Split wide open... Монолог

Is there anything left for me to save?

Понякога се събуждам с тревожната празнота в себе си. Тя ме задушава, не ми дава мира. Кара ме да викам за помощ, но гласът ми е напълно изчезнал. Някои хора биха казали, че съм построила стена около себе си, но не това е случаят. Не е липса на вяра в околните или в себе си. О, не.
Понякога се събуждам с чувството на невидим товар, който ме смазва. Не, не отново... Този поглед ме изгаря, този глас ме облива с ледено студена вода. Без емоция или цвят, но изгарящ дупки в сърцето ми отново и отново. Казвам си "Този път ще успея, ще е различно, ще имам смелостта...", но тя никога не идва.
Всъщност, понякога не е толкова зле. Чувствам се почти все едно съм невидима, дългогодишни приятели ме подминават, а колеги и познати се държат все едно ме няма. Все едно съм Жан-Баптист Грьонуй от Парфюмът. Казвам си "Какво толкова имам да доказвам? С какво имам по-малка стойност от всички тези хора, които са философски и морално инвалидизирани? Нима аз наистина не мога да нося щастие?"
Мислите ли, че някои хора не заслужават да бъдат щастливи? Изпитвали ли сте жал към бедните чудовища, които паразитират само и само да засищат глада си за фалшива безопасност? Защо именно паразитите успяват да оцелеят толкова дълго, засищащи вечно празните ями, зейнали в сърцата им?
Толкова много въпроси и всичките до един без адекватен или дори възможен отговор, защото всичко опира до личността. Когато аз умра всичко умира с мен, аз съм всичко... И все пак съм нищо. Никога няма да бъда щастлива. Винаги погледът ми ще се измества встрани, когато някой ме попита как съм. Защото макар и с всичките си усилия, съсредоточени върху фалшивата и крива усмивка и лъжливото "Супер съм...", не мога да приема факта, че всичко и всички се крепят върху подобни малки лъжи. Не, аз не съм добре. И ти не си. Всички сме потънали в дълбоката яма на Съня и колкото повече драпаме с нокти да се измъкнем, толкова повече страдаме.