BLUE DROP

BLUE DROP

ЕПИЗОДИ: 13
ЖАНР: романтична sci-fi драма
СТУДИО: Asahi Productions

"Кораб, натоварен със скръб, шумно пеещ песента си на разрушението. Излизащ от най-мрачните дълбини, търсещ нещо..."

 Не помня кога последно съм се наемала да гледам нещо толкова емоционално натоварено, колкото Blue Drop... Последния път, когато съм се чувствала толкова изморена след гледането на нещо сигурно беше, когато гледах The Fly, или Texhnolyze... А това беше преди няколко години.
Първите неща първо: Blue Drop не дава отговори. Действието се развива изключително мудно, по всякакви стандарти. Blue Drop те кара да чувстваш. Blue Drop те кара да копнееш за нещо.

Историята има типичната за японска анимация доза абсурдност и нетипичност, но заедно с това е и богата на обрати и моментално закачаща те.

Иде реч за космически кораб с извънземни, който търси земните океани за нещо, или някой, което не се разбира чак до края, както и за някаква сладка училищна история - две напълно несвързани неща на пръв поглед. Както казах, трябва зверско търпение за да разбереш за какво иде реч тук, но след като разбереш Blue Drop нищо чудно да достигнеш и до някакви философски заключения за живота и неговия смисъл.

Всъщност, отварящата песен казва много за анимето. Повече, отколкото в поне 95% от аниметата, които знам. И е най-добрата отваряща песен, която съм чувала. Уверете се сами:

А що се отнася до арт дизайна... Добър е. Напомня на олдскуул аниметата от 90-те и компютърните ефекти са сведени до минимума. Върши работа и през по-епичните космически битки (случват се и такива) и ефектите са доста приятни за окото, пестеливи са, без да отвличат вниманието, което в случая е плюс.

Героите са истинският коз, който това скромно аниме притежава. Неприлично дълбоки, красиви, живи. От разглезена антисоциална лигла Mari се превръща в уравновесен и мъдър човек, държащ на приятелите си. Макар и тъмното си минало Hagino ще ти хареса дотолкова, че да искаш да я познаваш лично. Дори и най-маловажните ученички, учителки и градинарят ти стават симпатични и всяка секунда, която прекарат на екрана те карат да съпреживяващ.

Reading with ghosts...

Sci-fi елементите са от по-реалистичните, които можеш да срещнеш в аниме като цяло. Технологията на извънземните е интересна и всичко около извънземните е адски готино и стилно. Самите извънземни са си почти като хората, но с една ключова разлика, която не бих разкрила..

Романсът, заради който толкова много хора разкритикуваха Blue Drop всъщност изобщо не е главна част от историята. Всъщност, като се има предвид че в анимето липсва каквато и да е голота или сексуална тематика по-скоро можем да говорим за много близко приятелство между две от героините. Няма да те кара да възкликнеш "аааа" или да се изчервиш, по-скоро ще те стопли отвътре и ще съчувстваш на бедните момичета за всичките трудности, през които трябва да преминат за да бъдат заедно.

В днешно време фаст фуудът в аниме и киното (и във всички изкуства като цяло) е твърде много и няма да си навредиш ако отделиш време за нещо, което е по-натоварващо на емоционално ниво и би те накарало да се замислиш за някои неща. Кои например, би попитал? Например за изгубената младост при днешните поколения, цената на истинската любов, жестокостта на обществеността спрямо някои неща, масовото лицемерие... И най-вече тенденцията всичко чисто и невинно да бъде омърсено.
Направо ми се повдига като си го помисля... В какво сме се превърнали..

Watain - The Wild Hunt (2013)

Watain никога не са ми били особено любима група, Sworn to the Dark (2007) когато излезе, направи ми добро впечатление, но нищо повече. След това с Lawless Darkness (2010), дръпнаха много, много напред, като може би станаха НайГолямата блек група, разбирано от “true” гледна точка. И така постепенно, новият им албум The Wild Hunt стана едно от НайЧаканите издания през тази година в цялата сцена, което важи и за мен. Дойде и денят, в който чух албума, след това още веднъж и още, и още и така до близо 20 завъртания. Но големият въпрос е, реално заслужава ли си толкова слушане този албум…

…ами да, заслужава си. Watain са стигнали много, ама наистина много напред и преспокойно може да се каже, че издадоха своя „Черен” албум в смисъл на албум на Metallica, не в смисъла на „черен” метъл. Всъщност, като споменах Metallica, в някои от песните прозира доста явно влияние от тях в периода ’88-’91. Но темата за странностите в звученето на албума ще ги оставя по-нататък в това писание. Честно казано, шумът, който вдигна този албум, лично на мен ми дойде в повече. Добра е музиката, така важната визия и идеология също отново е добре реализирана, атмосферата, която пресъздават песните продължава поетата линия от предишните албуми. Обаче толкова, просто групата издаде албума с 2-3 странности и най-доброто, което може. Лично за мен новият Satyricon, бил той добър или лош, е доста по-интересен като очакване и вероятно звучене, а и норвежците винаги са биели шведите по развитие и разчупване на звученето, което кара трютата да си повръщат баниците от 80 ст., но това си е техен проблем. Че всичкият този шум и възгласи покрай албума за мен са прекалени, вярно е, че в момента блека се нуждае от група, която да поведе стила и той отново да се върне на върха, а и реално е последният интересен стил, който се появи в метъла, а не отделни групи, но пък нарочното бутане на една група за такива ми идва малко изкуствено. Но отново да се върна към музиката в албума.

Този път няма как да избягам от прословутото ми обяснение, че „няма нужда от обясняване на песни, тъй като е нефенско, а и албумът трябва да се слуша цял”. Естествено, защото трябва да се направя на интересен, няма да ги карам по ред точно.

Night Vision, т.е. въвеждащото интро в албума, в началото има доста интересно сходство с Transcendental Requem of Slaves на Satyricon, но впоследствие бързо минава и си е добро интро за откриване на албума, че и за бъдещите концерти. Като цяло, вече в музиката влиянието на Dissection и Jon Nodtveidt по-скоро е на концептуално ниво, не на музикално, макар че The Child Must Die започва като тъп Dissection, т.е. разбирайте Reinkaos (2006), но след това си влиза в релси, а и към края на песента пак има Dissection-ски мотив, но този път от хубавия, разбирай от 90-те. Sleepless Evil  преспокойно може да мине за безсмислена тресня на Marduk от времето с Legion, но пък за трютата ще бъде буквално…златен дъжд. Известни сходства с Marduk също има и в De Profundis и All That May Bleed, но по-скоро са случайности, идващи от произхода на двете групи, като втората песен за мен е ненужно накъсана. Outlaw започва наистина много добре, а и като цяло е една от добрите песни, но такова начало на песен, определено не подхожда на Watain или група с подобни стремежи за оглавяване на сцената. Black Flames March определено ми е фаворита в албума, заедно с две определени песни, за които ще стане въпрос по-нататък и то подробно. Инструменталът Ignem Vine Mittere си е на ниво, а и като цяло инструменталите, които групите слагат в албумите си, по-скоро клонят към ненужни, но този не е от тях. А и тук си пролича споменатото влияние на Metallica. Закриващата Holocaust Dawn нито изпъква с нещо, нито е ненужна.

И така достигнах и до двете „различни” песни в албума и като цяло може би двете най-добри – They Rode On и The Wild Hunt. Първата, която преспокойно може да наречем готик балада, наистина би шокирала всички блек фенове. Чисти вокали, полублусарско соло, че и женски вокали, песен имаща много повече общо с готика в Германия и Швеция от средата на 90-те, отколкото с какъвто и да е било блек. Но въпреки това реализацията е повече от добра и значително разнообразява албума от това да бъде една глуха „анти-космическа патардия”. В другата взета под прицел песен – The Wild Hunt, също се усеща лек готически нюанс, но тук влиянието и сянката, под които е песента, са други – Bathory. При условие, че пристрастията ми към тази група и личността на Quorthon са огромни, подобна песен няма как да не бъде похвалена. И да, влиянието е по-скоро от първите им викинг албуми, не от тресните от началото на 80-те, но подобно отдаване на почит към една от най-влиятелните и подценявани фигури в сцената няма как да не остане поощрено.

Че това е общо взето, каквото мисля за албума и какви впечатления ми е оставил. Както казах, шумът, който се вдигна, е леко изкуствен и прекален и би бил заслужен, ако бяха заложили повече на новото в музика, без да променят звученето си. Трютата и разните очилати многознайковци вероятно ще останат доволни от този „продукт”. А и оценката може да ви се стори леко ниска, при условие, че писах 8-ци на новите албуми на Alice in Chains и Amon Amarth и подобна на новата Chimaira, които вероятно ще бъдат доста по-назад в класацията ми в края на годината, а и навъртяните слушания вероятно ще са в пъти по-малко от тези на The Wild Hunt. Но като се стремиш да бъдеш най-добрия, не трябва да допускаш слабости.

Оценка: 7,5/10

ДАНСwithUs

Имаме форон!


НайГолямото има Форон!


регнете се

медализди, геове, позиори, тоалетни писачи, лумпени и тн

Хой за мишо шамара и подкрепата му на кабинета


ей го и адреса

http://partiaanmetalite.bulgarianforum.net/

Изкуствени хора – Марина Бичкова

Without tradition, art is a flock of sheep without a shepherd. Without innovation, it is a corpse. – Уинстън Чърчил


 Не знам за теб, но на мен вече ми втръсна да гледам как все повече хора на изкуството се „заиграват“ с куклите, като се чудят как да им придадат възможно НайИзвратен, направо гротесков вид, за да прескочат границите на стандартното. Сигурно знаеш за тодлърпийдите на Jon Beinart, или за Living Dead Dolls, които, честно казано, така и не успяха да провокират каквато и да е емоция у мен.  Изобщо пред очите ни са минавали безброй изкривени форми на кукли, като започнем с тези, заместващи сексуални партньори, минем през онези, които вместо дрехи имат незавидно гъсто окосмение, което притежателя на нещото да избръсне, и стигнем до зомбираните хорър пластмасови бебета с хищно разтегнати напукани устни, разкриващи прогнилите им остри зъбки. И, питам се аз, сериозно ли това е НайАдекватният отговор на износения чар на порцелановите кукли с големи букли, стъклени очи и викториански рокли; на мръснишки усмихнатите съвършенства, обединени под името Barbie; на застиналите по средата на сладкия си пирует сувенирни балеринки или на изписаните матрьошки? Да, определено прескачаш стобора на изчерпаните откъм идеи традиции, но това, да вземеш нещо  красиво и невинно и да го превърнеш в свиващо стомаси върховно въплъщение на декаданса, не е бягане през полето на новаторството, а по-скоро тромаво потъване в блатото на безвкусицата. 

Сред всички гениални и недоразбрани творци обаче, една млада дама с грациозен замах пълни взора на почитателите си с красота и меланхолична нежност. Малките й, стабилни руски пръсти се движат безпогрешно и оставят след себе си прелестни порцеланови създания, разказващи с очите, лицата, татуировките и изобщо целите си тела истории, откраднати от реалния свят и пренесени в едно вълшебно пространство.

Запознанство с Марина и нейните деца:

„Приятелите ми обичаха да си играят с кукли, а аз бях обсебена от желанието да ги създавам!“ – С тези думи чаровницата Марина Бичкова хвърля светлина върху началото на НайГолямата си любов – тази към комплекса от изкуства, от чието преплитане се получават изящните куклички, обединени под името Enchanted Dolls. „За да създам една кукла, трябва да вложа умения от доста области – скулптуриране, инженерен дизайн,  живопис, гравиране, изготвяне на матрици, скициране, работа с тел и други метали, мода, дизайн на бижута. И аз искам да мина през всичко това и нищо по-малко!“.

И наистина, Enchanted Dolls са сигурно НайРазпознаваемитеКукли в света – големите изрисувани очи почти говорят от нежните лица, телата заемат какви ли не, нерядко предизвикателни пози, благодарение на подвижните стави, а анатомично издържаните фигури често предизвикват неодобрителни погледи от страна на по-консервативните естети. Защо, питат Бичкова, твоите кукли са толкова провокативни? Със самоувереността на преуспял артист Марина обяснява как масата кукли са просто играчки за деца, без пол, асексуални предмети, докато нейните творения имат гениталии и това ги прави уникални. Младата създателка на Enchanted Dolls споделя, че  обича всяка една част от творенията си и те никога не биха могли да постигнат желаното от нея самата внушение, ако телата им не се доближаваха максимално до човешкото. Марина дори се чувства неудобно, когато трябва да покрие натуралната красота на куклите си с дрехи.

Малко повече информация за куклите:

Освен порцеланови, живеещата в Канада рускиня вече изготвя и пластмасови и смолени кукли, които респективно намаляват в пъти малкото състояние, с което ще трябва да се разделиш, ако държиш да станеш собственик на една пленителна красавица по законен път. Само за сравнение, една порцеланова кукличка може да смъкне от спестяванията ти около 6 -10 -20, дори  50 000 канадски долара, в зависимост дали телцето й е обгърнато от ръчно изработените от Марина тоалети. Всъщност, през 2010г. цената на една от голите чаровници достига  до втрещяващите $40 000, докладват WhatSellsBest.com, което ни накара да се замислим до число с колко нули може да скочи на търг стойността на една облечена кукла. Едно изречение пауза, за да си поемеш дъх и да укротиш пулса си след шока. $1450 е цената на една небоядисана, а $2150 – на завършена, изработена от смола кукла. Освен по-ниската цена, едно от предимствата на този вид Enchanted Dolls е, че можеш сам да подбереш лицето (европейско или азиатско), цвета на очите и цвета на косата на бъдещата си придобивка. Сигурно вече се надига въпросът за смисъла на съществуване на порцелановите кукли. Има една основна разлика между тях и смолените – първите са тематични, те интерпретират конкретни идеи и са наистина неподражаеми, докато вторите са по-скоро тривиални, просто част от многото подобни.

При поръчка, избраната от теб кукла може да бъде доставена в специална кутийка-легло, страшно удобна за съхранение както на малката ти красавица, така и на CD-та, моливи, химикали, писма, гримове и всяко друго нещо, което би съхранявал в несесер. Тази опаковка обаче би ти излязла $30. Имаш избор между три впечатляващи дизайна – Cinderella, дело на LostFish, Gardens of Delight или Elena the Beautiful (последните две са изработени от Natalia Pierandrei).

Новости:

Последните интересни събития около творчеството на Марина са, че на 16.08.2013г. ще се състои представянето на новата й кукла – Sleeping beauty. Това ще се случи на изложбата All (My) Starts по повод на 10-тата годишнина на Strychnin Gallery в Берлин. Вече има публикувани няколко снимки на малкото порцеланово съвършенство. Основните й особености се състоят в това, че лицето на Sleeping beauty е вдъхновено от Ренесансовите рисунки с маслени бои – склопените очи на куклата са големи и обли, устните й са малки, но подпухнали, нослето й е съвършено право и дълго, светлите вежди са гъсти и приятно заоблени, а брадичката е остра. Златистата коса на Спящата Красавица е изработена от меката козина на ангорска коза, тежката корона е бронзово парче, обгърнато в пласт 14-каратово злато и богато орнаментирано с 11 аметиста и 9 сладководни перли. Има ли все още живи съмнения, дали творенията на Бичкова са съкровища?

Друга радостна новина е, че Марина е на път да се премести в по-голям и по-удобен за нея студио-апартамент, което, надяваме се, ще подпомогне по-добрата организация на работата й, а това определено е належащ въпрос, особено след като стана ясно, че артистката е стартирала грандиозен проект, нещо като лично предизвикателство – огромна порцеланова кукла, различаваща се от предшестващите я красавици единствено по размери, т.е. ставите, фината изработка и всички основни черти на Enchanted dolls ще бъдат на лице. Имайте предвид, че една малка кукла краде невинно между 300 и 500 часа от времето на Марина, така че едва ли можем да очакваме завършването на гигантското изключение в близко бъдеще.

„Искам да създам НайНезабравимата и прелестна играчка в света“ – целта на Марина е висока, но не и непостижима. Ето и три очарователни доказателства:

Necrophilia

Композиция от две кукли и стъклен ковчег, създадена през далечната 2006г. Тук ставаме свидетели на един интересен и НайВече абсолютно логичен прочит на познатата ни приказка за Снежанка. „Няма как да не се зачудя кой нормален мъж би целунал по чудо запазения труп на красива жена, поместен в стъклен ковчег насред гората? Има едно –единствено логично обяснение на ситуацията – принцът е некрофил!“ И така, скрити под шарени костюми, украсени с весели парченца мънисто, сладководни перли, 10-каратово злато, австрийски кристали и какво ли още не, телата на принца със слабост към мъртви жени и бледата, с изпъкващи морави синини, Снежанка разказват мрачни приказки, съблечени от лековатата детска наивност.

The Shape Shifter – 2009г.

Напомня на Фиона от филма Шрек. Само се загледай в кафеникаво-червените й вълнисти коси и зелените й очи. Не можем да пренебрегнем и историята зад куклата – Shape Shifter (Mammalius Kinesis) e изключително интересен бозайник, страшно развит древен вид, който може да променя външността си и да се превръща в каквото пожелае, при това самото превръщане е лек, ефирен процес, оставящ като краен резултат несъизмеримо по красота създание. Хайде сега да се напрегнем и да си спомним кой търпеше метаморфози всеки ден по време на изгрева и на залеза, при това на епичен музикален фон? Връщаме фокуса върху куклата. Откъм материали нямаме нищо кой знае колко удивително – чисто сребро, бронз и стъкло за изчистените аксесоари на Shape Shifter, а останалото са си просто елементарните съставки, без които не би могло да се създаде кукла. Интересно е обаче, че за разлика от повечето кукли на Марина, които са „татуирани“, Mammalius Kinesis е гравирана. Семпло и нежно, без натоварващи детайли, просто чиста красота, отпращаща мислите ни към дивата, но съвършена и строго организирана природа.

Surviving

Може би НайВъздействащатаКукла на Марина Бичкова, Surviving е израз на съпричастността към болните от рак на гърдата жени. Дълбоките сини очи и розовите орнаменти, красящи главичката и пръстчетата на това порцеланово творение, контрастират с нежността си на грубите разкривени белези, останали след борбата със смъртоносната болест. Можеш да съжаляваш Surviving, да плачеш за нея, да скърбиш тихо часове наред, опитвайки се да съпрeживееш болката, която куклата излъчва. Поне докато не се загледаш добре. Макар и лишено от НайЖенствените си части, тялото й е все още красиво. И още по-важно – то е живо. Съжалението става излишно, когато порцелановият взор на Surviving се сблъска с твоя собствен. Идва ред на уважението и любовта. Не толкова към бездиханната кукла, колкото към жените, преборили се за възможността да продължат да дишат. Carpe dieM!

Артист – Марина Бичкова

Занимание – Enchanted Dolls

Държава – родом от Новокузнецк, Русия, понастоящем живее във Ванкувър, Канада

Образование – бакалавърска степен по изящни изкуства в Института по Изкуство и Дизайн „Емили Кар“, Бижутерия във Ванкувърското училищно настоятелство

Активност – от около 2002г. до сега
http://www.enchanteddoll.com/

Dunkin Donuts Episode 4

"много да го духа
ама целия да го духа
и да пукне от духане"

Сър Стенли Ройс, Тексаският каубой от Габрово



ето какво гледам по нощите:

Maniac

Година:2012

Държава:САЩ

Режисьор:Frank Khalfoun

Илайджа Ууд, Фродо Бегинс, Витомир Саръиванов. Три имена. Един и същ тъпак зад тях. Ето го

В такава роля обаче не мисля, че сте го гледали. Довчерашният ringbearer или къвто там, тук го дава тих и кротък психар. От НайТихите. И НайДълбоките.  Не съм гледал оригинала от 1980(да, това е римейк, естествено), но е възможно този да е по-добър. Впечатление прави, че на моменти, почти може да се заблудиш, че филмът е от 1984. Музиката също е убийствена, в духа на слашърите от онова време. А Илайджата шофира нощем из града, зяпа мадамите, размишлява...и колекционира, хаха. Убийствата са бруталнички, предупреждавам

..............................................................................

The Haunting in Connecticut

Година:2009

Държава:САЩ

Режисьор:Peter Cornwell

Средно американско семейство, се нанася в новото си жилище. Къща обитавана от духове. Да, това са НайТъпитеФилми. Хиляди са. И този е от тях. И върху него се мъдри по действителен случай. Има ли някой, който да се връзва на тия глупости? Ако има, Стенли Ройс ще го оправи набързо. Единственото готино нещо тук...ще оспойля ако го кажа. Не са моята бира тия истории. Иначе вярвам в духове. Но не мисля, че у всяка трета къща, ще получавам видения за събития отпреди 50 години. Нито, че прясната храна в хладилника ще изгнива безпричинно. КУР за The Haunting in Connecticut

безумие некакво



...........................................................................................

The Broken

Година:2008

Държава:Великобритания

Режисьор:Sean Ellis

Глътка свеж въздух след тъпите духове. Това, пичове, е направено с въображенние. Необходимо е в този жанр. 80 процента от филмите го нямат. Чат-пат попадам на такива като The Broken, дето нямат високи оценки, не са популярни, но са някак по-запомнящи се. Всичко обаче е субективно, може и само аз да мисля така. Ясно е, че няма да кажа нито една дума за съдържанието, има си сайтове за тия работи. И все пак...внимавайте с огледалата...много внимавайте. 

лена хийди у ваната

..............................................................................................................................................

Penumbra

Година:2012

Държава:Аржентина

Режисьор:Ajayan Venugopalan

Колко аржентински метъл групи слушате? Няма значение. Важното е, че Penumbra...е Тотален Култ. Но да се разберем:Култ в моя смисъл на думата. Тия, дето ме познават, се досещат. Некадърна актьорска игра, не особено оригинална история, но все пак...от филмите, дето ми стават симпатични. Това не се обяснява с думи. Всичко се развива в един блок за няколко часа, има Сатанисти, има и секс с кози, има ги и добрите познати на колегата Moonrise:lemonparty.org. Абе много неща има тук. За финал: Слънчево затъмнение в Буенос Айрес!Направо човек да помисли, че Барми е режисьор на това чудо...

оценка:

Йоло Денев/10

Carcass - Surgical Steel (2013)

Все по-странни неща започнаха да се случват на метъл/рок сцената. Култови и не толкова такива групи от 80-те и 90-те се завръщат, къде неуспешно, къде с успех, макар че повече клонят към издънки и малко са тези, които са се завърнали с вдигната глава. Кой би си помислил, че Alice in Chains не само ще свирят пак, а ще издадат два албума, които по никакъв начин нe отстъпват на класическите им от 90-те, а Black Gives Way To Blue (2009) преспокойно може да бъде определен като техният най-добър. Burzum, т.е. Varg Vikernes не само излезе от затвора, а издаде вече 4 албума, макар че като изключим Belus (2010), други гравитират от средняшки до безсмислени.  Да не говоря, че моите може би най-големи дет любимци Carcass, пак се събраха уж за турне, а реално какво стана…Честно казано няма да се учудя ако скоро At the Gates и Faith No More обявят, че ще издадат нови албуми.

Започнах с този увод, за да поясня, че реално интересните неща в сцената се случват от старите кучета, а не от новите, което до някъде е жалко. Колкото и журналистите да се пънат да хвалят BMTH и Asking Alexandria, първите звучат като манджа с грозде без абсолютно никаква основа в музиката, което е добре от една страна, тъй като не са ограничени, за което определено не мога да не ги похваля, но музика е безинтересна. Вторите наистина звучат добре с новия си албум, но пак им липсва силата. Последното интересно нещо, което се случи  на сцената беше NWOAHM, от което вече има 10 години.

Всичкото това чесане на езика беше за да стане ясно, че новият албум на Carcass е събитие от наистина голяма величина за сцената в момента. А и да не ви учудва оценката долу, за такъв албум по-малко не може, макар че, признавам си, ако бяха се оакали, няма да напиша това ревю. Пък и са връзкари.

И след толкова лакардийки да си дойдем на думата за музика в албума. Гор феновете от първите два албума едва ли ще останат очаровани, death’n’roll феновете от Swansong (1996) също няма да подскочат от радост, но все пак по ще им се понрави от на първите. Тези, които издигат в култ Necroticism (1991) и Heartwork (1993) и смятат, че са това са най-добрите албуми в дет метъла, преспокойно може да си бият гъза в тавана от кеф. Аз съм от тези фенове :D Възможно най-доброто звучене, което групата може да достигне, естествено музиката повече клони към класиката от 1993, но пък двойните вокали са отново тук, гадните разложени рифове също. Признавам си, че песни няма да изброявам, главното защото ме мързи да им пиша заглавията, но всички звучат едновременно мелодично, без да се олива и да се залита към захарност и глазура, масивно, без да е само една глуха тресня и едновременно модерно и традиционно, без безцелно залитане към едно от двете. Всъщност този албум прави безсмислен голяма част от дет метъла въобще, дали ще е модерен или щатски, който и без това е бил скука, сложен до Carcass, затова и не очаквам феновете му да харесат този албум. Феновете, боготворящи олдскуул звученето и кланящи се на новите албуми на групи като Asphyx, може и да се изкефят, освен ако не са си забучили главите много дълбоко в земята. Като цяло не ми пука на кого ще му хареса албума, дали на тъпоумните зомбита на щатската сцена, гор феновете или мелодет геЙниите. Carcass не само се завърнаха, а го направиха по най-добрия възможен начин, т.е. по техния.

Оценка: 10/10

With Hearts And Poison - "Не виждаме живота си занапред без да излизаме на сцена!"

Беше неделя. Легнах си рано (сутринта) и когато се събудих след здрав (шестчасов) сън, нещата се завъртяха така, че преди да съм и помислила за кафе, вече си имах уговорено интервю за след два часа с не кого да е, а с With Hearts And Poison – една от НайМладите, НайЕнергичните и НайАмбициозни български метълкор банди. За разстрел се явиха високият кийбордист Денислав Ангелов, вокалистът с минало (пък и настояще) зад китарата Йордан Красенов и басистът Сердар Исмаил. Китаристът Коко, изглежда, пак е бил зает с любовни въпроси, а мястото на тъпанаря (или на човешки език - барабаниста) е вакантно към настоящия момент, така че по-надолу получавате словата на 75% от With Hearts And Poison. И така, из жежкия въздух до сградата на местната библиотека потекоха откровения за любовта към сцената, планове за достигане на големи мечти, гениални идеи и какво ли още не. Симпатичните батковци бяха така добри да обяснят ситуацията, в която се намира проектът им, и да разкрият някои подробности за почти издадения си дебютен албум.

Life And Death излиза на 12-ти август с любезното съдействие на ИНТЕРНЕТ!

Здрасти, момчета!

Дени – Здрасти!

Дани – Здрасти!

Вие сте сравнително нова банда, сформирахте се тази година, мисля?

Дени -Точно така.

Дани – Даже близките месеци

Добре, а какво стана с In Dying Moments?

Дани – Този въпрос го очаквах! Просто имахме недоразбирателства и така решихме да се разделим, а след това създадохме WHAP

Междувременно Дени ме подкупва с шоколадов бонбон, а аз предлагам на момчетата от кафевия чай, който до преди 15-тина минути е бил животоспасяваща студена кола.  Разбира се, аз запазих бонбона, защото имам тъмното намерение да го продам чрез ebay за 10-20 хилядарки, когато WHAP станат супер известни. След няколко вечери Дени отново ми бутна под масата едно бонбонче - явно наистина държеше интервюто да е добре оформено и пуснато навреме!

Издавате дебютния си албум – Life and Death на 12-ти август или на 8-ми декември, защото на страницата ви във фейсбук датата е изписана веднъж като 12.08.2013, а друг път като 08.12.2013?

Дани – Датата е дванадесети август (умишлено изписано словом – бел.авт), а това с двете дати се получава, защото тук пишем първо датата, после месеца, докато в Щатите е обратното.

Колко хора стоят зад албума и кой какво направи по него?

Дани – О, това е малко сложно. По принцип в групата бяхме петима, но единият китарист напусна, защото му беше твърде трудно да свири този стил музика.

Ивчо?

Дани – Да, аз оповестих за това на нашата страница. След това останахме с един китарист, но когато записвахме, той и басистът бяха на училище и трябваше аз да записвам китари и вокали. Сердар записа баса, а Денислав – кийбордите. И накрая се получи.

Коко 

И в крайна сметка излезе... почти.

Дани – още не сме пуснали нищо с новия звук, който сме направили. Това, което сме пуснали сега просто няма да звучи така в албума

Значи това, което намираме из нета, са нещо като демо-версии на няколко от парчетата?

Дани – Да.  

Имената With Hearts And Poison и Life and Death не са ли малко тривиални?

Дани – Не, не мисля. Така се получиха и паснаха на албума.

Ще излезе ли Life and Death на физически носител?

Не, ще бъде качен в Интернет за свободно сваляне.

Каква е символиката на обложката и кой е авторът й?

Дани – Една моя позната се занимава с фотография и работи добре с Photoshop и я помолих да измисли някаква обложка, да ни помогне. Тя се нави и идеята на розите е, че свежите отгоре са живота, а изсъхналата отдолу е смъртта – Life and Death.

Дани

А защо свежите са три, докато мъртвата е само една?

Дени – Защото животът надделява над смъртта.

Значи не сте имали никакви претенции към обложката, просто сте хванали момичето и сте я помолили да направи някакво изображение?

Дани – Албумът е за безплатно теглене, не е кой знае какво. Искахме просто да направим обложка така, че да не ни се налага да даваме пари, с които не разполагаме. Ние нямаме кой да ни спонсорира.

Дени – Абсолютно сами сме.

В една от песните ви имаше и чисти вокали – това ще остане ли така и в албума?

Дани - От всичките 11 песни в албума, бонус песента в края на албума е изцяло инструментална и от останалите 10, мисля, само две бяха без пеене. Всичко останало си е скриймове и разни припеви.

След като излезе албумът, мислите ли да правите някакви концерти?

Дани - Надяваме се, но за краткото време, което ни е дадено – някои от нас започват училище, аз заминавам за София и ще ни е трудно, но ще се помъчим

Дени – Хрумна ми гениална идея сега...

Дани – Почакай сега с гениалната идея!

Какво ще става оттук нататък с WHAP – ще се превърне в хоби или ще си остане приоритет? Защото, както Дани каза, предстои ви да се разпръснете по училища и университети...

Дени – Да, това е проблем, но ще се стараем за групата, това ни е една от мечтите и аз не си виждам живота занапред без да излизам на сцена, което винаги е било нещо, което обожавам. Откакто започнах с In Dying Moments, сцената е място, което обожавам и което искам, искам да бъда на него. Винаги ще се стараем да излезем на тази сцена, където са големите риби. Не при малките, а при големите хищници и да надделяваме над тях, да станем едни от добрите, дай Боже нататък да се чува много за нас, да ни гледат навсякъде, да знаят за нас и какво ли още не.

Дани – За момента ще продължим като „интернет група“, ще продължим със записите и ще пускаме албуми, за да можем да държим хората в течение, поне докато не се съберем официално и си наредим нещата. Така че засега сме си действаща група, но „интернет група“.

Ти и Сердар имате и страничен проект – King Without A Crown. Какво се случва с него?

Дани – Да, в момента работим и по него. Почти готови сме с писането, имаме незавършени само две песни... НайВероятно и него ще го пуснем на 12-ти хаха.

Сердар

Когато стартирахте, имаше ли хора, които да ви разубеждават? Приятели, родители, учители може би?

Дани - Разбира се, винаги има хора, които ще се опитат да те разубедят да се занимаваш с музика. Като за начало родителите. Докато не видят какво всъщност правиш и постигаш, те просто не ти вярват.

Дени – В България доста хора не са запознати с този стил, той не е много популярен, както е в другите страни, където групите ходят по концерти наляво и надясно и се знаят, имат слушатели. В България няма много фенове на този стил и родителите ти казват „Леле, виж се!“. Ти свириш такъв стил, който се слуша, но на практика баща ми и майка ми не влизат във Facebook, не са виждали страницата ни там и няма как да разберат, че Уау, имаш последователи, които те слушат, пишат хубави коментари за групата ти и се кефят на това, което ти правиш. Така и започна всичко. Когато дойде Green Rock 2012, тогава бяхме с In Dying Moments, и тогава родителите ни ни видяха! В началото особено моите бяха против това, постоянно имахме скандали вкъщи, но стана така, че дълго време им казвах „Ще видите, ще видите“ и така дойде Green Rock, който е гранд концерт, свирихме с Тома и Fyeld и концертът беше върховен и всичко мина шест точки!

Вече подкрепят ли ви?

Дени - О, да, специално мен ме подкрепят. Видяха, че можем да правим нещо с музиката си, докато в началото нямаха никакви надежди. Сега виждат усилията, които полагаме всички и така...

Ами ти, Сердар, излизал ли си на сцена?

Серди – Да, излизал съм, но не с With Hearts And Poison, а с предната ми група. Имахме няколко концерта, но тази група не беше като WHAP, с нея правихме по-скоро кавъри. Сега майка ми е против сегашното ми начинание, защото не ме е виждала да излизам „лайф“ и въобще се съмнява дали правим някакви записи. Аз й обяснявам, но тя просто не разбира.

Ха-ха, ами да, нормално. Изобщо когато родителите чуят, че детето им мисли да се занимава с изкуство, отсичат „Ти в България няма да успееш. ‘Що не вземеш да станеш адвокат или лекар?“ ...

Дени – Защото си мислят, че парите са там, но на практика не е така. Всеки си гони мечтите.

Дани – Ами ние не планираме май да оставаме много-много в България.

Дени – НайВече!

Дани – Гледаме да завършим и да можем  да се реализираме, така да се каже.

И накъде мислите да отлитате?

Дани – Както се казва, накъдето те отвее вятърът, обаче не и точно така. По принцип Америка или Англия

Дени – И Западна Европа, изобщо в тези страни НайМного се слуша стилът.

Какво пускате да трещи, когато сте заедно?

Дани – Подобен на нашия стил музика главно.

Конкретни групи?

Дани – Chelsea Grin, Shoot the Girl First, Tasters-Тостерите..

Дени – Asking Alexandria, Capture the Crown, Attila, Born of Osiris…

Дани - ... Suicide Silence, абе много са!

А имате ли спорове какво да се пуска?

Дани – Ами не, просто се разбираме – единият казва „пусни това“, след него другият – „пусни онова“. Изчакваме се.

Браво, разбрани хора!

Дени – Точно така, ха-ха.

Преди време, когато In Dying Moments все още се казваше Vicious Betrayal, се носеше мълвата, че сте били много повлияни от Bullet For My Velentine. Имаше ли нещо такова?

Дани – Да, тогава имаше нещо такова. Даже си спомням, когато бяхме в Разград и свирихме с Last Remains, старият им вокалист беше казал „Вие сте българските Bullet!“, което ме учуди, защото не беше така! Тогава ме кефиха, а и продължават да ме кефят.

Чу ли Temper, temper?

Дани – Ммм да... Този албум... не им е от НайДобрите им неща, обаче нали, все пак...

Да, да го кажем меко – няма да стане любим запис, ха-ха

Дани – Хаха, да.

Следите ли българската сцена?

Дани – Долу-горе да. Но не съм слушал много български неща. This Burning Day са една от супер яките български групи, Last Remains, Overdawn, Odd Crew…

Кой е НайДобриятАлбум за 2013?

Дани – Ммм... Просто ми е трудно да избера.

Дени – Как ще ти е трудно, нашият си е НайХубав, много ясно!

Дени

Ахахаха, естествено, но още не е излязъл, така че не се зачита!

Дани – Много труден въпрос, сериозно. Escape the Fate, последният албум, който пуснаха, е много различен от всичко, което са правили досега, обаче същевременно е СУПЕР ЯК; с нетърпение очаквам новия албум на Born of Osiris, на Asking Alexandria, той изтече, де, но аз не съм го теглил, защото има бонус тракове, които не са включени в лийка... Общо взето не можеш да ги сравниш, всеки албум е сам за себе си и е доста трудно да избереш.

Дени – Всички са уникални с техния си стил.

Вие сте пообикаляли из България, поне за Дани и Денислав съм сигурна, ти, Сердар, сигурно си нямал такава възможност...

Дани – Всъщност, по-скоро не, не сме излизали много от Шумен.

Е, със сигурност сте ходили на концерти и на други банди. Къде в България е НейЩурата публика?

Дани – От нашите шоута, на Green Rock и Hard & Heavy – тези три концерта имаше супер много хора и всичките много се накефиха и... да, беше супер яко.

Кои са хората, благодарение на които се случи With Hearts And Poison (ето сега е моментът да благодарите на мама, тати, гаджетата, групитата, приятелите и т.н.)

Дани – Всъщност ние си бяхме в една компания, още от In Dying Moments преди, и Сердар дойде един ден и каза, че работи по една песен, реши да ни я покаже. Тя се оказа СУПЕР яка и се превърна в The End. Тогава Серди работеше по инструментала сам и оттам тръгнаха нещата – показа ни песента, а ние работихме по нея още и още, натрупахме материал и се получи  и... стигна до издаване. Така си сформирахме група.

Давайте сега някакви завършителни думи и ви оставям!

Дани – Както Chris… Ааааа, СЕТИХ СЕ ЗА АЛБУМ!!! На Attila – About That Life!

Дени – Да! Той е НайЯкият.

Дани – Та сега, както Chris Fronzak би казал, Stay Sick and keep listening to METAL ! 

Що-годе полезни линкове:

https://www.facebook.com/WHAPofficial?fref=ts

http://www.youtube.com/user/withheartsandpoison

https://twitter.com/WHAPofficial

Dunkin Donuts Episode 3

Здравейте,

и направо по темата
а тя е малко МодерниХорърчета

Evil Dead

Година:2013

Държава:САЩ

Режисьор:Fede Alvarez

Питаха ме, ще кажа ли "Кур за Evil Dead", след като го гледам. Хм, по-скоро Не. Прилично е направен за тийн-хорър в днешно време, а пък тези, дето не знаят кой е Сам Рейми, ще се изкефят още повече. Иначе според мен, младежи в къща в гората, би трябвало да правят едно-единствено нещо. Секс. Вместо това, тия тук четат некаква тъпа сатанинска книга и си режат крайниците...освен това филмите на Рейми са чисти комедии. Този се опитва да бъде, ъъъъъъъъъъъ, хорър. Така да бъде...

Euronymous от Mayhem, след Dildo игричките, с които блек-разбирачите са запознати...

........................................................................................................................................

Would You Rather

Година:2012

Държава:САЩ

Режисьор:David Guy Levy

Заглавието е некаква игра, казват. Никога не съм я играл. 8 лайненца, които имат нужда от пари, са събрани от ексцентричен милионер, а опциите пред тях, хич не са добри. Избираш между две неща. Би ли предпочел да слушаш със слушалки на главата, вързан на стол, 24 часа педераски прогресив метъл...ИЛИ Деян Икебаната да те обарва, докато спиш??? (тук без бой лично аз признавам, че ще избера Икебаната)

Това е САМО един от многото ужаси, през които играчите трябва да преминат. Втори кръг:Фидосова гола, или четене на НайГолямотоСписание??? И така. Един по един, плейърите отпадат...Важен момент е присъствието на Sasha Grey като един от играчите, но тя е за украшение, по-скоро. Опция да те напляска с камшик по дупето, не се предлага. За съжаление. Впрочем, подобни филми има не един и два. Този ми се видя аматьорска работа...

Саша усеща, че мястото й е в съвсеееееееееееееееееем друг тип кино.  Чак се засрамила, милата...

................................................................................................................................................

Intruders

Държава:Великобритания, Испания

Година:2011

Режисьор:Juan Carlos Fresnadillo

Европейското кино веднага си личи. Не че "Натрапниците", (както гласи преводът) е нещо изключително, просто се вижда, че e европейска работа. Интересното тук е, че действието тече паралелно:в Испания и в Англия, където съответно момче и момиче имат един и същ проблем. В сънищата им ги дебне Hollow Face. Нещо като Фреди Крюгер с качулка. И без тъпите лафчета. Кой е тоя педерас, какво иска и тн-гледайте си филма. Клайв Оуен е тук, между другото. Бива въпреки отрицателните отзиви, които прочетох по хорър сайтовете. Снимки няма да слагам, разбира се.

................................................................................................................................................

Woman in Black

Година:2012

Държава:Великобритания

Режисьор:James Watkins

Порасналият Гей Даниел Радклиф, нищи мистерията на една призрачна къща и смъртта на произволни деца в дълбоката и много приятна английска провинция. Филмът е римейк на оригинала от 1989. Гледал съм стария, ма не го помня. Може би затова този ми хареса. А може би защото страшно ме кефи тая английска селска обстановка. Поне както я показват по филмите. Тези места ми се струват Рай. Тук обаче се отклонявам доста от занятието...

Все едно, Хари ПотърЪТ е Тъпак, филмчето-ОК. 

А барабанистът на Parkway Drive, е...

Абсолютен Гей, както ме информира колежката Gers

е за това нещо говоря, пичове...къщата, кучето...ебаси спокойствието

Наздраве