Blood Feast: Ревюта

BloodFeast

Hatchet-Dawn Of The End (2013)

Признавам си , че на тази група се натъкнах съвсем случайно. Не съм им слушал предишния запис Awaiting Evil от 2008 г., който се явява и дебют за бандата, и не знам дали ще го направя, но това, което чувам в Dawn Of The End определено ме впечатлява. Албумът е страхотна комбинация от отлично изсвирени бързи траш рифове допълнени от необходимата за стила агресия и добро количество мелодия, която разнообразява музиката. Песента Fall From Grace  е един добър пример за това. Като цяло в записа могат да бъдат чути страшно много рифове, които обаче не са за сметка на качеството на цялостния продукт. Куфеенето просто е гарантирано, а за 45 минути тавата минава сякаш неусетно. Hatchet далеч не са най-популярната група от последното траш течение, но това не им пречи да хвърлят сянка върху доста от другите банди. За това си има една простичка причина- въпреки факта че очевидно се прекланят пред предците си, момците показват един оригинален подход към правенето на песни. Мисля, че трашърите ще оценят този албум подобаващо.

8.5/10

..................................................................................

Dust Bolt-Violent Demolition (2012)

Поглеждайки името на групата и обложката на албума, ви е напълно достатъчно да разберете, че Dust Bolt свирят траш, който не се отличава с абсолютно нищо. Момчетата смесват бързи със среднотемпови рифове, но резултатът е беззъба агресия и абсолютна безидейност. Violent Demolition е лишен не просто от всякаква оригиналност запис, но и от душа в музиката.  От албума след  5 слушания така и не запомних нито едно парче, а понякога просто ми се искаше да си запуша ушите с тапи. Трябва обаче да се отбележи, че младите немски трашъри имат изключителен късмет. Violent Demolition е техният дебют, а на всичкото отгоре е издаден от Napalm Records. Не само това, но групата вече има и клип зад гърба си към песента Violent Abolition (много „оригинално“, няма що!). Dust Bolt набират популярност из траш средите, но ми се струва не особено заслужено. Честно казано се чудя какво са намерили в бандата хората от Napalm Records. За сега нямам отговор на този въпрос, но се надявам в скоро време момчетата да покажат дали имат някакъв потенциал.

5,5/10

Числото: Last Days Of Humanity и други...

НА РЪБА

Понякога просто се събуждам сутрин и се питам "Каква ли глупост ще открия днес?"...

Хората, които създават тази музика нямат претенции за музикалност. Не са и особено интелигентни. Едва ли някой е от тях е успял в живота. И все пак те си имат изкуство. Идиотско, аутсайдерско и извънземно, но все пак - изкуство. Ако има такова нещо като регресивна музика, това е то. Пет албума на границата между музика и шум. Или просто пет музикални странности, както искате.


LAST DAYS OF HUMANITY - Putrefaction in Progress

Представи си You Suffer или коя да е 10-20-30-секундна грайнд песен. Сега си представи същото, в продължение на около половин час. За "песни" тук говорим само условно - на практика четиридесет и единият тракове тук не се различават по нищо, освен по цветните си заглавия ("Сексуално заплашителен перверзен ненормалник"; "Прецизно изкормен и консервиран в разтвор на формалдехид и метанол"; "Образователна трактовка по мъчение, насилване и накрая обезглавяване"). Рифовете са невъзможни за различаване и разпознаване, китарите звучат като изкривен до краен предел бас, вокалът е мечковълк прекаран през хиляда pitch-shift ефекта, а горкото соло барабанче просто бива изнасилено с безкрайни бластбийтове... А заключителната 3-минутна епопея "A Divine Proclamation of Finishing the Present Existence" е паметник на музикантската и слушателската издръжливост.

THE GEROGERIGEGEGE - Tokyo Anal Dynamite

Ако не си чувал за Gerogerigegege, това са нещо като звездите на аутсайдерското изкуство. Нещо като GG Allin, само че още по-малоумно, гнусно и педерастко и безкрайно по-неслушаемо. Говорим за група, издала неща като запис на човек, който сере, EP с 0 песни, всевъзможни нойз/ембиънт странности, запис на секс, на мастурбиране, на свирка и т. н. и т. н. Както и неща като демото Yellow Trash Bazooka и Tokyo Anal Dynamite, за който иде реч тук. Около 70 "песни", които процедират така: 1) името на песента ("ШИЙНА ИЗА ПЪНКУ РОКЪР" - любимо), 2) "1-2-3-4!" 3) вдигане на шум. С барабани и китара. И така нататък. Който иска разнообразие - в YouTube има живо изпълнение на дуото, което включва самозадоволяване с прахосмукачка. Всъщност мотото на групата си казва всичко перфектно - ART IS OVER!

THE SHAGGS - Philosophy of the World

Окей, малко почивка и, хм, разнообразие. Франк Запа казвал, че The Shaggs са по-добри от Бийтълс. Става дума за три момичета от китно малко американско градче на североизток в Ню Хемпшир. Баба им имала видение, че ще станат звезди. Баща им им купил инструменти да свирят. И те свирили. Така през 1968-ма излиза Philosophy of the World и ако някога си влизал в музикален магазин или си ходил на училищни "рок концерти", си нямаш и на десета представа за какво иде реч тук. Китарите звучат откровено евтино, плоско и разстроено. Ритъм няма, но има барабани, йей. Вокалистката звучи като тригодишно дете. И странното е че това е някак... приятно. Ако си падате по такива неща де. Иначе може да звучи и плашещо - музиката би се връзвала перфектно с някаква откачена сцена във хорър филм. Разни музикални критици, теоретици, хипстъри и подобна паплач хвалят това... нещо като шедьовър на примитивното изкуство, авангарда и незнамсикакво още и... навярно са прави, не знам. Просто ако ви е интересно какъв би бил музикалният еквивалент на "да сложим маймуни с пишещи машини в една стая и да видим кога ще напишат пиеса на Шекспир", пробвайте това. Забавно е.

EXOSKELETON - Plutonian Herd

Неандерталски метъл. Не, сериозно, Exoskeleton звучат точно все едно някой е дал на изостанало и забравено вдън горите тилилейски племе китари и барабани и е записал резултата. Условно, това е нещо като дуум метъл или слъдж... условно. Hellhammer звучат като класически школувани музиканти пред това, ебати. Наистина е трудно да опиша за какво иде реч, трябва сами да го чуете. Най-малкото от любопитство. И за да чуете нов начин на свирене на китара със въртене на ключовете по време на свирене.

ORTHELM - OV

Минмализмът е кажи-речи най-голямото течение в класическата музика през последния половин век. Става въпрос за изчистване на всякакви финтифлюшки и сложни правила от музиката и свеждането ѝ до един бааааааааааааааавно разгръщащ се и наблюдаем и от глухите процес. Така. Сега взимате електрическа китара и правите това. С неща, които бихме могли да наречем "мелодии", но по-коректният термин би бил "шредърски упражнения за хипер бързо свирене". И го правите със страст и целенасоченост. И някакви барабани за фон. И така 45 минути без почивка. Споменах ли нещо за инструментално изнасилване и тест за музикантска издръжливост? Да изслушаш цялото това нещо си е геройство, но и сюрреално изживяване, което ме кара да съжалявам, че не ползвам психотропни вещества. Сигурно би било умопомрачително. Буквално.

17 март 2013 г.

Moonrise: Ревюта

THE SOUND OF THE NEW GENERATION 

Vol. II

Добрютро на всички хора, заблудили се да щракнат на моята страничка в този иначе култов блог! Тези, които са чели първи брой на НГС, вероятно си спомнят моята скромна рубрика, в която ви представих едни от най-яките (за мен) албуми на различни по стил млади банди, излезли в последно време. Е, ето го и втори брой. Тук обаче ще променя модела и структурата на статията. Първо, този път ще представя само две банди и ще дам повече цялостна информация за самите групи и след това в кратко ревю ще обърна внимание върху частта от творчеството на бандата, за която смятам, че е нужно да се обърне най-много внимание. Но стига съм ви занимавал глупости и да започвам с първата банда, а тя е:

Persefone

Някой да е чувал за малката държава Андора? Ами, тя се намира някъде на границата между Франция и Испания. Всъщност толкова е малка, че на обикновена европейска карта е трудна да се забележи. За щастие, размерите на държавата не отговарят на качеството на музиката, която идва от там! И добър пример са ето тези момчета! Световно неизвестни, те всъщност правят музика с наистина високи стандарти!

Стилът им бих определил като мелодичен дет с клавири и чисти вокали, но съм сигурен, че това далеч не е достатъчно. Тези момчета умеят по майсторски начин да съчетават бруталност, мелодия и дори нежност в своята музика. 

Дискографията им вече не е от най-малките и в края на март им предстои да издадат своя четвърти дългосвирещ албум. Наскоро излезе и едноименния им сингъл Spiritual Migration, който за мен звучи повече от обещаващо! Но докато чакаме новото им творение, нека ви запозная с шедьовъра им от 2010та Shin-Ken!

Въпросният албум, както може би се досещате от вида на обложката и заглавието му, е посветен изцяло на японската тематика. Това наистина е така и доколкото знам, самият албум е записван специално за феновете на бандата в Япония. И смея да твърдя, че с тази си идея, групата далеч не е сбъркала. Албумът се е получил наистина интересен, разнообразен и многопластов. Също самата структура и разположение на песните са направени по интересен начин. Измежду откровени брутални резачки като Fall To Rise, The Endless Path, Kusanagi са събрани разни интрота съдържащи типични за японския фолклор звуци и мелодии. Освен това в албума се съдържат и страхотни мелодични песни като Purity и Shin-Ken part 2. А да, и кавъра на  Cacophony в края на албума си е покъртителен! 

Новият албум на бандата Spiritual Migration се очаква да излезе официално на 29ти март. Няма какво повече на добавя, освен че, ако ви се слуша нещо ново, свежо и брутално, чуйте Persefone! Аз не съжалих, надявам се, че няма и вие!

Офиален сайт: 

http://www.persefone.com/

Facebook:

http://www.facebook.com/persefoneband?fref=ts

YouTube:

http://www.youtube.com/user/persefoneband

Essence

Essence са от Дания и свирят траш метъл! Брутален, безкомпромисен, вратотрошащ траш метъл. В духа на олдскул банди като Artillery, но естествено с модерен саунд и продуциране. В своята скромна дискография, те имат само един издаден пълнокръвен албум Lost In Violence от 2011та година. Може би много хора ще си кажат "какво толкова, просто поредната траш банда". Дори и така да е, според мен си струва да се наддаде едно ухо на тия младоци! Най-малкото, че едва с първия си албум и ми избиха зъбите! Стегнати и безкомпромисни, тия момчета успяха да ми смажат невинното мозъче още първия път, щом ги чух. И благодарение на тях, трашът вече не ми е антипатичен и с кеф си беснея и на Slayer, Artillery, Death Angel, Testament... Та мисълта ми беше, че щом подобна и неизвестна банда е успяла да преобърне част от музикалните ми вкусове, значи наистина в нея има нещо, което си струва да се чуе!

Нека и отдам заслужено внимание на единственият им досега албум, а именно Lost In Violence. Той започва с добре замисленото инструментално интро Allegiance, което още в началото си показва за каква рифова атака ще става дума през целия албум. И точно, когато си хванат в сравнително мелодичното интро пред теб директно се изстрелва първия траш заряд, наречен Umlimited Chaos. С традиционните си и праволинейни, но тежки и стегнати рифове, тая песен те запраща в отвъдното, където под удара на остатъка на албума ще се пържиш чрез звуците му Адови. Един от по-интересните моменти в албума са бас солата, които са добре застъпени в отделни песни от албума. Само като чуе човек интрото на сингъла Blood Culture, човек веднага си дава сметка, че четириструнника им не стои в бандата само за красота и да допълва цялостното звучене на бандата, както е обикновено в траша. Тук си говорим за едно наистина добро владеене на баса, което както ще чуете също е способно да счупи нечия друга кратуна. Но освен цялостната агресия и тежест, в албума присъстват и акустичния интструментал Oblivion, който е явява като нещо подобно на интро за мелодичната и дори меланхолична Shades Of Black. Освен това, слушайки 8-минутната Lost In Violence, можем да си дадем сметка, че тези момчета умеят да преплитат майсторски тежестта, скоростта и мелодичността и акустиката. И като цяло, според скромното ми мнение Lost In Violence е албум, който всеки един горд трашър би се радвал да има в колекцията си!

Новата им резачка излиза официално на 29ти март. Да, също като Persefone, а може би и това е причината да побера двете банди в това издание на рубриката.

Официален сайт:

http://www.essencemetal.com/news.aspx

Facebook:

http://www.facebook.com/EssenceMetal?fref=ts

YouTube:

http://www.youtube.com/user/OfficialEssenceMetal

BorkNagaR: Скенер на Burzum

BorkNagaR

МАРТ 2013

Скенер: Burzum

Да се пише за албумите на Burzum от 90-те е лесна работа, но този скенер ще бъде почти изцяло посветен на албумите му след излизането на затвора и в края ще бъдат казани по някоя друга дума за предишните му албуми от силно субективна гледна точка.

ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН

Belus (2010)

Честно казано този албум надмина очакванията ми за това, което ще направи след излинето от затвора на Варг Викернес. Да, липсват гадните вокали тип „крякане”, студенината и като цяло директният подход от първите му албуми, но пък има един специфична топлина, която излъчва примерно една борова гора през зимата (gaaaaaaaaaay). Естествено звука не е модерен и препродуциран, но като цяло звучи чисто и ясно, баса е чуваем. Сред феновете има спор дали барабаните са изсвирени от Варг и/или въобще са изсвирени от човек, но за мен това няма значение. След като албума звучи толкова добре, влиза под кожата, а рифове като началният на Belus’ Dod напомнят за минали времена по-добри от сегашните, където имаш свобода и не се чувстваш поробен от някакви порядки (super gaaaaaaaay), дали барабаните били изсвирени от този или онзи е единствено и само чесане на езици за НЕфеновете, които не слушат с ушите си. Та ако албумите на Burzum от 90-те ви се струват трудно смилаеми и слушаеми, този албум е добро начало да се запознаете с музиката на Варг Викернес, тъй както казах тук грознотата (която си признавам си има своя чар) отстъпва към по-човешки емоции и като цяло атмосферата е доста по-топла. Песни няма да изброявам, няма смисъл, или се слуша албум целият от-до или си пускаш радио/youtube като толкова ви се слуша отделни песни.

Оценка: 9,5/10 

Fallen (2011) 

Основният проблем на този албум не е музиката, а това че излезе прекалено бързо след Belus, който беше много добро завръщане и подобно издания толкова скоро беше по-скоро грешка. Музиката продължава духа на предходника си, като са увеличени пасажите с чисти вокали/чисти нареждания, странни шумове. Друг проблем е, че част от песните звучат като рециклирани версии на тези от Belus, т.е. те пак си звучат добре, но вече го няма елемента на изненадата. Топлата атмосфера отново е главна в албума, има много добри идеи, а рифът на Valen се доближава до стандарта на класики като Jesus’ Tod. Като цяло спокойствието лъха от този албум, албума не натоварва, което важи и за предходника му…и именно това е проблема, докато през 2010 г. беше много приятна изненада и Belus беше приет много добре, то тук има само вече чути неща и нищо специално, което да се открои. Fallen също е подходящ за хора, които тепърва навлизат в творчеството на Burzum, а и честно да си кажа, от Belus насам блека е просто част от музиката и все по-малко място намира като изразно средство и по-точно е да бъде определен като атмосферичен метъл, колкото и да е тъпо това понятие. Оценката е малко повишена предвид нещата, които Варг Викернес направи след този албум.

Оценка: 7/10

БЕ МОЛЯ ВИ СЕ... 

From The Depths Of Darkness (2011) 

Варг Викернес ще презаписва част от старите си класики…супер интересна новина, винаги съм искал да чуя част от тези класическите песни с…как да кажа…нормален, може би, звук. Но след като чух това „нещо”, реакцията ми беше: Бе, моля ви се, с какви глупости ме занимавате, какво е това. Че Варг го пере сачмата е пределно ясно, даже май е по-добре така, че тогава създава наистина стойностна музика. Но в този случай се е получило нещо…като нищо. Който иска да си го слуша това, предпочитам старият гаден, но класически звук с гадните крякания (за мен всъщност са много приятни). Оценка няма да пиша, няма смисъл, то май след Belus творчеството на Burzum постепенно изгуби смисъл…

ЧАО!

Umskiptar (2012)

Ако се погледне от гледната точка на това, че преди него няма никакви други албуми на Burzum, годишно не излизат до стотици албуми, Варг Викернес не е толкова култова фигура и живееш в гора, албумът е страхотен. Но не е така, дори да не сравняваме със старите албуми, този албум изглежда леко жалък в сравнение с Belus. Да, има много атмосфера в него, да, не е натоварващ, продължава линията от предишните издания, не се отклонява на стила, държи се на него, има концепция, но вече този номер не минава. Броденето в горите с средновековни доспехи и с Лада Нива е смешно, даже жалко, не сме в началото на 90-те, има предостатъчно албуми или поне има предостатъчно добри албуми на Burzum за слушане. Варг Викернес вече живее в свой собствен свят далечен от реалният, което всъщност не е чак толкова зле, тъй като с това се дава възможност да се създаде музика, която не е натоварена със сивото ежедневие и всекидневният бит, но това бие повече на изживяване на детското в себе си, отколкото нещо друго. И да не помислите, че е толкова зле, музиката не е зле, даже е много приятна…за приспиване или за пускане не фон след тежък ден, докато четеш книга или дремеш. Нужно е да има и такава музика, но името Burzum си носи определен товар и постепенно от (спорно) култова личност Варг Викернес се доближа до човек загубил връзка с реалността (спорно е и колко я е имал и преди това), а това се отразява и на музиката, която прави. Трябва да спомена, че и този албум излезе прекалено скоро и набързо и като цяло вече изчезна магията от завръщането на Burzum на сцената.

Оценка: 5,5 (и то с връзки)/10

И няколко думи за старите му думи от силно субективна гледна точка:

ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ

Burzum/Aske (1992) 

Честно казано няма какво много да се говори за този албум, тъй като той е един от основните стълбове на норвежкият блек (преди норвежкият, блекът не е нищо повече от сатанинска нескопосана патардия) заедно с A Blaze in the Northern Sky на Darkthrone и De Mysteriis dom Sathanas на Mayhem. За редица фенове тип „полезни изкопаеми” блек метъла не съществува извън рамките от този албум, а именно гадни вокали, гаден звук и яки рифове. Всъщност именно тук е важно да се каже, че именно в блека е най-важно рифът (това дори и Фенриз го споделя), започне ли някой да говори как баса не се чувал или някакви подобни глупости, той НЕРАЗБИРА от този стил и/или слуша модерни групи/постблек-шуугейз/iron maiden. Което не означава непременно, че в блека не трябва да има хубав звук (ПРЕДАТЕЛ!!!). Естествено всички песни е този албум са класика, но просто Stemmen Fra Tarnet от Aske има толкова умопомрачителен и як риф, че…всичко губи значение.

Filosofem (1996) - задължителен

До преди няколко години този албум въобще не ми се нравеше и го смятах за издънак (не издънка, а точно издънак), но после съвсем по друг начин погледнах на него. Jesus’ Tod има един от най-яките рифове в музиката, Dunkelheit си е класика, но никога не ми се пронрави, което не важи за 25-минутната Rundgang um die….. Примитивен албум, създаден като протест към нароилите се блек групи по това време (последният албум на Варг Викернес записан преди да влезе в затвора), т.е. „анти-блек”, но всъщност приет с широки обятие от същите тези към които е насочен, което още повече добавя странност в култовият му статус.

Hlidskjalf (1999) – задължителен (за мен), противоречив (за останалият свят)

Към този албум имам специално отношение, чух го в един определен странен и не много лек период за мен. Помня когато си го пуснах сякаш една друга вселена в музикате се отвори в мен (малее какви ги пиша)…и го изслушах 7 пъти подред. Не звучи толкова наивно като предшественика си, много по-добре е структуриран, концепцията е на ниво и макар че от сегашна гледна точка да звучи леко детско, в този албум има магия, каквото има в почти всички класически норвежки блек метъл албуми от 90-те. И този албум не е метъл, по-скоро някакъв ембиънт/неофолк с протоиндъстриъл елементи. Силно препоръчвам този албум да се слуша в зимна нощ на слушалки на тъмно и на топло и задължително на трезва глава, че опасно става….

ПРЕПОРЪЧИТЕЛНИ

Det Som En Gang Var (1993)

Този албум никога не ми е харесвал, малко ми е бозав и с изключение на Key to the Gate, никоя друга песен не ми прави особено впечатление. Тук започна и смесването на хипнотичният стил на китара и клавир (синтезатор, а по-старите фенове йоничка), но то ще блестне чак в следващият албум. А да, този албум излиза буквално дни след убийството на Юронимъс…и то това май е за този албум. Просто се чудя защо едно време си го купих него на касетка, а не предходника и/или наследника му

ШЕДЬОВРИТЕ

Hvis Lyset Tar Oss (1994)

Няма как албум с песни като Det som en gang var и Tomhet да не бъде определен като шедьовър. Вярно другите 2 песни не са тяхното ниво, но отново са ниво. Албумът носи не толкова мрачна настройка като предните два албума, някак по-спокойно върви (няма нищо общо със спокойствието от последните албуми, там е заспалост)…бе чуйте го, ако все някой чете това всъщност и е достигнал тук. Един албум показващ, че блека е най-прекрасната музика, предадено по особено грозен и но възвишано човешки начин (supermegagaaaaay). 

ОТБЯГВАЙ.. НО НЕ МНОГО

Daudi Baldrs (1997)

Първият изцяло записан в затвора албум, нямащ нищо общо с метъла, а по-скоро с ембиънта и традиционният норвежки фолк…и общо взето с това се изчерпва този албум. Признавам си дори и една нота не си спомням от него, а и не съм го слушал много, а като цяло съм голям фен на Бурзум и доста съм слушал всичките му албуми с изключение на него. Поне не звучи дразнещо, това съм запомнил

Слъчко: Безценни интервюта...

Слъчко

МАРТ 2013

ИНТЕРВЮТА:
ABDUCTOR

Те са:

Jorgen – барабани

Assaulter – китари

Destructor – вокали

Witchfinder - бас

Когато човек чуе Колумбия, най – вероятно си представя нарко – картели, убийства посред бял ден в час пик, а може би и хорър/експлойтейшън филми със съмнителни, ако въобще имат някакви, качества. Е, сега ще стане въпрос за true unholy black/thrash метъл, изсвирен от сърце и душа, както се казва. Защото ABDUCTOR са истински. Знам, че доста се спекулира с това ‘бъди себе си’, ‘бъди истински’ и прочее педерастии. Но Колумбийците са наистина истински. Много повече от мен и теб, много повече от поредната измислена група, идваща от Великопуритания или Съединените Американси Глупаци. Може би не ви се вярва, но момчетата са и възпитани. За разговор за какви ли не неща се свързах с барабаниста им Jorgen Headbanger. Името говори достатъчно само за себе си, нали?

Слъчко: Би ли се представил с няколко думи, моля?

Jorgen: Привет, маниаци! Казвам се Jorgen и съм барабанист на Abductor!

Слъчко: Къде записахте демото си ‘Commando Infernal’? И ако имаш желание, разкажи някоя интересна история свързана със записите?

Jorgen: Записахме демото в студио наречено ‘Rockers’, нищо необикновено не се случи този ден, но като цяло бяхме изключително развълнувани, тъй като всичко това бе напълно ново изживяване за групата.

Слъчко: Изнасяте ли често концерти ? Някоя забавна или не чак толкова забавна история по време на концерт?

Jorgen: О, изнасяли сме много концерти! Веднъж, пътувайки към участие, изгубихме пътя и се наложи да вървим пеша мноооооого дълго и беше доста смешно!

Слъчко: Какво предпочитате – да записвате в студио или да свирите на живо?

Jorgen: Определено предпочитам да свиря на живо, да предаваме музиката и посланията си на хората, да виждаш колко им харесва всичко това, а ние разбираме, че им харесва, поради бруталната енергия на хората по време на концерт.

Слъчко:Текстовете ви са на испански – защо решихте да ползвате родния си език?И не смятате ли, че ще имате по – широка фен – база, ако използвате английски текст?

Jorgen: Наясно сме с факта, че английският би могъл да ни отвори много врати, но ние много обичаме езика си, а и желаем да продължим и запазим завета на групите от нашата страна!

Слъчко:Текстовете ви засягат теми като анти – християнство и анти – религия най – вече, но така или иначе в днешно време религията и в частност християнството не са толкова силни, както преди векове, та от тази гледна точка мислите ли, че все още е необходимо да се борите с тези неща?

Jorgen: Нямам представа как е при вас, но в моята страна хората са много силно вярващи,религията контролира масите и е ‘правилният път’ за обществото, ако не си с тях, то това веднага означава, че не си добър човек.

Слъчко:.Звучите много олд - скуул, намирате вдъхновение само в групите от 80-те или ви харесват и по – новите неща?

Jorgen: Да, има цяла купчина от нови групи, които харесваме, но за Abductor най – голямо вдъхновение са старите групи от Южна Америка като PARABELLUM, BLASFEMIA, SARCOFAGO, REENCARNACION, NECROMANTIE, SEPULTURA, а някои от новите групи, които ни впечатлиха са: NO MERCY, SAVAGE AGRESSION, DIRGES, да, определено се вдъхновяваме от тях, но не искаме да звучим еднакво, ние си имаме свой собствен звук, също както и те самите..

Слъчко:Какво ти е мнението за т.нар. ‘нова вълна в траш метъла’? Би ли назовал няколко имена, които изпъкват според теб?

Jorgen: Аз наистина харесвам немската сцена, имам предвид съвсем новите блек/траш метъл групи! Въобще не съм фен на новата вълна кросоувър траш! Предпочитам неща като NOCTURNAL, CRUEL FORCE…..Всъщност с Hellbreaker (другата група, в която свири Jorgen – бел. на Слъчинко) правим кавър на CRUEL FORCE, а с Abductor  имаме кавър на POWER FROM HELL – и двете банди са от новата вълна, така че....

Слъчко: Членовете на групата са изключително млади (всички са около/под/ малко над 18) – дали в това се крие причината да звучите толкова енергично, бързо и безжалостно?

Jorgen: Не мисля, че възрастта има нещо общо, по – скоро връзката е между вкусовете и вдъхновенията на групата, защото познавам банди, чийто членове не са никак млади, но и те правят музика, която е бърза, тежка и енергична.

Jorgen: Мисля, че банди като Bring Me The Horizon, Asking Alexandria и подобните им, нямат нищо общо с метъла!

Слъчко:Свирили ли сте някога извън Колумбия?

Jorgen: Все още не.

Слъчко: Говори се, че сцената в Южна Америка е тотална касапница,феновете са откачени и истински отдадени,групите са готови да свирят винаги и навсякъде, също така и наличие на насилие в космически размери по концертите – това все още ли е така или вече е мит?

Jorgen: Всички ние сме истински посветени на метъла, и да, определено на някои гигове се случват екстремни неща...

Слъчко:Не вярвате в Бог, нито в християнството – в какво вярват Abductor?

Jorgen: Мисля, че трябва да вярваш в себе си, също така смятам, че вярванията ти не могат да дефинират що за човек си – това правят нещата, които вършиш и мислиш!

Слъчко:Какви амбиции и цели имате?

Jorgen: Ясно е, че не формирахме групата заради пари, нито заради слава, ние се събрахме водени единствено от любовта си към тази музика и метъла изобщо, но една от целите ние е да държим нивото и мнението за Южноамериканския метъл високо, и да бъдем вдъхновение за следващите групи, които ще дойдат след нас!

Слъчко:Ти и Witchfinder свирите в друга група -   Hellbreaker, това проблемно ли е за Abductor, били ли сте някога двете групи на турне или на концерт?

Jorgen: Не, това не е никакъв проблем, свирили сме заедно много пъти и се стараем да си помагаме и да се подкрепяме взаимно.

Слъчко:Планирате ли да смените стила си някога в неизвестното бъдеще? Какво мислите за новите групи, изплуващи от UK– Bring Me The Horizon, Asking Alexandria etc. ?

Jorgen: Нашата идея е да се придържаме към класическия саунд. Мисля, че банди като Bring Me The Horizon, Asking Alexandria и подобните им, нямат нищо общо с метъла.

Слъчко: Истинският метъл, ‘трю’ метъла само в ъндърграунда ли се намира?

Jorgen: Естествено, къде другаде?

Слъчко: Последни думи към българските фенове?

Jorgen: КЪМ ВСИЧКИ МАНИАЦИ, КОИТО НИ ПОДКРЕПЯТ ПО СВЕТА:

Пътят не е лесен и може да стане доста мрачен, но когато всичко отиде по дяволите, метълът ще е на ваша страна!ПАЗЕТЕ ПЛАМЪКЪТ НА НЕЧЕСТИВИЯ, РАЗЯДЕН И СУРОВ МЕТЪЛ ЖИВ!!!

Много благодаря за това интервю и благодаря за интереса към Колумбийския метъл!!!

Можете да се свържете с нас тук: www.reverbnation.com/AbductorMedellin

                                                          http://www.facebook.com/abductorthrash

A Canorous Quintet – ‘Reflections Of The Mirror’ (2012)

 

След цели четиринадесет години пауза, шведските мело-блек/дет металисти ни поднасят EP, съдържащо две песни и обложка, използваща фрагмент от обложката на дебютния им албум от 1996 ‘Silence of The World Beyond’. Като цяло доста подценена група, която така и не съумя да намери своето място сред останалите титани на шведската сцена. Вокалите отново са предимно блек ориентирани с много мелодии в китарите и раздвижена ритъм секция, както и разнообразие що се отнася до самия ритъм. Така да се каже, това EP е своеобразен appetizer, който би трябвало да ни подготви за нещо по – голямо и мащабно като дългосвиреща плоча например, което се надявам да се случи през 2013. Определено са дръпнали напред в музикално отношение и ще е интересно да се види какво още могат да покажат.

                                                                                                                                                8/10

Vampyric Blood – ‘Ordo Dracul’

Аплодисменти за Lord Of Shadows, който стои зад този финландски блек метъл бисер. А, ето го и него:

Определено не бих желал да го срещна докато се разхождам из Южния Парк след полунощ, тъй като не съм достатъчно трю. Сега сериозно – става дума за много олдскуул блек метъл, монотонен, с едни клавирни интерлюдии, които слава на Бога,ъъъъъ, на Сатаната, не се срещат особено често из албума, но звучат сякаш са правени на първите експериментални йоники в Русия през 1960-те. Говоря за инструментала Vulgar Desires Of Immortality, без който албума съвсем спокойно би могъл да мине. Дебютен албум за финландеца. Звука е доста компромисен, но така е по – блек, само дето от барабаните се чуват ясно единствено чинелите... Бих казал, че това е албум за дай – хард фенове на блека, а и на такива, за които атмосферата(която в случая е много призрачна и демонична) , както и настроението са по – важни от музикалното и звуково качество. Има много хора, които опяват, че истинският блек метъл е отдавна мъртъв, но това никак не е вярно. Просто този блек не е по страниците на списанията, нито по сайтовете им. ‘Devotion and Despair’ е задължителната песен от албума. Квинтесенция на отчаянието и мрачният, суров олд – скуул блек метъл.

                                                                                                                                                7/10

Abductor – ‘Comando Infernal’ (2012)

Ура за поредното нечетливо лого на група от Латинска Америка! Формирана през 2011 година, чак на следната 2012 момчетата(така като ги гледам повечето са на по 16- 17) се решават да издадат това демо, конструирано от 8 (осем) траш химна на анти – християнска тематика, с лирики стремящи се да пробудят всички заблудени души, които ‘пълнят джоба на поредния фалшив пророк’, както се ‘пее’ в една от песните им (‘Profanacion Mental’). Всичко е на испански, разбира се, защото младежите са от Колумбия, хелл йеаа! Много са надъхани, което си личи в музиката им, която не е нещо особено, но става за между другото, или просто ако сте уморени от префърцунени музикални продукти, защото това което правят Abductor е пряма, честна музика като стоманен юмрук в мордата. Вокалът е определено побеснял за нещо и много е набрал навярно на целия Християнски свят. Сола почти няма освен тук – там и едно особено измъчено отново в песента ‘Profanacion Mental’.  Траш квартетът усилено концертира, но предимно на места малко по – големи от моя хол. Това демо е заявка, не за нещо голямо, разбира се, но за една стойностна, свиреща свирепо и бързо траш картечница от Южна Америка. И не на последно място, въпреки лошия звук и слабите инструментални умения, това демо лъха на свежест – все пак е първо и е само 60 бройки!

Battalion – ‘Set The Phantom Afire’ (2012)

Трети албум за швейцарската шайка трашърливи келеши, трети албум за близо 12 годишно съществуване на батальона. Предният запис ‘Underdogs’ от 2010 бе истинска сензация, която почти никой не забеляза, но нищо чудно. Мисля, че са съумяли най – накрая да намерят абсолютно съвършеното съотношение и микстура от всички нюанси и видове на траша – има ги и дву – три минутните траш резачки, има и сложни триделни песни по 7-8 минути. Малко са поомекотили диващината от предния албум, представете се късно осемдесетарските Testament, малко Metallica, би могло да се каже, че най – много напомнят на последния Evile, за собствен стил всъщност малко трудно е да се говори, но музикалното ниво е доста по – високо от средно статистическата траш група, без да се изпада в ненужни ехолалии и прогресарщини. На фона на преуморените от самите себе си Kreator, Destruction, Tankard и прочее пенсионирани легенди, тази плоча внася разнообразие и свеж полъх. Балансиран и професионално замислен, записан, изсвирен албум. Нямам  забележки, освен леко дразнещото хорове пеене все едно Хемърсопол се опитват да раздвижат замряла публика от скромни девойки и селски ергени. Иначе има енергия и хъс, просто са укротени, дозирани умело и вплетени в цялостната картина. Жалко, че такива албуми минават незабелязано.

                                                                                                                                              10/10

  

Bestial Holocaust – ‘Into The Goat Vulva’ (2012)

Някой иска ли превод на заглавието? Може би и артуъркът е достатъчно красноречив...Очевиндо няма как, пътят към Сатаната минава през козята... Все пак по – добре, отколкото да си на концерт на Deep Purple в Каварна. Пичовете (и дамата – Sonia Sepulcral, която има най – зловещите и брутални вокали, които съм чувал) са от Боливия и по – точно Кочабамба. Бичат много здрав блеко – траш с леки Слейърски елементи и звучене (особено на баса от време на време, пляска като камшик, който не искаш да те лизне  - чуй ‘Eterna Posesion’), бих казал и с технични моменти, но тази музика, така или иначе, за да се свири с подобна бързина и синхрон си изисква техниката, колкото и прогресарчетата да си държат на мастурбаторите от Бъркли Колич Оф Мюзик...Лириките (които са на испански..май) са със подчертано сатанинска окраска и като цяло албума си е олдскуул отвсякъде, личи си, че са прекалили със слушането на Possessed и първите прото – блекарии тип Hellhammer и подобни. Общо взето все си мисля, че Луцифер ако чуе каква музика му се посвещава ще иска да избяга в Рая. Освен феноменалните орални умения на Sonia Sepulcral (наистина, задминава някои мъже вокалисти без проблем) ми харесва и богатото рифово разнообразие – блек метъл рифове, типични траш рифове, лека пънко – кръсташка смесица от рифове, солата са дискриминирани, но и няма нужда с тези предимно кратки песни. Все пак малко темпово разнообразие не би било зле да има.

                                                                                                                                                7/10

   

Crowned – ‘Vacuous Spectral Silence’ (2012)

Това моментално влиза в графата ‘Откритие на годината’. Напълно сериозен съм. Австралийската група, която не показва лицата си, както и имената на членовете си (или поне е така в интернет) е сътворила прелестен шедьовър в областта на меланхоличния блек метъл. Повечето песни гравитират около порядъка на 10 минути, шест на брой, звукът е полиран достатъчно, но не прекалено, китарите са ефирни и нижат безкрайните си печални мелодии, минималистични по структура. Репетативността на находчивия тематичен материал в никакъв случай не дотежава, а напротив, вплита се в съзнанието и дори искаш още и още повторения, като по този начин се постига лек медитативен ефект с релаксиращо въздействие, нещо не особено характерно за блек метъла. От време на време се включват и някакви странни  етно (?) инструменти, но само в началото беше така. Представете си суровостта на Burzum и атмосферичността на Drudkh слети в едно. Това е албум, в който се потъва, албум, който те обръща към теб самия и навява спомени за далечни, мрачни гори, в които да се скиташ вечно. Интровертна музика, без излишна показност и измислена злост тип ‘ела с мен в мрака да чоплим семки и да ти разкажа за Сатаната’.  Дълбока, вглъбена и сериозна музика – това представят австралийците и съвършени пропорции суровост, атмосфера, мелодия. Поклон.

                                                                                                                                              10/10

DeathHammer – ‘Onward To The Pits’ (2012)

Разгром! Спомняте ли си учтивият джентълмен, който така ласкаво сочи към един прясно изкопан гроб от обложката на Дарктронския албум ‘F.O.A.D.’? Ако не – погледнете пак, и по специално вижте какво пише на коженото му яке. Да, точно така, там са DeathHammer. И тук, дами и господа, съвсем спокойно ревюто може да свърши. Все пак, навярно всеки е наясно, че става въпрос за норвечки блеко-траш с гадничък, гаражен звук и доста кръсташки елементи. Вокалите варират от безподобно дране до писъци тип Праймъл Фиър искат да свалят Кастро от власт, такива каквито се срещат и у първите Слейъри. Особено е живописно това в песента ‘Fullmoon Sorcery’, може би нещо като своеобразен хит от албума. Темпото почти не спада, трескалото си продължава от – до и така близо 40 минути. Но едно нещо не може да се отрече на тия двамата – тотални машини за рифове са! Не знам дали ви се е случвало в последно време да чуете албум, в който има повече рифове, отколкото в цялата дискография на разни прехвалени лумпени. Много инвентивни са норвежците що се отнася до рифовката, така е при повечето норвежки оркестри. Албума си е тотална хускварна електричен трион! И да, ако сте на градус, определено ще ви изкърти доооста повече, защото иначе по едно време зацикля и се осъзнава, че малко трудно се различават песните една от друга...общо взето идеален албум за фон, докато си мислите как да склоните приятелката си към анален секс...

Eternum – ‘Veil Of Ancient Darkness’ (2012)

В Австралия явно има много блек. Дебютният албум на Eternum, предшестван от около 4 демота и 2-3 сплита ни поднася музикално блюдо с главен готвач бесен поляк по – известен под заглавието Graveland. Нещото, което се опитвам да кажа е, че музиката на Eternum страшно много напомня на ранните неща на Graveland, мисля, че е доста осезаемо и различимо на първо ухо дори. Това е без особено значение, защото тук говорим за истински блек метъл, сътворяван от двама човека – Nightwolf и Azgorh и двамата участващи в друга култова блек група Drowning The Light. Стържещи рифове, барабани, силно напомнящи тенджерата под налягане на баба ми и твърде изнесени напред вокали, както и изключително ненатрапващ се клавир. Ако ви е писнало от мелодични блекове, модерни блекове, прогресив блекове и искате да се потопите в автентична атмосфера на езичество и войнствен дух – това е музиката за вас. Истинска мрачна езическа симфония, пряма и честна. Получило се е зловещо.

Hellbreaker – ‘The Upcoming Destruction’ (2012)

Не знам съществува ли друго място на планетата, където първичността и варварската дивотия на метъла да са се консервирали толкова добре и автентично, освен Южна Америка. На всеки, комуто липсват лудите времена на 1980-те години, всеки който милее за олд скуул звука и отношението, но няма машина на времето, защото единствената такава я притежава Йоло Денев, но в скоро време и проф. Вучков ще открие своя собствена, му препоръчвам да се потопи в необятния свят на Латиноамериканския метъл. Окей, тези симпатяги са 50% Abductor, защото двама от членовете са и в двете групи. Това е второ демо за групата, разликите са в това, че Hellbreaker са маааалко по – напред в музикално отношение, но не прекалено (обаче има сола!), иначе си говорим отново за почернен, инфернален траш с вокали, идващи от преизподнята. Личи си, че единственото нещо, което искат момчетата е да свирят любимата си музика и това е, правят го от любов и за кеф. В тази музика има дух. Не мислят за договори с лейбъли, не мислят дали ще ‘предадат’ фен – базата си, защото на практика почти няма такава, не мислят за продажби с тези демота, излизащи в по – малък тираж от живущите в четириетажна кооперация, а правят музика заради самата музика. И пак казвам личи си, и се чува. Нещата тук са истински. И Hellbreaker и Abductor ще те спечелят само с едно – единствено нещо: със сърцата, които влагат в музиката си. 

Letal Steel – Demo 2012

Няма какво да се лъжем. Хеви метълът ми по – чужд, отколкото Руския симфонизъм на Кондьо. Никога не съм бил особен, да не кажа всъщност, какъвто и да е фен на този стил и не претендирам да съм разбирач, само претендирам въпреки всичко да съм слушал доооооооста неща в споменатата ниша, въпреки нежеланието ми и присмеха ми към стила и особено феновете му. Е, Lethal Steel ме сразиха! Доста свеж и приятен хеви метъл с хард – рок нишки и звук тип златното време на 80 – те. Песните са разнообразни откъм темпо и структура, солата не се натрапват, рифовете са семпли, без да се допират до малоумието, запомнящи се и мелодични. Не липсват и песни на батална тематика, но без излишна помпозност и вживяване. Вокалиста малко напомня тембъра на Ози, но в доста по – добър вариант! Без да казвам голяма дума , но в момента истински интересните неща е хеви метъла се случват именно в Швеция. Lethal Steel са едно от доказателствата за това.

Mokoma – ‘180 Astetta’  (2012)

По какво рабрах, че този албум, девети в кариерата на групата, е огромно събитие в европейската музика? Първо още с началната песен, която е яростен трашърлив химн с мачкащ звук и бавни моменти, които те карат да се клатиш ритмично и под тотално влияние на музиката. Второ – продължих да го слушам и след като вече имах настоящото ревю в главата си. Групата е толкова добра, че изгубих желание за плоска шега с името на фронтмена им Marko Annala. Господата са финландци, текстовете са на финландски език, което от една страна помрачава възприемането на музиката им и словесно, но най – вероятно албума е рок – опера с либрето относно концертирането на Таря Турунен в България. Грешка е да се отнасяме към Mokoma с прозвището ‘траш’, не че няма, но има и прекалено много други неща и траша съвсем не е най – важното от тях. Отдавна не бях слушал албум, в който се чуват около 3-4 стила, но не смесени, а съвсем отделени и равностойни, като това по никакъв начин не нарушава нито целостта нито баланса на записа. Някои от песните са си чист траш, но доста свеж и надъхан( чуйте отварящата песен ‘Uusu Aaamu’), има и разни Сепултурски моменти от временто на ‘Roots’  (особено в песента ‘Valkoista kohinaa’, към която има и много симпатичен клип), някакви Кататоно – Анетмо – Май Дайинг Брайдски тъжовни шлагери (‘Punamultaa’ – с прекрасни чисти, мелодични вокали), детаджисйки забежки (чуй ‘Ihmisenpyörä’ макар припевите да са  с чисти вокали), а да не говорим за песента, която би могла да се ползва като еталон и образец при обучаване на млади трю блек металисти – ‘Illan henki’, че дори леки рокаджийски закачки тук – таме. Това е един от най – интересните и любопитни албуми на 2012, истинско музикално и стилово пиршество, като нито за миг човек не остава с впечатлението, че слуша музикален еквивалент на пачуърк. И така са подредени песните, че човек остава с усещането за драматургия и много дълбока интертекстуална връзка между песните.

                                                                                                                                                10/10

Mortification – ‘Scribe Of The Pentateuch’ (2012)

Епик фейспалм и триста дяволи в Боянската църква вместо у Блек Лоч. Тази обложка безапелационно и недвусмислено печели приза за НайКичозна и несполучила еклектика. Даже обложката на предния им албум е по – добра с ангелa – металист, носещ кубинки, който размазва дяволи. Да, явно Бог трябва да се яви като робот държащ перото на Паисий Хилендарски, за да има по – човешки образ. Австралийските християни този път доста са оплескали нещата не само откъм опаковката. Шестте песни, с общо времетраене около 26 минути, съдържат някакви много особени вокални изпълнения, доста добри враторазкършващи рифове и мелодии, които може би болна от шизофрения катерица би могла да измъти, ръфайки случайно намерен орех. Фен съм на Мортификейшън, но това издание е под всякаква критика. Само чуйте ‘In Garland Hall’ и ще разберете за какво става въпрос. Да не говорим, че като звук нещата са се объркали – някакъв гъгнещ бас и барабани, които звучат все едно са генерирани от Правец 8C. Все си мисля, че за три години време можеха да направят нещо много повече. Е, има и някои сполучливи солца тук – таме.

                                                                                                                                                3/10

 Proclamation – ‘Nether Tombs Of Abaddon’ (2012)

Ъндърграунда е сериозна и трудна работа. Потънеш ли веднъж там и излизане няма, можеш да се изгубиш сред безкрайните му лабиринти и неведоми пътища, тук – там някой бисер и нешлифован диамант, а много често стъпваш в нечовешки нечистотии. Или твърде човешки. Да, друга работа си е да слушаш цял живот AC/DC. Доста по – лесно, доста по – неангажиращо. След това прочувствено интро е време да се захванем с четвъртия албум на испанците Proclamation. Какво да кажа? 30 минути терор за всички сетива, единственото слушаемо нещо от този албум е интрото, което е някакво църковно песнопение с остинатен дроун, за да е по – зловещо. Иначе това е напълно безсмислена тресня, на случаен принцип. Явно композиторския процес протича по следния начин: ‘Момчета, предлагам аз да рева нещо неясно в микрофона, ти думкай на барабаните, ама с повечко чинели, баса може и да не се чува въобще, ще усилим дистъра на китарата докрай, за да не се разбира, че рифовете в целия албум са не повече от три, от време на време някакви псевдо – солца тип Kerry King бърза за промоционалния телешки бургер в Burger King и така ще направим 10 песни, яко, а?’ Погледнато реално и обективно не мисля, че някой наистина би харесал тази смесица от трудно – дешифрируем шум. Мисля, че дори и възпяваният Сатана би се отвратил от тази безумна грохотевица. Толкова безидеен и слаб албум не бях чувал от доста време насам. Тотална отврат.

                                                                                                                                                0/10