Съмъргаф

  Тази година Сатаната и древните Норни се смилиха над мен и ме дариха с щастието да щурмувам родното Черноморие САМО в продължение на една седмица, слава на гъстата руса брада на Тор (дано Тор наистина е бил блонди)! За това време си позволих някои необичайни практики – закусвах с незаконни праскови; играх хек с невероятно способен (и отчайващо въображаем) партньор в пясъка; почетох си книга на руски, 3-то ниво за ученици с над 5000 думи речник (гордея се, че стигнах почти до 40-та страница и все още разбирам какво се случва в проклетото нещо); шашнах мама като се появих от банята със слънчеви очила; разопаковах и, грубо казано, нарязах шпеков салам с картофобелачка (сори, ножовете бяха абсолютен кът); пуснах на старшините Septic Flesh и се опитах да им обясня, че това е абсолютно приемлива музика. А, да, и тъй като от доста време насам избягвам да консумирам месо или месоимитиращи продукти (защо го правя си е моя работа, както и на докторите, които ще ми лекуват тежките болести, според  дядо), а всяка вечер се приготвяха разни мазни салами, наденици и пържоли, се случи така, че едно възсладко семейство котки се поугои. Да си го кажа направо, аз и в бунгалото ги вкарах тези мои нови приятели, но това си остава между нас. Имаше и други интересни изпълнения, но по отегчения ти поглед разбирам, че ще е по-добре да ти ги спестя. На моите лиготии обаче българският черноморски гений реши да отговори с няколко покъртителни изненади. Ми, скивай и се кефи...

кв²?!Чакай, май почти разбрах! Значи, 250 евро за тетраедричен... ами сега, май мерната единица потъна някъде по трасето. Или може би е квадрат? Тази оферта ме заинтригува, мисля да си закупя ¾ квадратен квадрат с моите 188 евро, които чакам да измъти джобния ми крокодил.  В закупеното пространство (каквото и да е то) планувам да си построя иглу и да му инсталирам климатик. Марка FUJITSU. Да живеят геометрията и азиатците!

Това, драги мой, са стъпалата, стъпващи в долния си край на плажа на курортното градче Бяла.

Представям ти едно класическо паркиране, дори от скоро е станало последна и съответно НайСитна цедка на изпита по кормуване за бъдещите шофьори. Проверката на съответните умения се прави през нощта, след уважително количество погълнат алкохол. Такава изящност, такъв перфектен баланс и точна преценка кога да се опъне ръчната така, че автомобилът да не се превърне за някакви 10 и по-малко секунди в разнебитено тенекиено водно колело. КРАСОТА, заслужаваща да бъде издигната в КУЛТ!

Тук исках да ти представя една умопомрачителна табела, отговаряща на обществените настроения в страната. БУНТ! НЕКА ГРАМАТИКАТА ВИДИ ЩО Е ТО АНАРХИЯ! RENT A BIKES!!! Да, това гласеше надписът върху бялата табелка пред един ултра тузарски хотел. Няма да му го спестя, това е синьо-бялото чудовище Aurora на плажа на Обзор. Ех, мили англоговорящи, посетете китното ни черноморие, пък кой знае, може и да откриете едно-две нови неща за езика си.

А защо нямам снимка? Един T Rex бягаше по нашата алея, за да вземе пенсията на баба си (Лили Иванова) и в бързината закачи снимащата ми машинка и тя изхвърча в морето.  Хепи енд.

Последния летен гаф, към който ще насоча вниманието ти, стана повод за едно от НайГолемите ми разочарования това лято. Това всъщност не е никак лошо, защото подсказва какъв страхотен сезон си прекарах.

Държа да вметна, че тъкмо когато „заговорихме“ за разочарования, звънецът у нас нададе гневен вой. Пред входната врата ме чакаше един стар приятел. Преди дори да съм успяла да се зарадвам, че пичът се е сетил да ме викне да излезем, той изстреля:

-Здрасти, ами... виж, имаш ли 10 ст’инки да ми услужиш, че не ми стигнаха в магазина?

Не питай, още ме боли носът от това брутално натриване или, както биха казали някои, ТРОЛ. Както и да е, крайно време е да се върна към старата тема.

 Още на втората вечер на мен и на момичето, с което бяхме на почивка, ни писна да висим в базата и отпрашихме да разучаваме града. Не че имаше какво да видим – една главна улица с 10 сергии и 5 хотела + 2 МИНИАТЮРНИ лунапарка в плачевно състояние.  Останалото са ъндърграунд тъмни улички, където да тръгнеш по разбития тротоар си е баси екстремният спорт, почти near-death-experience. Добре де, сещаш се за какво става въпрос.

Общо взето, светнахме се за нощния „живот“ на Бяла и, преди да сме се зомбирали от скука, се изстреляхме към плажа. Спряхме се и седнахме в началото на стълбите, точно там, където няколко дни по-късно ще кацне и Култовата Кола. Започнахме да лафим. Под нас думкаше музиката на две открити заведения, които си бяха направо жалки, тъй като единствените им клиенти бяха два и половина йюгготски емигранти. Разделени по равно в двата бара! И докато ние се дивим на неочакваното мъртвило, откъм плажа се разнасят гласовете на шайка ЖИВИ, ИСТИНСКИ!!! купонджии. Алелуя, живот на хоризонта. Оказа се, че сме застанали на пътя на група не много млади веселяци, които са дошли да се понакиснат в нощното море. Нищо лошо, де, или поне до момента, в който прецениха, че с моята придружителка  вече не спадаме към графата „хлапета“, а сме се ъпгрейднали до „мацки за забиване“. Подмамен от тази налудничава идея, единият (сравнително млад) пич си седна НайСпокойно до нас и подметна самоуверено „Имате ли запалка, момичета?“. Ах, какъв мачо само! „Не, мой (леле, как го мразя този израз), само огнехвъргачка. Идеята топли ли те?“ – мисля си аз, докато студено отрязвам ултра-сваляча. Той вдигна непукистки рамене, бръкна ловко в джоба на плувките си и извади цигара със запалка like-a-boss. Запали си, отново се обърна към нас и ни загледа изпитателно.  Усетих се как започвам да спичам много жестоко, затова вдигнах поглед и видях още около петима мъже да стоят в полукръг зад нас, на практика преграждащи ни пътя обратно към центъра на града. Започнаха да се подмятат разни предложения за „изпращане до вкъщи“. Работата стана напечена, но ние, момичетата, останахме почти хладнокръвни и имахме късмета онези пичове да се откажат да нахалстват и просто да продължат пътя си, тътрейки крака и препъвайки се весело в сравнително гладкия път. Какво облекчение.

Тактично им дадохме мноооого голяма преднина, защото не бяхме сигурни дали ще можем да понесем повторна среща с тези симпатични огнетърсачи. И тъкмо когато вече гениалният ни план „бягство към живота“ беше на гъши косъм да влезе в действие, сензорите ни за движение засякоха нови приближаващи се откъм плажа обекти. Когато се заизкачваха по стълбите и лампите до нас хвърлиха изобличаваща светлина върху фигурите, се оказа, че срещу нас идват две хлапета с хъски (какво клише, не мислиш ли?). Ние с Наталия продължихме да стоим тихо и ги изчакахме търпеливо да ни подминат, нищо че на практика бяха безопасни като заместник-преподавател, студент по начална педагогика.

Минава известно време и ние решаваме, че онези двамата вече трябва да са на другия край на Бяла, така че се засилваме да си ходим. Оп, грешка, въпросните хлапета стоят на няколко метра зад нас и си шушукат нещо. Разсмивам се и бъзикам Наталия – „Според мен сега се съвещават дали да ни искат цигара, или да повторят номера с огънчето“.  Ух,защо ми трябваше да го казвам?! Оказа се, че онези двамата наистина имали намерението да се „пробват“.  Когато се върнаха, имах възможността да ги разуча по-добре. Значи, две невисоки русенски 17-годишни лешпендерчета с IQ колкото на бавноразвиваща се мравка. Единият беше тих и кротък, сравнително сносен тип, но другия... Нацепена батка с телешки поглед, даже не знаеше как да продължи великата си свалка след „Имате ли огънче?“. Аз обаче реших да се разлигавя и да го помотая малко. Пуснах няколко скорострелни лафа, които горкият ми събеседник не зацепи, въпреки че не би трябвало да представляват твърде голямо предизвикателство за ума му. В един момент си повтарях: „Пич, дано си напушен, иначе тези твои забавени реакции и недоразбиращ поглед смърдят яко на идиотизъм. Моля те, бъди напушен. Бъди напушен. Бъдинапушен, бъдинапушен, бъдинапушен...“.

Е, кучето поне беше сладур. Казваше се Демо. Баси якото име, честно, дава ми идеи за следващия ми домашен любимец – EP или Orchestral… Не, не, не, трябва да е още по-здраво – JAPANESE BONUS TRACK!  Накратко – Januck, тъкмо ще си пасва идеално с ника ми.

Какво стана после? Нищо, дойде ред  да се разделим с новите ни познайници и нацепената батка 3-4 пъти натърти, че можем да се свържем с тях, ако нямаме какво да правим, защото те и без това скучаели. Но кой де се сети да си остави e-mail/skype/Fb/телефон. „Знаеш ли, в последно време телепатията ми не сработва“ – смея се аз, докато русенците се канеха да тръгват. Десетина секунди пауза за нацепената батка да захапе за какво иде реч. Цък, не успява и ме гледа опулено. „Май ще трябва да подадете някакви контакти...?“ – Аха, този път ни светна крушката. Батката ни даде телефона си, но ако се чудиш - оставихме ги да се надяват на обаждане. Бях прекалено разочарована от плиткоумието и отвратителната липса на въображение при нещастните опити на черноморските свалячи да завържат някакъв разговор.  „Имате ли запалка?“... Сериозно ли?

 И да, общо взето с такива неща ме сблъскаха курортите у нас. Недомислени табели, кретеноидни свалячи, искащи „огънче“, виртуозни шофьори и много, МНОГО гадинки, при които да отиват дневните ми дажби храна.

Тъпотия до шия и танцуващи кенгурута на килограм!