порно пародията на Колелото на времето

лично аз ще я направя

а дотогава, неколко филмчета от мен

Deathstalker(1983)

Сериозна работа, тук лаици нямат място. Който гледа екшъните по Диема в четвъртък вечер, се досеща Какво имам предвид. Просто никъде другаде го няма това Зверско усещане за Долонпробие. Безобразна простотия, която толко ме впечатли, че по време на целия филм така и не посегнах към чашата чай пред мен. И той изстина и така си остана. Сюжет, ако въобще го има: шайка тъпаци, уж "добрите", са тръгнали към някакъв турнир. Стига ви толкова. Цици, гъзове, скапаняшки дуели, Свине-Човек!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

да не кажете, че лъжа

Йоло Денев/10

Кур за доносниците

Deathstalker 2 Duel of the Titans

Както вече е ясно, само Гений може да прави подобни филми! Само Българи, верни на Бог Тангра, ще го оценят. Знам, че не ви интересува, но все пак: актьорът у втора серия е друг! Да, друг Детсталкер си имаме. И зомбита има. И една 130-килограмова Кака, която е решила да разпердушини тоя педерунгел-отворко. Лафовете са един път! Може да се гледа и с фон Eaten back to life, няма да сбъркате

просто вижте за какво става въпрос....щех да падна

а пък тази мацка ЯДЕ младежи...няма майтап

Йоло Денев/10

филмът Унищожава

Кур за комсомолците

И естествено:

Women's prison massacre(1983)

http://www.youtube.com/watch?v=yKdlcQA5rZU

за да не шашкам ДВАМАТА ни читатели, пускам безобидна сценка от Шедьовъра

Angelina Valentine за финал

ще се видим пред парламента...надявам се

и на Hardcore Xmas

Metal All Stars да го духат! Целия!

THOR: INTO DARKNESS

Тъй... Това трябваше да е нещо като rant от сорта колко големи тъпаци са Marvel, но реших да ви го спестя. Така или иначе рядко пиша за филмчета, нека поне е нещо различно от писанията на Barmy. Не че имам нещо против него, но защо пък и да си приличаме. 

Така че ето ви 10-те неща, които ме ОТВРАТИХА в новия Тор: Бог на Наторяването...

1. Мозъкоизнасилващите ярки ефекти - Добре де, ефектите са яко нещо ще кажат някои. Да ама не - в този филм има една тъмна материя с яркочервен цвят, която ще ти избожда очите общо взето цял филм. Към края ме болеше главата. Някаква грозна "прашна" HD Текстура, яркочервен цвят и малко светкавички, просто ей така. И за капак на всичко трябва през 5 минути нещо голямо да се движи и да е прозрачно като през изкривено стъкло. Ясно е като бял ден че в този филм са сипвани пачки с големите камиони, но поне да бяха изхарчени с вкус, като в Jurrasic Park или Avatar, например.

2. Прекомерната политическа коректност - Като има негър на екрана знаеш, че той ще е със саможертвата. Като има жена знаеш, че или ще е "леката" и "безмозъчната" като Дарси и ще се хвърля на всеки втори мъжага с 70 сантиметра бицепс, или ще е "силната", като героините на Портман и Русо и ще го демонстрират непрекъснато. ОЧЕВИДНО писането на триизмерен женски персонаж е дори по-трудно за холивудските сценаристи от всичко на света. Но това е друга тема... За която трябва скоро да има пост.

3. Out-of-character - Докато в първия филм Один прокужда Тор заради избирането на насилие пред дипломацията, то в този филм Один иска да жертва цялата си 10 хилядна армия срещу тъмните елфи и тяхното супероръжие и се налага Тор да го разубеждава. Не знам какво да добавя повече...А, да, самият Тор сякаш за 2-те години пауза между филмите е станал напълно нов човек! Ако го харесвахте заради леката му безразсъдност, то пригответе се да бъдете разочаровани. Но за сметка на това всеки останал герой (без Ерик Селвиг, който е леко откачил) си е останал буквално същия, плюс лафовете.

4. Disaster/destruction porn - Добре де, марвълски филм е и е нормално разни хора да рушат сгради с телата си, но тук вече избива в Майкъл Бей-щина! И с тези урагани, Холивуд просто са решили във всеки филм да се разрушава известна сграда и това е.

5. Елиминирането на готини герои просто за шоков ефект - Тази година няма по-лош случай на този синдром от този филм, сигурна съм. Ще го изпитате нека преброя... 4 пъти през целия филм. Противно е, защото е много евтин трик за запомняне на филма по-дълго.

6. Слаб лошко - Първите 60 минути от филма непрекъснато ще ни се напомня колко е силен и непобедим лошкото а накрая Тор просто пръцка и го побеждава. Не, изобщо не сме виждали това клише в марвълските филми, ама ИЗОБЩО!

7. Все по-противни поддържащи герои - Имам огромно уважение към Портман, но героинята й в този филм е просто неиздържима. През 90-те минути времетраене тя се пробва да изневери на Тор, отказва се, горе-долу прецаква всичко и в крайна сметка се нагажда както й е удобно, защото знае, че големия и мускулест швед ще е винаги там да я пази. За другите какво да кажа - Хаймдал е все така безполезен и не знае какво прави у филма освен да ни напомня как вижда всичко и след 30 секунди да се окаже че нещо му е убягнало.

8. Безсмислени жертви на килограм - Асгардската армия очевидно е много могъща, но още с навлизането в самата история ще гледаш в потрес как шепа елфи с лазерни оръдия избиват 30-40 асгардци ей така, а в следващия момент елфите виждат, че няма смисъл и си тръгват, само за да бутнат всичко с кораба си миг по-късно. Ми, знам, нищо ново в Холивуд, но си е просто някак си студенокръвно.

9. Предвидимост - Нямаше да е такъв проблем, ако филмът не се опитваше толкова много да бъде непредвидим. Понякога е мързеливо изобщо да не се опитва, но пък в този случай е по-скоро тъпо. Не е ли несериозно да се опитва да те убеди в продължение на 5 минути плачене, че Локи е мъртъв, като е ясно, че не е? Или да повтаря една и съща сцена със Селвиг, тичащ гол наоколо като знаеш, че той само се прави на луд и всъщност е нормален? Това всъщност си е и експлоатация на емоциите на зрителя.

10. Никакви цици - Имаш Kat Dennings в каста си и правиш тъп филм? Ами престъпление си е да я държиш в пуловер цял филм. Затова ето една снимка от мен -

Анима отново си го изкара на нещо. Ако не си критикарче като мен - сори, че ти изгубих времето. За всички останали - лека нощ...

The Ocean, Tides From Nebula, Abraham – 24.XI.2013 г., клуб Mixtape 5

След глупостта, която направих миналата година - да отида на трибют на The Doors в мега убития клуб „Строежа”, който моментално трябва да бъде затрит от света, реших да посетя и пост-рок концерт, все пак колко по-убито и тъпо може да е от споменатото в началото събитие. И, честно казано, не съжалявам, парите, които дадох за билет, не бяха напразно изхарчени, клубът беше много добър, но подробности за впечатленията като цяло по-късно.

Преди началото на концерта ми направи впечатление разнородната публика, която беше дошла. От баш метъли, през екс такива, сега нещо друго, хипстъри (не го казвам в лошия смисъл или поне в крайно такъв) и доста хубави момичета, които няма и как да подозирам, че ходят на такива събития, но оцветяват гледката. След сравнително продължително чакане навън, което бе уплътнено в безсмислени приказки на всякакви теми и запознанство с бивши членове на форума на Про-рок, някъде малко след 8 часа софийско време влязоха първите хора. Като виден селянин бях учуден от наличието на гардероб, който не се плаща, добрата обстановка в клуба и високите цени на напитките, но всеки пак не бях отишъл затова…точно. Други впечатления от клуба няма да казвам, тъй като почти всеки е ходил там и не му правят впечатления, а  на мен да.

Първи бяха Abraham, които, малко странно за мен и за пространството, се събраха на сцената. Началото беше добро, музиката им не ми е точно по вкуса, но бяха добри. Още в началото на сета им вокалистът/клавирист Renzo Especial скочи в публиката и взе да обикаля клуба, а странно, отново на пространствените норми, очилата на постоянно куфеещия басист V. DiCabillo не мръднаха, което породи асоциации с Meshuggah. И там някъде след първите две песни, лично на мен от интересно ми стана дразнещо. Постоянното въргаляне, ходене из клуба, целуване на публиката и бутане на споменатия вокал мина границата, музиката буквално се превърна в безсмислен шум, а и при условие, че слушам главно екстремен метъл, това си е постижение. И така, след буквално патардия и вокалист на „нещо”, няма как да има положително впечатление. Макар че доста хора са останали доволни от тяхното изпълнение, за мен беше скучно и даже дразнещо.

След почти тотална промяна на сцената се качиха Tides From Nebula. Честно казано, тях няма да ги коментирам, защото музиката им е далечна за мен и просто няма как да изразя компетентно мнение. Личи си, че имат много фенове, а и на самите музиканти им хареса реакцията на публиката, Adam Waleszyński към края на сета слезе да свири в публиката. За феновете беше добре, за групата също, за мен никакво, т.е. пълна идилия.

И така, дойде реда на The Ocean, публиката се сгъсти, настроението беше преповдигнато или поне на феновете, лично аз си мислех този клуб колко ще е идеален за концерт на Satyricon, само ако сцената беше по-голяма, но и няма какво друго да иска човек от мен при пост-рок/пост-метъл концерт. Важно е да спомена якия чипидейлски хип/хоп, който звучеше преди започването на сета на групата, а и до този момент ми хареса повече от гледаното на сцената. Да си дойдем направо на The Ocean. И тук ми беше странно как можаха да се съберат всичките музиканти на сцената, но явно физиката има други закони в този клуб. Всъщност няма смисъл много да обяснявам за тяхното представяне, защото то просто беше перфектно за такъв концерт. Много скачане от страна на музикантите в публиката на по-твърдите моменти, а и не само от страна на музикантите, стейдж дайвингът беше сериозен през голяма част от концерта, а и мошпитът си беше все едно на някой хардкор концерт. Публиката знаеше текстовете, изригваше при обявяване на всяка следваща. Важно е да спомена, че групата изсвири доста по-разширен сет от досегашните си концерти, което си беше ясен знак, че и те се кефят на българската публика. Минус беше, че накрая вече звукът беше мазало, но с изключение на мен, на никого не му направи впечатление, тъй като всички се размазвахме, къде буквално, къде не на концерта.

Като завършек: добра зала, яка публика, надъхан хедлайнер (да ме извиняват предгрупите), като цяло - заслужаващ си концерт. Дано скоро отново имам възможност да бъда на концерт, кой знае, Napalm Death, Hatebreed и Red Fang могат да го постигнат ;)

Bury your corpses in the backyard

Идеите са един от НайЧиститеПримери за автокатализатори – колкото по-често ги създаваш и осъществяваш, толкова по-често ти хрумват нови и по-добри. А когато си доволно продуктивен, нуждата да започнеш работа по ново свое хрумване става все по-напориста и неконтролируема. В такива случаи няма по-добри условия за протичане на творческия процес от предългия 40-минутен учебен час, подправен с монотонната реч на негово величество учителя.

Пазиш ли старите си тетрадки? А трябва! Защото щом разбираш по-горните редове, то това ми дава свободата да ти кажа, че онези намачкани хартиени парцали са твоят НайИстински дневник. Не, не заради гигантските планове към уроците и вписаните в полето вляво дати, а заради спомените, които е оставило за себе си едно много старо твое „аз“ на последните страници на въпросните тетрадки.

Преди години, когато все още бяхме същински деца, а не инфантилни тийнейджъри, един от НайБлизките ми приятели беше заявил: „Последните страници в една тетрадка са свещена и неприкосновена територия на ученика!“. Каза ми го, за да ми повдигне духа, когато учителката ми взе 60-листника за проверка. Съвсем честно, съвестта ми си беше чиста, що се отнася до домашните и записките към уроците. Това, което ме бъгваше, бяха точно онези последни страници, върху които и до днес имам навика да запечатвам всичко по-интересно, което ми хрумне. Та, по онова време там, в задния двор на иначе приличната ми тетрадка, кърви багреха водата в червено, един затворник чакаше часовникът да посочи пет часа, за да поеме по своя път към бесилото, а някакъв безтелесен глас искаше да си поиграе с читателя на една игричка, чиито правила са прости – „живей или умри“, като изборът бе любезно предоставен на четящия. Някак си мисълта, че учителката ми може да попадне на тези цитати от песни и филми, никак не ми допадна, дори успя да ми убие напълно настроението. Но ето, че се появи едно добро хлапе, което изказа една много вярна мисъл за святостта и неприкосновеността на последните страници. Тогава не приех думите му много на сериозно, но сега разбирам, че това си е фундаментален Закон за Запазване на Личността на Ученика.

Последните страници, искаш или не, са НайТвоето място в тетрадката ти. Вероятно в началото върху тях си драскал разкривени логота и граматически грешни цитати на своите любими банди. Тук-таме се се появявали по десетина – петнадесет вариации на сегашния ти подпис, някоя и друга пентаграма и нещо, което ти се иска да вярваш, че е било замислено да бъде човек или поне част от такъв. Общо взето все простички, аламинутни неща, сред които има минимална доза твои идеи. Нормално, по онова време си бил в началото на тийнството си и тепърва си изграждал личността си под влияние на идолите си. Не мисли следователно, че след като тези драсканици са рефлекции на чуждо творчество, те не са важни. Напротив – те са твоите корени.

В един момент обаче е дошло време въображението ти да напусне създадения от влиянията ти инкубатор и да започне да функционира самостоятелно. Тогава си започнал все по-често да прелистваш тетрадката си до последните страници, където надрасканото е останало в духа на идолите ти, но вече овкусено с детайли, носещи твоята марка. Начинът ти на творене е бил нещо от сорта на:  „Ако бях ...... (тук попълваш името на известната личност, по която припадаш), това щеше да изглежда/звучи по този начин“.  Долу-горе по това време надеждите ти да създадеш собствена банда все още не са били попарени, затова е вероятно на места да се срещат и евентуални имена на бъдещата формация.

Това нещо не продължава твърде дълго и много скоро вече и без това редуцираното количество цитати тотално отстъпва на дълбоки лирически откровения, а обикновените и доста изтъркани символчета, присъстващи в тетрадката на всеки средностатистически ученик, биват заместени от леко грозновати и тотално диспропорционални, но пък старателно оформени скици-идеи. Останалите хрумвания за по-обемни епически текстове се записват с 2 – 3 ключови думи. Разбира се, всичките тези драсканици ще бъдат изведени на едно съвсем различно ниво, когато се усамотиш в стаята си някоя петъчна вечер след полунощ, когато всички обикновени дремят. И ето те – това си ти, наведен над изпонадраскания от поколения ученици чин, градиш и изразяваш себе си на онези последни страници, докато учителят се опитва да направи „образцов“ и „пълноценен гражданин“ от теб. Каква ирония, не мислиш ли?

Неотдавна се разрових в старите си тетрадки и реших, че може би няма да бъде чаааак толкова лошо да споделя с теб някои от драсканиците, на които попаднах. Някои са на около 6 години (не е истина колко остарях), други са прясно снесени, така че общо взето може да се каже, че се очаква да видиш някакво развитие. 

Брилянтната корица на тетрадката ми по история. Тези бели подвързии просто си плачеха да бъдат нашарени. Малко Maiden поклонничество и всичко си идва на мястото.

Последната страница от същото чудовище по-горе. Мисля, че не се нуждаеш от повече обяснения. 

Сватбата на Джак Изкормвача се мъдреше на последната страница на хартиеното ми сборище по математика около 2-3 седмици. После реших, че е прекалено психопатско, откъснах го, разкъсах го на четири парчета и го скрих от света... до този момент.

Слабо изпълнение от 6-ти клас. Деца, ето така не се рисува вълк (но пак е някакво-си-там начало). Нито пък координатите на домашните работи се записват в горния ляв ъгъл на задната корица. 

   Преди Gers <-- --> След Gers

В края на тетрадката ми по музика. Мисля, че я започнах още в 6-ти клас, като работата по нея продължи до 7-ми. Отново присъства добрият стар Джаки (сигурно по онова време съм била силно впечатлена от филма „От Ада“), но този път в компанията на Charlotte the harlot. Години по-късно хванах тази идея и се опитах да я доразвия....  

За съжаление бързо изгубих усещането за тази рисунка и така и не я довърших. Е, идеята вече е споделена, така че може би някой ден някой добър човечец ще материализира това детско хрумване, в което Charlotte уж бяга от чичкото със скалпелите, но всъщност само го примамва към зомби сводника си Eddie T.H.

Ах, тийн любов...

Някаква странна форма на бесеница, предполагам. Или по-скоро отгатване на изречение по дадени рисунки.... Нещо като игра на асоциации?! Кой знае, били сме 7-ми клас.

Тук май не сме се харесали особено с някоя задача... Нормално, беше извадена от състезания за математически нърдове.

Абсолютно задължителна. Във всяка тетрадка. Сериозна съм като Сатаната!

Някога бяхме про-та на бесеница. Сега сме БОГОВЕ!

Всички ръсят простотии от време на време. Аз ги записвам, МУ-ХА-ХА-ХА

Урок по фински в края на тетрадката по английски.

Изпитваха една съученичка по география и нямаше друг начин да й подскажа. Малка част от тази почти последна страница се превърна в носител на послание в телеграмен стил (на човешки казано – бележка)

Останалите неща, които ще видиш, са значително по-малко прашни от досегашните, затова и стават за гледане... може би

Бърз портрет на Tarja в тетрадката по математика малко преди концерта й в София. На Turunen, де, не на тетрадката ми.

Поредното недовършено нещо, този път плод на скуката в час по информатика. - 8-ми клас.

Малко Tim Burton, малко химия, малко студенти за преподаватели и всичко излиза извън контрол

Странни портрети са това... Твърде лоши пропорции... Карай, това е демонстрация на стари скилове.

Корицата на така или иначе твърде "арт" тетрадката ми по английски. Идеята за главата на патката до голяма степен беше на съблогъра Red Hawke. 

<--Идея

Започнато изпълнение-->

Ако се загледаш добре в същинската рисунка, вероятно ще разчетеш Aealo. Това е, защото идеята бе "вдъхновена" именно от тази песен.

Хванаха ме да се занимавам с това вляво по математика и заради него ме изпитаха. Мне, не можаха да ме хванат неподготвена. А това другото е резултат от нервното очакване да ми върнат контролното по същия предмет. 

Това са няколко варианта на едно и също хрумване. Всичко се започва отначало, докато не се получи нещо максимално близко до изображението, което се върти в главата ми. Суровата скица (част от която се подава вляво) имат само 3 човека, като скоро очаквам да доведа тази идея до край.. Макар че... като се замисля... така с химикал изглежда доста първична и нелоша. 

Лично творчество с автори Gers и Simons. Беше малко преди лятната ваканция, когато с това шило и Big Bro изнесохме импровизиран концерт на една пейка в градската градина. Дори съчинихме първата си песен - текста й можеш да видиш вдясно. Няма смисъл да ти разказвам какво се случи на нашето акустично шоу, тъй като всичко е побрано в тези две поетични строфи. А, да, а отгоре се подават изчисления колко фиша трябва да пуснеш в тотото, за да удариш със сигурност шестица. Цялото това нещо срещам всеки път, когато отворя тетрадката си по руски. Кеф, а?

Картуунизирах се малко аз. 

Хайде, до скив, че утре ме чака писмена битка с географията. Ако не измисля нищо, мисля поне да си поукрася контролното с някакви драсканици с тайната надежда те да държат вниманието на мама далеч от евентуалната ми цвайка. Все пак, стискай палци или каквото там имаш

Hate City Fest или Кур за Философите

Нещо много вглъбени взеха да стават постовете на колегите. Няма нищо лошо, разбира се.


Е, аз пък бях в Микстейпа на Хардкор. Малко преди да вляза, една противна групичка от Безмозъчни Бръснати Боклуци мина с много шум. Това ме подсети Защо ме е срам от тая държава и от това общество. Все едно. Бандите бяха готини без изключение. И учениците Savage Ravage, които никога не бях чувал, и Bring it Back, и Оркестър Coprostasis, и Естествено любимите ми Last Hope, на които е добре да се ходи винаги, когато има възможност. Погото, съркъл питовете, танците и стейдж дайвингът не спряха. Един пич, преди да се гмурне от сцената, си показа дупето, това е НОВО за мен. Наздраве! На Хардкор Xmas-Пак



а дотогава:


КУР ЗА ТИЯ, ДЕТО НИ УПРАВЛЯВАТ

КУР ЗА ДЪРТИТЕ ПЕДЕРУНГЕЛИ, С КОИТО УНИВЕРСИТЕТИТЕ НИ СА ПЪЛНИ


КУР ЗА ТЕЛЕВИЗИЯТА

КУР ЗА ЖУРНАЛИСТИКАТА


КУР ЗА ПЛАТЕНИТЕ


КУР ЗА ТЪПАЦИ С   КИЛОМЕТРИЧНИ ПОСТИНГИ ПО ФОРУМИ, недни философчета, "Ученолюбиви" студенти, дето иначе с месеци ги няма на лекции...и КУР за квото се сетите


Честит 10 ноември

The walking dead = heartbroken;

Анатомията на хормоните

       Есенният дъжд се изсипва хладно над мрачните ветровити улици. Изсъхналите листа прелитат през теб. Колите профучават на сантиметри от теб... но ти си забил на едно място, една точка, която само те измъчва. Опитваш се да догониш вятъра, който минава през теб, и дори да осъзнаваш, че в това няма почти никакъв смисъл, въпреки това го правиш.... Търсиш отдушници, активитети, хващаш се в работа... но каквото и да правиш, винаги се връщаш в изходна позиция. До каква степен трябва да пречупиш себе си, за да понесеш цялата тази болка, ако не намериш щастие, дори илюзорно, което си открил в човек, който единствено би те измъчвал и наранил. Мазохизъм или глупост, няма значение, накрая сърцето ти винаги остава на дроб сарма, а нервите - изпържени и разкъсани. Hope is the first step on the road to disappointment.

        Продължаваш напред, зашито с канап сърце и нерви, залепени с евтиното тиксо на малкото останал здрав разум, който притежаваш. Аз жив ли съм или съм марионетка на собствените си чувства, на собствените си грешки, на болката и забитите в гърба ножове, в един момент просто оставаш без кръв, без контрол, без себе си.... без разума си. Осъзнаваш, че всичко това, което правиш, е крайно излишно и деструктивно за самия теб, та и за околните, но не можеш да направиш нищо по въпроса, влачен от адските коне на собствените ти грешки, страхове, мечти, болка.... Да продължа напред и да зарежа цветния мрак, в който си обкръжен, в мъглата на мрачното си настроение, в болката, която тече от порите ти, като реки от кръв и сълзи, стичайки се по тялото ти... Да продължа напред накрая е единственият вариант, по-добре мир сред неутралната сивота, отколкото душевно самоубийство, привлечен като комар от лампа.... светлината на мрака, който ни погубва.

      Истината е там, че колкото и да е сив или привидно цветен светът, колкото и безсмислени да са действията ни да го променим, накрая оставаме безсилни.... Но именно това ни изгражда като личности !! Гоним цели, идеали, хора, мечти... често без да има смисъл, но в крайна сметка всяка рана е опит, всяка саможертва е портал към себеосъзнаването, всяка грешка е учител. Светът без болка би бил невъзможен. Утопична анархия, в която всички са добронамерени, всички се обичат и подобни илюзорни нирвани. Истинската нирвана е вътре в нас, болката и опитът също... Преходът от личностното дъно към върха на възможностите си е изключително дълъг и в същото време.... мимолетен. Пътят на всеки човек е различен, но крайната цел винаги е една - щастие за себе си и близките си. Разликата е в пътя, който ще изберем да поемем, едни гонят личностното си щастие като стъпват върху другите като камъни, върху които да се изкачат към "просветлението". Други избират пътя на болката, макар и неумишлено... нараняват себе си, до известна степен предпазват близките си от болка, но се саморазрушават с неимоверни темпове. Късметът не е нито на страната на силните, нито на слабите, нито на късметлиите... късметът е нещо, което ние определяме с нагласата, енергията и вълните, на които сме настроени.

       Всеки се ражда с крила, колкото и да бъдат чупени, мачкани, горени, рязани... ние отново можем да полетим, нужна е единствено малко вяра в нас самите, тогава ще получим и това, от което имаме реална нужда, без дори и да подозираме. Keep hope alive !! Nothing is true, everything is permitted :))