкова ниско над мен? Е, в два и половина през нощта рефлексите ми са забавени, така че няма да се мъча да го убивам. Подарявам ти живота, ципокрила досадна нинджо!

Да се върнем на Каварна. Stiff имаше доброто сърце да ни вземе и да ни заведе да видим АРИЯ зад сцената. При тази среща руснаците се облагодетелстваха с една бутилка домашна ракия – да им е честито – и се оказа, че са страшно земни и приятни хора. Толкова готини, че чак си забравих цялата руска лексика (не че обхваща кой знае колко думи) и не можах да ги поздравя, за което все още ме е яд. Точно навреме дойде и SMS-ът от Simons, който гласеше „Затвори си устата, ще ти влезе някоя муха. :*“. Както коментира Dyomaeth – това е толкова Simons...

За Черно Фередже нищо не мога да кажа, защото по времето, в което те разиграваха цирка си на сцената, аз си имах по-интересни и приятни занимания. Към края на техния сет обаче бащатко ми набързо ме прибра при шуменската компания, за да влезем в стадиона за останалите групи. В началото ми беше криво, но пък АРИЯ, вече повече групата, отколкото приятните чичковци (съжалявам, просто не мога да си изкривя душицата и да напиша „батковци“, както би ми се искало) от бекстейджа, веднага компенсираха. Кофти беше, че трябваше да свирят, докато все още беше светло, но юнското слънце всъщност е последното нещо, което те интересува, докато пристъпваш нетърпеливо от крак на крак в очакване да свърши класическото засукано интро и Горящая стрела да раздвижи вратните ти мускули. След изпълненията на Крещение огнём и Штиль, аз окончателно спрях да се заглеждам по момчета – тези две песни откраднаха любовта ми. А има ли смисъл да ти цигъркам колко добре стоеше синеокото съкровище Михаил Житняков като фронтмен, или това вече си го чувал? И аз така си помислих. Вкусихме малко отлежали композиции като Ночь короче дня, но и не останахме жадни за свежа Фениксова кръв. Макар и не НайПодвижната банда на сцена, Ария успяха да накарат немалка част от публиката да скача енергично. Дори моят старец, който в началото нон-стоп ми напомняше, че скоро ще видя Accept, за да разбера що е то истински хеви метъл (видиш ли), започна да хвали братушките и, разбира се, от дума на дума пак изскочи онова досадно сравнение с Iron Maiden. Както и да е, аз се радвах с цялото си сърце на Ария, шоуто им беше супер раздвижено и зареждащо, нямам търпение отново да ни навестят, но този път дано е за самостоятелен концерт (няма нужда да ми казваш, че съм твърде наивна).

Тук държа да споделя моя страх, че нинджа-комарът изчезна от полезрението ми и имам чувството, че се е притаил в някой тъмен ъгъл, за да ме издебне и да атакува. Кръвопиецо кльощав, ако четеш това да знаеш, че имам спрей срещу теб!

На здрачаване приветствахме Thunder. Danny Bowes е страхотен фронтмен, поразително жизнен, подскачащ, танцуващ и общуващ свободно с публиката... или ще е по-правилно ако кажа флиртуващ? Не се учудвай – Danny е типичният изтънчен британски мачо и ако беше с две-три десетилетия надолу няма съмнение, че щеше да омагьоса немалка част от дамите в публиката. Присъствието на цялата група на сцената беше доволно силно и се радвах да видя, че много други млади не-точно-accept-поклонници като мен си избухваха в ритъма на игривия хард рок на Thunder. Дядовците с младежки дух също се постараха да минат през НайВажните моменти от цялото си творчество, като от последния им студиен албум чухме само On the radio. Нищо, нали накрая си попяхме с нежни усмивки на лицата Love walked in.

Стана четири часа сутринта и аз отново скивах моя нов съквартирант. Мисля, че е малко депресиран – не спира да хвърчи и да се блъска в стените. Дишай, друже, след малко идвам с учебника по химия да те разведря.

И така, след себе си Thunder оставиха доста оживена публика – част от нас бяха с приповдигнато от тяхната музика настроение, докато други вече си бяха измрънкали мрънкането кога щели да свършат „тез’ гейовье“, че да започнат Accept. Потрайте малко, татковци и дядовци, след още 20-тина минути Hung, Drawn and Quartered ще изкара пред благоговеещите ви погледи харизматичният Wolf Hoffmann и останалите титани от германската банда. Сетлистът не беше нещо непредвидимо, разпростря се сравнително равномерно върху 8 от 13-те албума на групата и, съдейки по надъханите викове, задоволи както старите кучета, така и тепърва прохождащите (да, и в двата смисъла) фенове. Разбира се, както предполага славата им, Accept изнесоха шоу на ниво с всичките му закачки с публиката, заигравания с класически мелодии (Fur Elise),  отрепетирани хореографии, даже имаше един момент, в който изчезнаха напълно в дима на хипер-функциониращите машини за пушек. Но всяко двучасово шоу си има своя край и след като вложихме дори и енергията, която нямахме, в издивяване с подложка от тевтонски мелодии, се сбогувахме с хедлайнърите на първата вечер от знаменития Каварна Рок Фест. Прожекторите заляха с ярка светлина немощните тела на феновете, а те, подобно на нощни кръвопийци, започнаха да се оттеглят уморено към по-слабо осветения изход на стадиона. Докато прескачах героично една кална локва си направих и бърза равносметка, която ме доведе до извода, че се държа на крака по някакво невъобразимо чудо, просто защото за целия този ден консумираните от мен храни и напитки възлизаха на една салата за закуска и 300ml Coca Cola. Грешка, забравих да спомена и бонбоните Tic-Tac. Предполагам, че захарта в тях всъщност е била нещото, което ме е запазило в съзнание през тези предълги часове на първи юни.

Прехвърляме се на втори юни. Радвай се, тук ще бъда много по-кратка. Времето се сговни (ще ме извиняваш за израза, но не мога да намеря по-подходящ) – температурата падна до някакви 12-15 градуса, небето беше по-начумерено от тъщата на Заврянзетко, малко след обяд дори си поваля стабилно. Плажът беше пуст и имаше само 5-6 шушумиги, една от които бях аз, които успяха да пратят студа на едно специално място и да си спретнат освежаващо плуване в ледената вода. Единственото, за което ме беше яд, беше, че нямахме топка, с която да си покажем волейболните умения. Явно не ни е бил ден за излагане. Карай, да върви, това не е блус.

За концертите същата вечер не мога да кажа много – нямах билет и си студувах пред стадиона. Един съвет от мен – независимо колко готино ти изглежда времето, НИКОГА не тръгвай за Каварна само с къси летни дрехи. Относно групите – от Аналгин не отразих почти нищо, защото компанията, в която се намирах, безкомпромисно окупира съзнанието ми. За Алиса си спомням, че измърморих на баща си нещо от сорта на „Готина банда са, но тези синтезатори нещо много ме бъркат, може би ще са една идея по-добре без тях“. От своя страна, топлосърдечната Доротея Пешева предложи на публиката стандартен сетлист, но пък никога не бих отказала да чуя още веднъж Burning the Witches, I Rule the Ruins, Night of the Warlock и All We Are. Естествено, нямаше как да не бъдем призовани да „извисим юмруците си във въздуха“, а също така споменахме Judas Priest с кавъра на Breaking the Law. Трогателно беше изпълнението на Für Immer. Въпреки че студувах като хавайче, попаднало в Гренландия, не исках до мен да достигат прощалните слова на Doro, защото те означаваха и край на почивката ми в Каварна. Душицата ми се сви, когато последните акорди на We Are the Metalheads плавно се притопиха във виковете на феновете. „Обичам ви!“ каза на кристално чист български, все едно е добруджанка, очарователната кака Доро. И ние те обичаме, лъчезарна фурийо, но времето ни заедно изтече.

Огледах се бавно, за да си взема сбогом с Каварна. Хората седяха на пейките пред стадиона и купонясваха безгрижно, сякаш студът се беше стопил, а лекият ръмеж беше просто атракция; сякаш на другия ден нито един от тях нямаше да се събуди сутринта, да събере малкото си багаж и да потегли обратно към своя град, където, притаени в до болка познатите улици и сгради, го очакват рутината, семейството и проблемите. Незнайно защо се заслушах в крачките си и долових странен шум, нещо като глухо потракване в ритъма на стъпките ми. Плъзнах бавно ръка в джоба си и напипах познат предмет. Стиснах го здраво и го извадих. Пред уморените ми очи, на светлината на оставащия в далечината стадион, заблестя оранжевата опаковка от Tic-Tac с три малки бонбончета вътре. Последните оцелели. Нека ги запазим за специални поводи... Убиването на моя нинджа-комар, мисля, е първото заслужаващо си събитие. И, като го споменахме, не знам къде се покри това нахално насекомо. Да имаш идея как се викат комари?

Търси се!!!