Soulfly – Savages (2013)

Много време измина, откакто Soulfly дебютираха на сцената. Минаха през какви ли не промени. През повлияните от neo metal вълната Soulfly (1998) и Primitive (2003), през междинните 3 (2002) и Prophecy (2004) и все по-засилващата се металият започната от силният  Dark Ages (2005), преминаваща през колебливия Conquer (2008), та до стабилния Omen (2010) и на моменти почти дет метъл звучащата тресня от миналата година - Enslaved. И въпреки промените, за разлика от други фурнаджийски лопати от сцената като Machine Head, не звучат изкуствено и напънато модерно, а музиката все повече се изчиства от етно елементите, които по-скоро я караха да звучи като амазонска гюрултия, и достигна изчистеното метъл звучене от последните години. Много е важно да кажа, че е време да се спре със споровете между Soulfly и Sepultura, реално вече Max и Sepultura имат повече време и албуми разделени, отколкото заедно. Друг е въпросът, че едната страна, колкото и добри албуми лично за мен да изкарва, винаги ще бъде губещата страна, но вероятно и техният ред за ревюиране ще дойде след има-няма месец.

Та да се върна към темата за албума. Направо си признавам, че албумът е супер зарибявка и от слушане на слушане все повече и повече се харесва. Обаче, дали е по-добър от Enslaved (2012), ми е много трудно да определя. Отново има песен с дет вокали, даже две - Fallen, с гост вокалите на Jamie Hanks от I Declare War и K. C. S с гост лаенето на Mitch Harris от Napalm Death , но този път точно детът не е толкова застъпен. Лично за мен най-интересната песен е Ayatollah of Rock ‘n’Rolla, където гост-вокалист е Neil Fallon (Clutch), което вкарва малко  алтернативност (нямам предвид алтернативността тип ’90-те) в звученето на албума. Няма как  да не спомена и израстването на Marc Rizzo, който, няма какво да се лъжем, от няколко албума насам прави Soulfly да звучат толкова добре и стабилно. НайДобре това си проличава в споменатите вече Fallen и Ayatollah…, както и в Spiral, всъщност в целия албум, няма нужда от глупаво изброяване. Tony Campos лично на мен много повече ми подхожда тук, отколкото в и без това мътрвите Static-X, синчето на Макс Zyon тропа, та се къса, да му се не надяваш. Огромен плюс за албума е, че въпреки, че темпото не се променя особено много в песните, те не писват, не си приличат една на друга и са сравнително лесно запомнящи се.

В няколко думи може да се обобщи така – Soulfly държат ниво и явно няма да се предадат. Промени в състава, вместо понижаване на качеството, водят до точно обратното, музиката им звучи все така свежо. И да се надяваме да дойдат отново в България, че и аз да ги видя, макар че все повече са мненията, че колкото са добри албумите, толкова концертите са по-слаби. Но друго си е око да види, ръка да пипне…

Оценка: 8/10