Все по-странни неща започнаха да се
случват на метъл/рок сцената. Култови и не толкова такива групи от 80-те и 90-те
се завръщат, къде неуспешно, къде с успех, макар че повече клонят към издънки и
малко са тези, които са се завърнали с вдигната глава. Кой би си помислил, че Alice in Chains не само ще свирят пак, а ще издадат два
албума, които по никакъв начин нe отстъпват на класическите им от 90-те, а Black
Gives Way To Blue (2009) преспокойно може да бъде определен като техният
най-добър. Burzum, т.е. Varg Vikernes
не само излезе от затвора, а издаде вече 4 албума, макар че като изключим Belus (2010), други гравитират от средняшки до
безсмислени. Да не говоря, че моите може
би най-големи дет любимци Carcass, пак се събраха
уж за турне, а реално какво стана…Честно казано няма да се учудя ако скоро At the Gates и Faith No More
обявят, че ще издадат нови албуми.
Започнах с този увод, за да поясня, че
реално интересните неща в сцената се случват от старите кучета, а не от новите,
което до някъде е жалко. Колкото и журналистите да се пънат да хвалят BMTH и Asking
Alexandria,
първите звучат като манджа с грозде без абсолютно никаква основа в музиката,
което е добре от една страна, тъй като не са ограничени, за което определено не
мога да не ги похваля, но музика е безинтересна. Вторите наистина звучат добре
с новия си албум, но пак им липсва силата. Последното интересно нещо, което се
случи на сцената беше NWOAHM, от което вече има 10 години.
Всичкото това чесане на езика беше за да
стане ясно, че новият албум на Carcass е събитие от
наистина голяма величина за сцената в момента. А и да не ви учудва оценката
долу, за такъв албум по-малко не може, макар че, признавам си, ако бяха се оакали, няма да напиша това ревю. Пък и са връзкари.
И след толкова лакардийки да си дойдем
на думата за музика в албума. Гор феновете от първите два албума едва ли ще
останат очаровани, death’n’roll феновете от Swansong (1996) също няма да подскочат от радост,
но все пак по ще им се понрави от на първите. Тези, които издигат в култ Necroticism (1991) и Heartwork (1993)
и смятат, че са това са най-добрите албуми в дет метъла, преспокойно
може да си бият гъза в тавана от кеф. Аз съм от тези фенове :D Възможно най-доброто звучене, което групата може да
достигне, естествено музиката повече клони към класиката от 1993, но пък двойните
вокали са отново тук, гадните разложени рифове също. Признавам си, че песни
няма да изброявам, главното защото ме мързи да им пиша заглавията, но всички
звучат едновременно мелодично, без да се олива и да се залита към захарност и
глазура, масивно, без да е само една глуха тресня и едновременно модерно и
традиционно, без безцелно залитане към едно от двете. Всъщност този албум прави
безсмислен голяма част от дет метъла въобще, дали ще е модерен или щатски,
който и без това е бил скука, сложен до Carcass, затова
и не очаквам феновете му да харесат този албум. Феновете, боготворящи олдскуул
звученето и кланящи се на новите албуми на групи като Asphyx,
може и да се изкефят, освен ако не са си забучили главите много дълбоко в земята. Като
цяло не ми пука на кого ще му хареса албума, дали на тъпоумните зомбита на
щатската сцена, гор феновете или мелодет геЙниите. Carcass
не само се завърнаха, а го направиха по най-добрия възможен начин, т.е. по
техния.
Оценка: 10/10
No comments:
Post a Comment