Empty Words III – season 2015/2016

Ето че наближава края на тази година, което съответно означава, че започва и чесането на езици на тема кой какъв албум е направил и каква година е била. Предвид  че 2014 г., 2015 г. беше много интересна, разнообразна, втората половина малко напрегната, но стига с личните простотии, че ако всеки започне да си ги пише, отиде. И не, няма да говоря за албумите на Iron Maiden, Slayer, Ghost и WASP, за там четете на други места, т.е. навсякъде. Та да започвам.

2015 г.

Определено без никакви съмнения личният ми победител тази година бяха Moonspell. Изненадващо предвид това, че периода ’98-2003 г. не ми е любимият ми техен, а албумът се доближава до това звучене. The Future is Dark е абсолютният хит на годината, без всякакви колебания.

И като тръгнах за обяснявам за 90-тарски величия, Paradise Lost издадоха албум с завръщане към дет метъла (ВАЖНО - но не дет метъл!!!), първоначално приет много възторжено от мен, но после, като мина малко време, всъщност не ми се стори чак толкова добър, но е един от албумите на годината. За Amorphis важи същото, може би най-добрият им албум от 15-тина години насам, първоначално приет много добре, но после, особено в първата половина на албума, малко компромисно минава. И все пак много по-добре от последните 2-3 техни издания. Една от изненадите на годината бяха Pyogenesis, разнообразно звучене, което покрива почти всеки техен период, неписващ, половината песни  са „хитовe”. Всяка година трябва да има по няколко такива албума, малко да се размърда стереотипът на очакване.

Поради малко време за ровене на нова музика тази година блек метълът мина главно чрез по-„популярните” издания. Tsjuder направиха чудесен албум, много добри и заслужаващи да се чуят бяха албумите на NettleCarrier, The Ugly и Leviathan. Изненада, поне за мен, тъй като никога не съм обръщал внимание на украинската сцена, беше албумът на Khors, което още веднъж доказва, че човек трябва да дава шанс на нови неща. Gorgoroth се завърнаха с много добър албум, макар че все още се съмнявам, дали е добър защото предния беше зле или такъв по принцип. Странните птици в Норвегия Arcturus, Enslaved и Dodheimsgard се разписаха с албуми също. Enslaved сякаш по традиция отново направиха добър албум, Arcturus се завърнаха с албум, който реално нищо не променя в звученето им, както по принцип беше до сега, но в него има от всеки албум по малко, т.е. от блек метъл циклези през прогресив до атмосферични моменти  - един от албумите на годината. За Dodheimsgard не знам какво да кажа, дълго чакане последвало от също така дълъг албум, по мое му излишно, така че други да ги оценяват. Marduk също направиха излишно дълъг албум, като преспокойно можеха да махнат 2-3 песни, но пък останалите са много добри. И не успяха да свирят в България, което остави лека горчивина в мнението ми за тях и албума, но не е хубаво такива неща да се смесват.

При по-общите/овърграунд/комерсиални/масови и т.н. неща имаше няколко, които изпъкваха. Lamb of God се завърнаха с албум, който въобще не впечатлява, но май не разочарова феновете, докато Trivium направиха скучен хеви албум, макар с една много силна песен, което се очертава като тендеция да го правят групите, албум с 12-тина песни, 1-2 ставащи, другото обща работа, само да има материал за турне. Дъртите кучета Fear Factory и Soulfly също се отчетоха с албуми, като при първите е общо взето същата песен на същия глас, но все пак на ниво, докато при вторите албумът може да мине за интересен, но малко взе да става хиперактивен Макс Кавалера и да доскучава, дано миряса поне малко през 2016г. Faith No More се завърнаха с добър албум, който е определено едно от събитията на годината, а и най-важното не се изложиха, като други завърнали се след доста години мълчание. На другия край е проекта Lindemann, който трябваше да е пълен с хитове, който да не ти излизат от главата, предвид хората там, но действително беше пълен с…простотии, но честно казано не е особена изненада. Пуснах си  2 пъти новия албум на Nightwish и странното е, че това не е най-лошото нещо, което чух тази година, всъщност даже не беше и чак толкова лошо.

Както неведнъж съм казвал дет метъла никога не ми е бил силната страна, същото важи и за грайнд, нойз, гор и други такива крайности. Но въпреки това един от албумите на годината е този на Napalm Death, а според lastfm е този, който съм слушал най-много през годината и мога да кажа, че си струваше. Няма слабо при тях. Six Feet Under изкараха, или по-точно да се каже Крис Барнс + приятели, поредния си албум, който даже не знаеш дали е скучен, толкова е…никакъв. Sinister направиха абсурден албум с кавъри, където е чудо да разбереш коя е песента. The Black Dahlia Murder отново направиха надуваш главата албум и все така са ми безинтересни. Не знам дали е точно мястото тук да се споменат, но Barren Earth издадоха силен албум, разнообразен, който писва в края, но това да му е дерта. И все пак ако четеш това и слушаш такива неща чуй новите неща на Grave, Malevolent Creation, Gruesome, Entrails и други такива, т.е. не бъди като мен

И като стана въпрос за дет метъл, трябва да отлича и няколко силно дуум албума или поне както аз разбирам дуума – бавни рифове, мрачна атмосфера, ревове и чат-пат чисти вокали, т.е. без сабатщини, стоунъри, слъджове, дроунове и т.н.. Отново не обърнах достатъчно внимание на този стил, който принципно ми е интересен, но това което чух беше много силно. Shape of Despair и Draconian направиха силни албуми, Swallow the Sun  с тройния си албум не се изложиха, а най-важното е, че е достатъчно разнообразен да не ти писне и ако някой от частите не ти хареса, пускаш си другата. Огромна грешка беше това, че много малко изслушах новия албум на My Dying Bride, група без излагане, но както казах, не правете като мен, слушайте го, силен е. Avatarium направиха скучен втори албум, т.е. абсолютно обратно на първия, който беше много „хващащ”.

Няколко албума без категория. Leprous не впечатлиха, за разлика от предния си албум, Raise Hell направиха траш албума на годината, Blind Guardian, т.е. единствената хеви метъл група, която все още ме интересува, не беше нищо особено, но поне не беше излагане.

Силна концертна година, разнообразна и с все по-намаляващ публика предвид увеличаването на събитията. Няма да споменавам концерти, прекалено много са. Но пък феста в Каварна беше много силен, а аз трудно се впечатлявам от подобни имена, ще видим догодина…  

     Крайната ми класация е в следния вид:

1.      Moonspell – Extinct

2.      Arcturus – Arcturian

3.      Amorphis – Under The Red Cloud

4.      Khors - І Ніч Схиляється до наших лиць

5.      Barren Earth – On Lonely Towers

6.      Pyogenesis – A Century in the Curse of Time

7.      Enslaved – In Times

8.      Paradise Lost – The Plague Within

9.      Tsjuder – Antiliv

10.  Napalm Death – Apex Predator – Easy Meat

11.  Marduk – Frontschwein

12.  Soulfly – Archangel

13.  Nettlecarrier – Black Coffin Rites

14.  My Dying Bride – Feel the Misery

15.  Gorgoroth – Instinctus Bestialis

16.  Faith No More – Sol Invictus

17.  Fear Factory - Genexus

18.  Raise Hell – Written in Blood

19.  The Ugly - Decreation

20.  Blind Guardian – Beyond The Red Mirror

2016 г.

След равносметката за тази година ред е за някой друг ред за очакванията за следващата година. Естествено групите имат абсолютното право да бъдат тролове и нищо да не издадат и както ставаше в предишните части, само на голи приказки да си остана…И ако някой реши да го чете да ми се смее на голото философстване, но стига с ръсенето на вероятни факти и да започвам направо:

Dimmi Borgir – тук даже загубих желание да пиша каквото и да е, но пак написах. Както и да е…;

Darkthrone – не очаквам блек метъл, всъщност нищо не очаквам, важното е да има забавление и некро простотия.;

Satyricon – почти съм сигурен, че много ще се говори за тях през следващата година. Турне по повод 20-тата годишнина на Nemesis Divina, нов албум, а и здравословните проблеми на Satyr, които дано не му пречат на дейността на групата. Времето ще покаже.;

Nidingr – една от най-интересните норвежки групи през последните няколко години. Нормално е след последните си силни албуми и към новия да има същите очаквания.;

Borknagar – трябваше през 2015 г. да бъде издаден този албум, но се отложи за януари догодина. Естествено има големи очаквания, особено след силния Urd (2012), но дори и да не е е кой какво, няма да им е за първи път, което малко тъжно, все пак на тях съм се кръстил.(бел. ред. в последния момент – предвид чутите песни досега, ниски очаквания имам);

Tiamat – не е ясно засега дали ще издадат със сигурност, но прекараха доста време в студиото тази година. Явно е, че всичко може да се очаква от мистър Edlund, така че няма да е изненада да е албума на година или един от много минаващи ей така.;

Mastodon – и тук не е ясно доколко ще има със сигурност нов албум, но ако си спазват периода на издаване, може да се очаква. Всичко по-малко от албум на годината или поне топ 3, ще бъде счетено за провал, а те нямат такъв от…всъщност все още нямат такъв.;

Urgehal – албум посветен на Trondr Nefas, иначе казано посмъртен албум ще е, където ще вземат участници от различни норвежки банди и ще съдържа последните неща записани/измислени от него. Няма как просто да е провал или разочарование, очаквам да е едно от най-важните издания през 2016 г., не само за блека, но и като цяло.;

The DeathTrip – има вече написани песни за нов албум, но дали ще бъде издаден тази години не се знае, норвежците, ако някой не е разбрал, имат навика вече по 100 години да бавят албумите си. Но предвид първия им албум и този трябва да сред най-добрите в края на годината.;

Sarke -  последния им албум много ми хареса, което нормално води до това и за предстоящия да има някакви сравнително високи очаквания. Пък и липса пънк/ранно хеви простотията от Darkthrone, така че няма да остане неизслушан.;

Korn – определено са във форма, все още са сравнително актуални и това е завидно, предвид че минаха над 20 години от дебюта им и дупката в която бяха изпаднали преди 10-тина години. Не очаквам от тях нито албума на годината, нито разочарованието на 2016 г., поредния албум който ще се шуми 2-3 седмици след като е излязъл и след това се влее в потока от многобройни издания, но не бих се разсърдил и на добър албум.;

Metallica – Maiden и Slayer издадоха тази година нови албуми, така че почти няма да има конкуренция от големите имена. Интересното е, че и Megadeth ще издават нов албум, а това не е ставало от…всъщност още не е ставало този век. Но като си най-големият може да си позволиш да не правиш нищо ново 10 години, а като си Megadeth да правиш спорни албуми на 2-3 години. Интересно ще е.;

Dark Funeral – никога не са били известни с честото си издаване на нови албуми, но вече минаха 6 години и е време за нещо, тазгодишния сингъл само раздразни апетита.;

Abbath/Immortal – като не се изложиш на младини, ще се изложиш на дърти години. Тук е долу-горе такава ситуацията. Abbath вече представи песни от предстоящия да излезе през януари албум и по тях може да се съди, че няма да се изложи. По-интересно ще е какво ще направят Immortal без Abbath, но вероятно латиноамериканската сага ще продължи.;

Katatonia – интересно ще е какво ще направят, особено след последният им албум и наДеТаляването в Bloodbath. Всепомитащата депресия трябва да покрие отново всичко.

Концерти, фестивали и други такива – предвид вече обявените концерти, фестивали и други подобни вечеринки, а и слухове за не по-малко сериозни такива, очаквам не по-лоша година от тази. Щом феновете вече мрънкат, че Amorphis и Paradise Lost за кой ли път идват, може би сме минали на друго ниво, където на концертите на нови за български фен групи, идват една шепа, а на Сабатон и Пърпъл мафията да препълват залата. А и вече стана традиция феновете като не са доволни от концертния живот тук, да ходят в чужбина да гледат групите, които искат, пък и да са доволни, пак се ходи. Май и по-евтино излиза, но това е една много дълбока и дълга тема за разсъждение. За мен най-интересно ще е какво ще се случи в Каварна, вече се промени политическата обстановка и бъдещото на феста изглежда не особено светло. Наводнението от трибют-вечеринки ще продължи, съществуването на Строежа също. И така, с много думи не казах нищо, не е изненада.

Това беше обзора, очакванията, разпъването на локуми и подобни дейности от моя гледна точка. Умишлено съм изтървал да спомена за края на Про-Рок, за него отделно писание ще има. Предвид това, че едва ли ще се убият хората да го четат това мое словоизлияние, искам да пожелая на всеки нека да има една хубава 2016 г., защото ако имаш възможност да слушаш музика и да ѝ се наслаждаваш, значи все пак положението не е крайно зле. Понякога нещата не трябва да се приемат толкова сериозно, защото толкова простотии се излизат всекидневно, че натоварването става голямо. Къде на майтап, къде сериозно, пожелавам никой хахав религиозен фанатик и/или политически такъв да не направи някаква глупост и догодина я се видим, я не. Хайде стига толкова, догодина живот и здраве пак, пък ако искате де. 

Parkway Drive - IRE

Epitaph Records 2015

   Още с излизането на първия сингъл - Vice Grip, австралийската шайка блъсна с юмруци по масата и заяви, че IRE ще рита под колана, ще гризе гръкляни и ще избива зъби. Мъжката дума си е мъжка дума, а от Deep Blue (2010) насам Parkway Drive дават все по-сериозни заявки за зрялост и надрастване на драмите на тийнството. 

    Конкретно за настоящото издание - IRE е яростен и красив; пълен с музика (Deathless Song, изтъкана от прелестни мейдънски мелодии от периода 2010-2015), вклиняващи се в съзнанието ти рифове (Destroyer), преизпълващи припеви (Fractures) и бунт срещу всичко, което руши вътрешната вселена на една личност (Bottom Feeder). Тук често ще чуеш "ние", но не по онзи досаден начин, характерен за, да речем, пост-хардкора, където някакви хлапета стрелят на посоки "Айде всички да гракнем срещу чичковците с вратовръзките, дето ни тъпчат, виж как багерите им унищожават планетата ни". Не. Тук детските лиготии и изпразнените от съдържание реплики са натикани в някои принципно труднодостъпни части на създателите си. Тук няма "ние всички". В IRE сме ти, аз и всеки един, който мисли и чувства. Братя и сестри. Като отделни, завършени единици. 

  С обосновано приближение можем да разделим албума на две части. Първата и, разбира се по-обемна част, ти влиза с рогата напред и не слиза от ринга, докато не е сигурна, че нещичко там дълбоко в теб ври. Чуй само шкурката за кости Dying to Believe или бясното копеле Dedicated. Вторият сингъл - Crushed - ще мине през теб няколко пъти и при всеки един ще чуваш как костите ти хрущят, в това те уверявам. Абсолютно титанична и смазваща, като особен акцент поставям на интрото, което може да те накара да усетиш вселенския хлад и собствената си нищожност пред него.

   Но, както вече намекнах, минаха си доста годинки, откакто PD изоставиха дъскорезния метълкор и започнаха да изследват едни по-мелодични (епични?) територии. Особено добре това се откроява във вече споменатата Vice Grip, Vicious и величествената Deathless Song.               Разбира се, както в Deep Blue си има една Home is for the Heartless, в Atlas - The River, така и в IRE тягостен стон надава Writings on the Wall, която води обречения марш на непромитите мозъци, осъзнали своята стойност. Съзаклятническият шепот изобличава жалките истини на сегашния живот; припевът забива пръсти между ребрата ти и те кара да се изправиш, да пробиеш тавана, наложен ти от "тях"; една мрачна композиция, под чиято повърхност се надига свиреп звяр. Звяр с пламъци, вместо очи. Звяр с белези и дълга памет. Звяр на име IRE.

    И Той  ще се спуска настървено срещу всеки от върха на пирамидата, ще те блъска, за да изпита характера ти, ще те провокира да отстояваш себе си. Ще те кара да търсиш красота. Така че, приятелю, ако имаш душа, интелект и топки - това е твоят албум. 

So put your hands up! 

                                                                   Вселената с всичките й звезди/10

Amorphis – Under the Red Cloud (2015)

Amorphis винаги са имали нещо универсално в звученето си, което привлича фенове , различни от традиционните метъли, и това е така още от 90-те. Всъщност те бяха една първите метъл групи, които чух, малко след издаването на Tuonela (1999) и едно сравнително постно интервю в Нов Ритъм. Смятам албумите от периода им 1994-99 за абсолютния им връх, но харесам и първиото им издание и Am Universum (2001). След това започнаха постепенно да ме губят, но въпреки че не са ми свръх любима група, винаги съм ги следял и редовно си ги пускам. С последните им албуми загубих надежда, че ще чуя повече от 2-3 по-стойностни песни, а другото лично за мен е с прекалено сладникаво звучене, доближаващо ги до HIM и Nightwish, без да имам нищо против тези групи. Не мога и да отрека, че с присъединяването на Tomi Joutsen групата се възроди, след като загуби ритъма в началото на миналото десетилетие, но в албумите им вече липсваше изненада в звученето, сякаш бяха намерили удобен стил и не искаха да мръдват от там. Естествено, очаквах новия албум с интерес, особено след приятната изненада на последния Moonspell и албума с „завръщане към ревовете” на Paradise Lost, дали и тях няма да ги осени някое завръщане към 90-тарските класики.

И бях много приятно изненадан от чутото. Не бих казал, че има такова нещо като завръщане към някой от албумите им, но Under the Red Cloud носи нещо от атмосферата и настроенията от Elegy (1996) и Tuonela (1999), смесено с нещата последните албуми. За първи път от над десетилетие мога да кажа, че в албум на Amorphis няма слаба песен, макар че Sacrifice прилича (и то не малко) на няколко от по-сладникавите песни от последните албуми. Но поне не дразни. Първата половина от UtRC минава малко по-неоткрояващо се, но дава надежди, че албумът ще е нещо повече от поредния им „добър, но нищо повече”. И така до Death of a King, която една от трите най-силни песни в тазгодишното издание, заедно с Dark Path и Enemy of the Gates, която е абсолютния ми фаворит. Там групата звучи едновременно масивно и по опетски мелодично, като двете настроения се редуват, без да разводняват песента. Женските вокали в White skies радват ухото, а и самата песен е добра. Лично на мен добро впечатление ми направи звука на албума, клавирите не са залели всичко, както беше преди, китарите звучат мощно, а разнообразието във вокалите на Tomi Joutsen освен чистите вокали и ревовете, има и особено интересна бледна тип „леко блекърска”, което си е плюс за мен.

В крайна сметка албумът е най-силното им нещо от новия им период. Не знам дали заради ниските очаквания, или нещо друго, но смятам UtRC за успешен и най-малкото доста по-стойностен от нещата им от последните 10 години. И най-после няма да се слуша Barren Earth като заместници на Amorphis ;)

P.S. Обложката е чук

Оценка: 9/10

Go Hard or Go Home

   Знаеш ли колко време би отнело на един  психически уравновесен и физически разцъфтяващ Аризонски ярозъб да стигне от Сан Франциско до родна България? С почивките, без да е на Nitro режим, ако пълзи по права линия и ако не му се налагаше да плува през Океана - около 2.57 години. Приблизително. Та, за два до четири пъти по-дълъг период от време средностатистическите индивиди от страната (а защо не полуострова?!) на байганьовщината се учат да възприемат и прилагат в живота си новите течения в културата. Но ти това вече го виждаш, осъзнаваш и мразиш. Също като мен.
Да вземем това число 2.57(приблизително).Същото то, само че отнасящо се до десети от секундата, бележи времето за категоричния ми отговор "Брой ме, там съм", когато в някакъв момент към средата на юни разбрах, че в нашето захлупено псевдо-градче една сцена ще цепят местните In Dying Moments, предимно пловдивчаните As Orchids Wither и 8m/s. Вярно, не припадам за bro0tal-ни брейкдауни, непонятни мешаници от гроул и скрийм, подскоци, редуващи се с хедбенгинг до земята в рачешки разкрач, и каквото там още включва пакетът с клишета на субжанра.

НО!
Първо, от началото на годината хасковлийската шайка ми е в мерника и би било гъзотия да ги изпусна на живо. Второ, за първи път от не знам колко века насам тук гостуват банди, които не са от съседните градове и не сме гледали поне три пъти през последните 18 месеца. Трето, както и да го въртим, точно тази селекция от банди ми се стори особено обещаваща. И прогнозите ми за разцепваща вечер щяха да се изпълнят, но... 


20:31 ; 15.07.2015г. Отпрашвам към клуб Cést La Vie, като по пътя си забирам трима приятели за компания. С наближаването на дестинацията осъзнавам, че може би това е един от последните пъти, в които посещаваме заведението, приютило 78% от концертите на закрито през последната година, че и отгоре време. Дали защото се намира на една затънтена уличка (разбирай на трошащите стъпала и износващи пети 300 метра от пъпа на града), дали заради цените или просто защото не е долна чалготека и не осигурява благоприятна среда за плешиви чичаци, компенсиращи липсата на достойнствА (да, в множествено число) и мисловна дейност с дебели ланци, мас и селяндурщина от всякакъв порядък, а от друга страна придружавани от още по-радващи окото индивиди - 17-годишни девойчета по съблекло... затруднявам се да отлъча една конкретна причина, но барът си бележи ниска посещаемост и клони към евтаназия. Тъжно, но fuck.
  Наближаваме с моите хора Cést La Vie и аз очаквам да се сблъскам с една прилична тълпичка от 40+ човека пред клуба (с надеждата за още толкова В него). Съвсем оправдано очакване, имайки предвид, че близо 50 души от поканените около 490 бяха потвърдили присъствие. Е... всички знаем колко надеждна е информацията, която хората оставят за себе си в социалните мрежи. Всичко на всичко пред пиано бара се бяха скупчили маааалко над 20 души. Брой по петима от група, тук-таме по някое гадже за цвят (и аромат) и двама-трима приятели-шофьори на бандите. Туйто.

Като по неписан закон имаше забавяне със саундчека, при което частното ни парти започна с повече от час закъснение. Което всъщност не беше кооой знае каква загуба, дори напротив - даде възможност на още 4-5 хлапета да се присъединят ("kindergarden", както им се присмиваха дъртите метъли, или "новата генерация", както обичам да им казвам аз). Минути преди началото към нас се закачат още три стари кучета и компанията за вечерта придобива окончателната си физиономия.
 И така, с публика с гъстотата на косата на Gollum, стартовия куршум изстреляха  In Dying Moments. Напълно естествено (предвид досегашната им история) при тях отново имаше кадрови промени. Този път ролята на новака пое Хрис (бас, екс The Lefties). Момчетата забиха стегнат сет парчета от пресния им албум The Return. Както и сам ще чуеш, когато завъртиш осемте песни, IDM са дръпнали стабилно напред в композирането. Да не говорим за вокалите на Дани, който явно не се е подпичкосвал последните месеци, а е тренирал здраво зад микрофона/в мазето/под душа или кой го знае къде... Важното е, че сега това, което показва на сцената и в записа, е на светлинни години от изпълненията му преди, да речем, две години. Живото доказателство - хлапетата пред сцената пощуряха и не се притесниха да се поразтъпчат, разпращайки наоколо удари с рамо, лакти и колене. Заформи се приличен мини мош, предвид това, че общата възраст на участниците в него не надхвърляше 75. Особено положителни реакции у някои мадами предизвикаха кавърите Unanswered (Suicide Silence) и SIC (Slipknot). Аз пък си набелязах By Demons We're  Driven и Promises от авторските творби на шайката. Примерно.
Един леко неприятен момент в иначе кристалната картинка - малко след края на вечерта Дани обяви, че се оттегля от групата. IDM засега търсят негов заместник, а пичът ще продължи заниманията си с музика, като на първо време ще поддържа форма с кавъри.

Втори застъпиха As Orchids Wither. Също с промени в състава, дори още по-турболентни от тези при шуменската банда. До началото на сета им от клуба се изнесоха 5-6 дайхард фенове на IDM и гледаш как човекоресурсът намаля наполовина. Но нито това, нито изменената физиономия на групата попречиха на AOW да се качат достойно на сцената. Тя обаче се оказа малко тесничка за цялата група и на Джорджо (вокали) му се наложи да скочи долу, където дивя рамо да рамо с рехавата редица ултраси. Независимо от това, настроението на бандата слабо се различаваше от това седмица по-рано на Sea of Black в Бургас, когато свириха пред сто пъти по-голяма публика. Full respect за което. Акцентът в сета предвидимо беше поставен върху тазгодишното EP на момчетата, които не пропуснаха да се похвалят с новото си официално видео към Azalea. Гледай, слушай и се кефи. Особено ако си мацка ;)

Може би това, че паузите между групите продължаваха колкото самите им сетове беше причината за 8m/s да останат нелепо малко хора. На kindergarden-а вечерният час явно беше минал и, с единични изключения, хлапетата се изпариха. Няколкото бройки дърти метъли, излъгали се да посетят това културно събитие, се изнесоха към един турбомейнстрийм караоке клуб, за да слушат как подпийнали лелки хленчат "евъргрийни" от порядъка на Poison, Livin' on a Prayer и Don't Cry. Блях. Както и да е, няма да ги храня, защото те поне се вяснаха. А какво да кажем за търтеите, които ги заболяха задниците да се изстържат от запазените си места на Перко. Не че не висят там ВСЯ-КА сатанаилска вечер, нагъват двулитровки, люпят прогизнали от пот и слюнка семки и съзерцават празно най-близката до носовете им точка.Такъв застой даже и в половия живот на един прост магарешки бодил няма, ебаси!
Но не си струва да им сипвам точно тук и сега на тези интелектуални зомбита.

Още с качването си на сцената Васко (вокали) сложи картите на масата - завоалирано тегли една майна на неприсъстващите и обяви, че слабата подкрепа няма да обезсърчи 8m/s.
Ще се свири и точка. Пък било то за пред групитата, роудито и приятеля, дошъл да пълни колата.

И все пак умората от дългия път по жегата, напредналото време и на практика непосетеният концерт си бяха фактори, които се отразиха върху момчетата. Технически проблеми при микрофоните ни лишиха от възможността да чуем беквокалите в парчетата, а тези при дръм сета надупчиха изпълнението на 8m/s с продължителни паузи между песните. Все по-близо до ръба на търпението си, момчетата на няколко пъти се опитаха да се сбогуват и да сложат край на шоуто, но Боян (китари) упорито държеше фронта и с дяволита усмивка започваше всяка следваща песен. Искат или не, останалите се присъединяваха към него и така удължиха агонизиращото частно парти с няколко трака. Въпреки всички кофи с лайна и бълвоч, които им се наложи да прегазят, бандата запази духа и изпълни това, за което беше дошла. А именно - да забие последния гвоздей в горещата лятна вечер.

И, за съжаление, това беше. Толкова от пословичните шуменски мьетъли.


Може би ако бирата в  Cést La Vie беше по левче и "осем'се", входът за концерта - безплатен, а самите изпълнители бяха трибют сбирщини от прошарени кандидат-пенсионери с мазни коси и бирени шкембета...
Е, може би тогава  Cést La Vie нямаше да е пред закриване.
Може би...

Fear Factory – Genexus (2015)

Неизбежно е, когато се говори за Fear Factory, да се не се спомене колко голяма група бяха през 90-те. И въпреки че това ми е любимото откъм музика (а и не само) десетилетие, и въпреки че тогава ми бяха детските и прото „тийн” години, далеч не съм съгласен с твърдението, че Pantera, Biohazard и Machine Head са били толкова интересни колкото тях, макар че не отричам по никакъв начин качествата на тези групи…или поне на две от тях. Ърбън текстове за престъпност, корупция и все подобни неща са по-скоро натоварващи, след като в ежедневието се сблъскваш с такива неща. Далеч по-въздействащо е именно това, за което става въпрос в текстовете на Fear Factory. Антиутопия, властване на машините над хората и други такива футуристични елементи. Може да звучи смешно, но въздействието идва от това, че реално именно такова може да е бъдещето. Като се прибави и музиката, комбинацията става чудесна. И макар с времето групата вече да не е това, което беше преди 15-20 години и да няма същото влияние като преди, когато става въпрос за подобен вид индъстриъл метъл, винаги се сравнява с Fear Factory.

И именно това е огромният минус на албума - всеки техен нов албум ще се сравнява с класиките им. Макар че преди 10 години направиха почти невъзможното и с Archetype (2004) отново се зашумя около тях, това беше албум, който без никакви проблеми стоеше до Demanufacture (1995), примерно (може би малко се поизхвърлих), сега вече се усеща леко зацикляне. Албумът ми хареса, не е натоварващ, едноименната и Regenerate са чудесни, а и не само те, но просто го няма това въздействие, което да те накара да го слушаш и след месец. Положителното в случая е, че групата поне не променя стила си, а както знаем, в повече случаи това води към лош експеримент. дори и самите FF минаха през това с Transgression (2005). А и както да го погледнем, дори и един „ставащ, добър, но само толкова” албум на Fear Factory е доста по-добре от немалкото групи, опитващи да звучат по този начин и просто издаващи клонинги.    

                                                                                                                Оценка: 7/10

Ани Цолова и Виктор Николаев

Годината е 2015. Холивуд предпочита да не прави разни дълбоки и сериозни филми, щото финансово не е изгодно. Хората не ги гледат.


Емилия Кларк НЕ знае какво се прави пред камера.
Сара Конър е отегчена, че трябва да изживее за 76-ти път гоненица с терминатори и кротко слуша The Ramones
отново сме в 1984....ама не онази 1984 от оригиналния филм....друга
Джон Конър Не е Джон Конър (това е нещо като спойлер, даже си е Сериозен спойлер, но този блог няма читатели, така че.......)

ебаси, ако можех да се върна назад във времето и да срещна себе си
когато съм слушал разни тъпи групи
щях да кажа на това мое копие от миналото:
батенце, какъв си Галфон

!!!

за съжаление е невъзможно



никой не е този за когото го мислите тук



от дома си в драгалевци, костов пуска хаарп
а книгите на Еленко са световни бестселъри


горе-долу това е алтернативната времева линия, в която попадаме
за щастие има изход

не е толко лош филм иначе......................

Тъпак ли си.....ако гледаш сериали....?

Лято е. В Борисовата има комари. По апартаментите има хлебарки, а отровата срещу тях, НЕ върши работа. Мутират. Като по тъпите Марвъл филми. Седим в Маймунарника с един познат, не сме се виждали 10 години, и двамата мълчим. Не сме по приказките, меко казано. Докторс Гого Бенд се качват на сцената и започват да пеят за пържени картофи  и бира. Никога не съм харесвал нито едното, нито другото. Гадост! Докторите са пичове иначе, нищо против тях нямам. Пеят за лапане на патки. За пича киселина. Жестоко, ама си стоя на стола и не се помръдвам. Не че нещо, ама не съм седми клас, еби му майката.

Втората група за тази лятна вечеринка, се казва Обратен Ефект/Ефектен Обрат. Слушал съм ги тези, доста даже. Стават. Маймунарника все още е едно от малкото места в столицата, където може да прекарваш юлските вечери, ако не ти се седи у вас. Или ако не ти се философства какво става в Гърция. Да, лятото в София, е Висше Божие/Сатанинско Наказание. Рядко гнусен град.

Сега ще прочета 'Дъждовен сезон' на Стивън Кинг за 16-ти път, защото е много як юлски разказ...

LGBT цветовете...

Борка не иска да разкаже за Каварна
и аз твърдо НЕ искам да пиша за Priest
но ако не се поства
този блог ще умре

А не искам, защото няма какво да кажа за този концерт. Готина група, знаят какво правят. Не си ги пускам от години, нито ще си ги пусна, но...номер едно са. Или снощи бяха номер едно. Или просто съм бил в настроение, кой знае...В сравнение с Айрън Мейдън, батенце, разликата е Чудовищна! НЕ в полза на Девиците. Лично мнение, никого не ангажирам. Задължителните семкари сред публиката са забележителни личности. Скот Травис позира доста излишно, няма лошо

Държа да отбележа, че Хелоуин е НайТъпатаГрупа на целата планета. Няма никакво съмнение.


Оставам си Позиор и Връзкар, който ходи по концерти безплатно
и бръщолеви глупости

това няма да се промени

единствената личност, която може да опише снощния концерт
е дамата Темз Арабаджиева от блога ''На по книга, две''

далече съм от поетичността й
затова.............................................толкова от мен


много концерти в тая България....много концерти в тая България

ще се видим

Paradise Lost – The Plague Within (2015)

Започвам направо с това, че буквално ми е детска мечта да чуя отново дет метъл и ревове в Paradise Lost, поради това, че прослушах групата малко преди да издаде Host (1999). А и никога не съм се надявал (въпреки завръщането към звученето от по-старите им албуми, започнало по-плахо с добрия Paradise Lost (2005), последвано със стабилния In Requem (2007) и полушедьовъра Faith Divides Us…(2009), който е моят личен любимец) отново да се завърнат към звученето от най-първите си неща. И не, не съм хралупар, който смята само първите им три албума за ставащи, а другите за боза. Дори Shades of God (1992) все още ми е трудно да го харесам и го смятам за междинен албум между две от най-големите им класики - Gothic (1991) и  Icon (1993). Ясно ми беше, че дет метъл и като цяло екстремните си идеи Greg Mackintosh ще ги използва само в страничния си проект Vallenfyre, но шокът дойде от събитието на като цяло скучната на интересни албуми 2014 г., т.е. присъединяването на Nick Holmes към Bloodbath, където по моему се справи много добре и сбъдна наполовина мечтата ми от първото изречение. Предвид това и че последният им албум  - Tragic Idol (2015), не беше лош, но не предлагаше нищо ново, а и феновете вече не приемаха като изненада завръщането към звученето от средата на 90-те, очаквах Paradise Lost да завият в посока звученето на One Second (1997) плюс малко Draconian Times (1995).

Но това, което е в албума, тотално направи на пух и прах тези мои предположения. Дали ги тресе някаква носталгия към старите дни, която се е прехвърлила от Bloodbath и Vallenfyre, или ги  е прихванало нещо от завръщането на стари кучета като Carcass и At The Gates, или нещо трето тип комбинация от много неща, но е много приятно да чуеш как една от най-любимите ти групи преоткрива ранното си творчество и влияние, но предадено от гледната точка на натрупан вече над 25 години музикален опит, чрез който могат да представят нещата по по-добър и изчистен начин. Да, няма я младежката надъхвация и хъс, но улегналостта не винаги означава скука и старост. Естествено, сега не очаквайте тотално 1:1 звучене от първите два албума, просто към звученето от последните 4 албума се прибавят дет метъл елементи, така че олдскуул феновете няма да бъдат зарадвани с тотално копие на първите два албума. Личният ми фаворит още от първите завъртания на албума е An Eternity of Lies, която е най-мелодичната и лесно запомняща се песен в албума. Другият ми такъв е Flesh From Bone, в която има може би най-бързия мотив от цялото творчество на групата и напомня за вече нееднократно споменаваните първи албуми. Victim of the Past и Beneath Broken Earth също напомнят на тази ера от творчеството им, като втората е образец как трябва да звучи една дет/дуум песен - бавно, масивно и с груби вокали. Cry Out започва като някой стоунър и разнообразява звученето в албума. Единствените песни, които не ми харесаха и не се отличават, са Terminal и Sacrifice the Flame, но и те трудно биха минали  за слаби. Може би най-големият плюс и минус на албума е гласът на Nick Holmes. Всеки, който го е гледал/слушал на живо, знае, че не е най-силният певец на концерти, но от друга страна, например в No Hope in Sight, чистите му вокали звучат перфектно. А и не само там. За грубите му вокали важи същото, като е важно да се отбележи, че те присъстват във всяка  от песните от албума.

Крайното ми мнение за албума (същото важи и за оценката) може би ще се промени до края на година, когато еуфорията от завръщането на нееднократно-вече-споменаваните-елементи-от-миналото-им, както и детската радост, което предизвиква това, но засега всичко ми звучи много добре и точно както трябва. Но и не мога да отрека, че Faith Divides Us - Death Unites Us (2009), ще остане ненадминат от албумите на завръщането им към онези времена. Като нищо това може да се окаже еднократен експеримент и след 2-3 години да слушаме нещо приличащо на Host и One Second. Поне аз не бих се изненадал.

Оценка: 8,5/10