Watain никога
не са ми били особено любима група, Sworn to
the Dark (2007) когато
излезе, направи ми добро впечатление, но нищо повече. След това с Lawless Darkness (2010), дръпнаха много, много напред,
като може би станаха НайГолямата блек група, разбирано от “true” гледна точка. И така постепенно, новият им албум The Wild Hunt стана едно от НайЧаканите издания през
тази година в цялата сцена, което важи и за мен. Дойде и денят, в който чух
албума, след това още веднъж и още, и още и така до близо 20 завъртания. Но големият въпрос е, реално заслужава ли си толкова слушане този албум…
…ами да, заслужава си. Watain са стигнали много, ама наистина много
напред и преспокойно може да се каже, че издадоха своя „Черен” албум
в смисъл на албум на Metallica, не в смисъла на „черен”
метъл. Всъщност, като споменах Metallica, в някои от
песните прозира доста явно влияние от тях в периода ’88-’91. Но темата за странностите
в звученето на албума ще ги оставя по-нататък в това писание. Честно казано, шумът, който вдигна този албум, лично на мен ми дойде в повече. Добра е музиката,
така важната визия и идеология също отново е добре реализирана, атмосферата,
която пресъздават песните продължава поетата линия от предишните албуми. Обаче
толкова, просто групата издаде албума с 2-3 странности и най-доброто, което
може. Лично за мен новият Satyricon, бил той добър
или лош, е доста по-интересен като очакване и вероятно звучене, а и норвежците
винаги са биели шведите по развитие и разчупване на звученето, което кара
трютата да си повръщат баниците от 80 ст., но това си е техен проблем. Че всичкият
този шум и възгласи покрай албума за мен са прекалени, вярно е, че в момента
блека се нуждае от група, която да поведе стила и той отново да се върне на
върха, а и реално е последният интересен стил, който се появи в метъла, а не
отделни групи, но пък нарочното бутане на една група за такива ми идва малко
изкуствено. Но отново да се върна към музиката в албума.
Този път няма как да избягам от
прословутото ми обяснение, че „няма нужда от обясняване на песни, тъй като е
нефенско, а и албумът трябва да се слуша цял”. Естествено,
защото трябва да се направя на интересен, няма да ги карам по ред точно.
Night Vision,
т.е. въвеждащото интро в албума, в началото има доста интересно сходство с Transcendental Requem of Slaves на Satyricon, но впоследствие бързо минава и си е
добро интро за откриване на албума, че и за бъдещите концерти. Като цяло, вече в
музиката влиянието на Dissection и Jon Nodtveidt по-скоро е на концептуално ниво, не на
музикално, макар че The Child Must Die започва като
тъп Dissection, т.е. разбирайте Reinkaos (2006), но след това си влиза в релси, а и към
края на песента пак има Dissection-ски мотив, но
този път от хубавия, разбирай от 90-те. Sleepless Evil преспокойно
може да мине за безсмислена тресня на Marduk от времето с Legion, но пък за трютата ще бъде буквално…златен дъжд.
Известни сходства с Marduk също има и в De Profundis и All That May Bleed, но по-скоро са случайности, идващи от произхода на
двете групи, като втората песен за мен е ненужно накъсана. Outlaw започва наистина много добре, а и като цяло е една
от добрите песни, но такова начало на песен, определено не подхожда на Watain или група с подобни стремежи за оглавяване на
сцената. Black Flames March определено ми е фаворита в албума,
заедно с две определени песни, за които ще стане въпрос по-нататък и то
подробно. Инструменталът Ignem Vine
Mittere си
е на ниво, а и като цяло инструменталите, които групите слагат в албумите си,
по-скоро клонят към ненужни, но този не е от тях. А и тук си пролича
споменатото влияние на Metallica. Закриващата Holocaust Dawn нито изпъква с нещо, нито е ненужна.
И така достигнах и до двете „различни”
песни в албума и като цяло може би двете най-добри – They Rode On и The Wild Hunt. Първата,
която преспокойно може да наречем готик балада, наистина би шокирала всички
блек фенове. Чисти вокали, полублусарско соло, че и женски вокали, песен имаща
много повече общо с готика в Германия и Швеция от средата на 90-те, отколкото
с какъвто и да е било блек. Но въпреки това реализацията е повече от добра и
значително разнообразява албума от това да бъде една глуха „анти-космическа
патардия”. В другата взета под прицел песен – The Wild Hunt,
също се усеща лек готически нюанс, но тук влиянието и сянката, под които е
песента, са други – Bathory. При условие, че
пристрастията ми към тази група и личността на Quorthon са
огромни, подобна песен няма как да не бъде похвалена. И да, влиянието е по-скоро
от първите им викинг албуми, не от тресните от началото на 80-те, но подобно
отдаване на почит към една от най-влиятелните и подценявани фигури в сцената
няма как да не остане поощрено.
Че това е общо взето, каквото мисля за
албума и какви впечатления ми е оставил. Както казах, шумът, който се вдигна, е леко
изкуствен и прекален и би бил заслужен, ако бяха заложили повече на новото в
музика, без да променят звученето си. Трютата и разните очилати многознайковци
вероятно ще останат доволни от този „продукт”. А и оценката може да ви се стори
леко ниска, при условие, че писах 8-ци на новите албуми на Alice in Chains и Amon Amarth
и подобна на новата Chimaira, които вероятно
ще бъдат доста по-назад в класацията ми в края на годината, а и навъртяните
слушания вероятно ще са в пъти по-малко от тези на The Wild Hunt.
Но като се стремиш да бъдеш най-добрия, не трябва да допускаш слабости.
Оценка: 7,5/10
No comments:
Post a Comment