WARNING!!!
DEBUTANTE ON THE HORIZON!
Както вече казах и на останалите образи от НайГолямотоСписание, категорично отказвам да нарека това, което ще изчетете по-долу, "интервю" или "материал". Просто е смешно да използвам тези, звучащи някак твърде студено, дистанцирано и дори сериозно, термини като еквиваленти на онзи свеж, забавен и безкрайно готин разговор, който старателно (но и крайно аматьорски) записах с помощта на два телефона (никога, ама НИКОГА повече!) в студеното, но доволно тихо таванско помещение у нас. Без да се влияе от перманентния дефицит на сън и стреса на никога несвършващите ежедневни задачи, Стефан "Stiff" Йорданов ни приветства бодро и по очарователно земен начин в своите територии, готов, въпреки крайния ми НЕпрофесионализъм, да отговори с радваща изчерпателност дори и на НайЗабилите ми въпроси. Приготвяйте дзеркалата за четене и да започваме.
Gers: Добър
вечер!
Stiff: Хе-хе,
здрасти!
Много ми е приятно да се чуем отново!
И на мен.
Та, сигурно вече си готов да прострем на простора на НГС черното, бялото, пък и цветното
ти пране, така че да започваме!
Ти си човек с доста интереси, по които работиш постоянно, а
имаш и семейство. Кажи ми, как успяваш да се справиш с всички тези неща и
изобщо остава ли ти време за почивка?
Ами..Не спя...ха-ха.. или спя съвсем малко, някъде около 5-6
часа на нощ. Преди можех да си го позволя, сега вече пък и не мога, защото през
нощта се занимавам с.. бебешки неща и когато въпросното бебе спи, тогава се
опитвам да свършвам всичко, което трябва да свърша, обаче, да ти кажа честно,
не мисля, че винаги ми се отдава. Не знам дали просто успявам да свърша всичко,
което бих искал, не мисля, че успявам.
Аз пиша малко по-малко....
кльонк-кльонк (Тук разговорът ненадейно прекъсва)
Следва едно прозаично излияние на Gers : И така.. току-що връзката се
разпадна много брутално... Да се надяваме да не е от мен, защото тогава вече
официално ще си загубя "работата" в НГС,.... която е моят живот...за
щастие(?!)... Уф... Точно на моя дебют ли трябваше да се случи така..? Сериозно
ли?! И понякога имам чувството, че просто... О, да, йесс (Разговорът се
подновява – божия благодат!)
Ало?
Така, страхотно ни се разпадна връзката...
Ами сори, знаеш ли защо? Защото съм на телефона и
предполагам, че интернетът не ми е особено добър.
Няма проблем, хе-хе.
Да се надяваме да не се случва пак!
Тъкмо стана по-атрактивно, няма проблеми.
Значи, накратко, много неща ми се правят още, освен това,
което правя, но не намирам време за всичко, така че успявам да свърша
санитарния минимум от нещата, които са ми в главата. Но се надявам по-нататък
да имам повече време, за да осъществя абсолютно всичко, което мога. Защото в
момента дори в списанието пиша доста по-малко, отколкото примерно преди 3 години.
Но пък продължаваш да ни изненадваш приятно, това мога да го
кажа със сигурност.
Е-е-е, мерси! Още не съм остарял съвсем...
Redrum е
вече далече в близката история, а Insmouth казахме е замразен безвъзвратно...
Мм-хмммм
Все пак, не ти ли липсва времето, когато беше част от тези
банди?
Ами... И да, и не. Липсва ми, защото има толкова неща, които
някак си остават като част от живота ти и, дори да спрат да имат значение за
всички останали, продължават да имат някакво значение за теб, т.е. когато си
спомня за времената с бандите, почти никога не си спомням за някакви лоши неща
и не си спомням чак до толкова, че сме имали примерно много хора, които са ни
се кефили, са ни идвали на концерти, това също е важно, разбира се, но НайВече
си спомням това, което сме изживели заедно – пътуванията, всичките неща, с
които сме се сблъсквали, и в известен смисъл ми липсва, да. Но пък от
друга страна, някак си вече не си се представям да започна нещо такова, защото човек
като пораства или като става малко по-голям, не знам, имам чувството, че
започва да прави все по-малко компромиси с нещата, които иска да направи, така
че ако започна нещо такова, това означава, че трябва да се съобразявам с поне
още 3-ма или 4-ма души, а когато пиша, примерно, не се съобразявам с никого и в
крайна сметка получавам това, което искам да кажа, без да правя компромиси, без
да се съобразявам с мнението на още двама или трима, което е задължително в
една група, ако искаш групата да просъществува. Така че май ми е по-добре да
пиша.
Тогава сигурно е излишен въпросът дали можем да очакваме да
те чуем в някакъв музикален проект в близкото бъдеще?
Оу, ами... Всичко може! Всичко може, знаеш ли, когато кажеш
за нещо, че няма да стане, в един момент, примерно след около една
година, ти се отваря някаква възможност и ти си казваш „Аз си мислех, че никога
повече няма да направя нищо такова“, обаче в един момент се оказва, че
всъщност... го правиш. Така че човек никога не трябва да казва „никога“ на
нищо. Примерно 2009-та мисля, че беше, имахме един кратък реюниън с Insmouth. Преди това сме си
говорили с останалите, с тези, с които имам връзка, защото китаристът ни доста
отдавна е в Бразилия, а другия и тогава имаше малко дете и всички се бяхме
пръснали на различни посоки, никога не съм си мислел, че ще ни се отвори
възможност да направим нещо такова, но когато го направихме, всички бяхме
щастливи за малък период от време, защото се получи нещо като... финал на това,
което сме правили толкова много години. Освен това, обикновено такива неща
действат малко като терапия. Като си по-малък, повече се караш с хората, а
когато станеш малко по-голям си склонен малко повече да приемаш другото мнение, особено ако то не ти се бърка чак толкова
много. Знаеш ли, ако този реюниън беше за по-дълго време и трябваше да
записваме албум, може би щеше да стане пак някаква по-конфликтна ситуация или
нещо такова, но когато знаеш, че е еднократно и е само за един концерт,
примерно, или да запишеш цяло едно парче, всичко е само някакъв фън и е
по-спокойно.
А сега, като се връщаш назад, можеш ли да се сетиш за
НайКофти номера, който са ти погаждали, когато сте били заедно с групите, но
пък сега ти е забавно да се сещаш за него?
Хаха, еми, момент да помисля... НайКофти номера, който са ми
погаждали... Виж, наистина НайКофти номера, който са ми погаждали, беше когато
влязох в казарма и очаквах, че все някой ще се сети, ако не да дойде да ме
види, то поне да ми изпрати телеграма или нещо
за рождения ден, обаче се оказа, че никой не го направи! И това не знам дали
беше номер или просто хората, когато са отвън и когато са заети с ежедневието
си, някак си пропускат тези дати, които са важни да другите хора, защото
животът ги завърта. Но ти, когато си на някакво такова място, като казармата,
която вече за щастие не съществува, при теб всичко тече много бавно и някак си
искаш някой да ти обърне внимание, някой да те подсети, че си жив по някакъв
начин и това е доста обидно – че никой не се беше сетил, освен родителите ми и бившото ми гадже тогава.
Е, ние се сетихме за теб тази година. Направихме специален
пост (не сме постили, а публикувахме, само за протокола!) за случая!
Та, в една
от твоите секунди, казваше се „За ползите и вредите от писането“, не знам дали
се сещаш, беше една от първите, ти беше публикувал сканирани страници от
„Регрес“, което си го правил сам, и изображенията също са твое дело, нали?
Да, да.
Така, като имам предвид и че ти си един от редакторите в
Про-РОК, който обръща НайСериозно внимание на артуърковете на албумите, няма
как да не ти задам въпроса, дали не се занимаваш от време на време, дори и като
любител, с изобразително изкуство? Драсваш ли по нещо?
Gers, не,
не се занимавам. Всъщност това беше голямата ми любов, когато бях ученик. Всеки
човек, мисля, има такива пропуснати възможности в живота си и когато аз бях в
7-ми клас и трябваше да реша какво да правя нататък, (всеки като е седми клас,
нали знаеш, идва този момент, който е типичен и в който трябва да кандидатстваш
и така нататък) и аз много исках да се занимавам с изобразително изкуство, но
не си спомням точно какво се случи, разубедиха ме и аз се отказах да
кандидатствам и всъщност кандидатствах с нещо, което никога не би предположила,
че съм учил в училище – аз бях химическа паралелка в природоматематическа
гимназия хе-хе (Ха-ха, какво съвпадение – и аз си блъскам главата в същата
стена към настоящия момент... !–бел.авт.)
Така че изобразителното изкуство остана единствено и само
като хоби, с годините все по-малко и по-малко съм се занимавал с това. Въобще,
честно да ти кажа, не мисля, че имам теоретичната подготовка, за да се
занимавам с нещо такова, но мога да си драскам някакви работи. Обикновено когато
си говоря с хората и седим на една маса или обсъждаме нещо, аз винаги си
драскам някакви неща - пентаграми или някакви други
глупости такива, но това е някакво драскане, нищо повече. А пък „Регрес“, аз не
знам дали това мога да го наричам въобще някакво изобразително изкуство. Реших,
че тези неща, които ми бяха тогава в главата, това беше преди много време,
реално това беше ’95-та
година, което е доста отдавна, та реших всички тия неща, които са ми в главата
и които съм ги написал, че имат нужда от някакви изображения и понеже не знаех
кой друг може да ми ги направи, да ми ги изобрази така, както бяха в главата ми, си ги
направих аз. Не знам дали въобще са разбираеми, но това е нещо, което е отразявало
моментното ми състояние тогава.
Много ефектно са се получили между другото.
Ми те са някакви странни. Това е рисувано с писалка с
мастило. Знаеш ли какво представлява това, ха-ха?
Мисля, че да. Показвали са ми.
Ами да, това е от едно време, такова. По-рано само с такива
са пишели, когато не е имало химикали. Пълнят си писалките с мастило вътре и
отдолу има нещо като.. то се казва перо, мисля...
Да, метален писец.
Да, нещо такова.
А дали има шанс да публикуваш нещо по-старо, което си
драсвал? Просто за да стигне до феновете, така да се каже.
Като рисунки ли?
Да, нещо, дори тези неща, които си правил в 7-ми клас.
Не знам дали ги пазя изобщо! Ако намеря нещо такова, може би
да. Някои неща, които са били обложките на демотата на Insmouth, примерно, също са някакви
такива мои драсканици, тогава пак нямаше кой. Тогава беше такова време в
началото на 90-те години и края на 80-те всъщност, че такова животно като
компютър не съществуваше, или съществуваше в неговия много примитивен вариант,
не можеше да се правят кой знае какви неща, имаше иглени принтери... Сега
всички групи си правят много готини постери, освен това Интернет е много голяма
сила и хората се занимават с графичен дизайн, а тогава всичко беше много
по-примитивно – трябваше да си го нарисуваш вкъщи, да отидеш до там, в някакво
копирно студио, където има ксерокс и да го разпечаташ примерно в 200 бройки, да
го разлепиш в града и все нещо трябва да има на тоя плакат, освен датата и часа
на събитието, и така – надраскваш нещо, което ти се струва ефектно, слагаш датата, мястото, часа и... ето ти плакат за
концерта, хе-хе. Това всъщност е и стилът, който са следвали бандите в Америка 80-те
години – по същия начин. Всички, общо взето – и Suicidal Tendencies преди това, и цялата
нюйоркска хардкор сцена, това са правили. Правили са си ксеропостери и са ги лепели по стените.
Звучи интересно, не го знаех това. Благодаря за
информацията!
Добре, споменахме Про-РОК и, съответно, няма начин да не ти задам
и няколко въпроса, по-тясно свързани със списанието. Ти работиш за това
списание 9 години и малко отгоре. Като се връщаш назад, кой е НайГрандиозният
гаф, който си правил по време на работата си за хартиеното чедо на Найден
Колчев?
(От другата страна се разлива заговорнически смях) А-а-а,
няколко са, май че...
Хванахме те!
Единият от тях беше когато... мисля, че 2 или 3 броя
след първия, в който писах въобще нещо.
Казах, че за следващия брой няма да пиша нищо. Имах някакви лични проблеми
тогава, просто много ми се беше събрало, някакви други неща имах да върша и
реших, че може да мине и без мене един брой. Тогава, вместо очакваното
разбиране, Колчев ми
каза, че ако смятам така да продължавам, няма да се получи. И аз всъщност написах
два или три материала за този брой – хвана ме страх, че ще ме изгонят, ха-ха.
Другият голям гаф беше с едно интервю, не мога да ти кажа с кого точно беше то и
дали беше на живо или по телефона, просто беше много отдавна, и се оказа, че не
съм го записал. Говорих си с човека около половин час някъде, това си го
спомням със сигурност, и в един момент, когато тръгнах да преслушвам това,
което съм записал, се оказа, че нищо не съм записал, защото просто не съм
натиснал копчето. И... трябваше да карам по памет. Мисля обаче, честно да ти
кажа, че това се е случвало на всички. В един или друг момент просто ако взимаш
ужасно много интервюта, особено както е с Torden или Vickeron, или Християн, или всички,
които взимат интервюта, а аз взимам по-малко напоследък, но всички, които взимат
по много интервюта, това нещо се е случвало с почти всички. Абсолютно съм
сигурен. Щото, рано или късно, допускаш грешка и тази грешка после... трябва да
я караш по памет.
Ужас! И как се възстановява цяло интервю по памет?!
Само да ти кажа, не можеш да го възстановиш, можеш да възстановиш нещо от типа на една страница.
Максимум. Което обикновено е много гадно, защото този разговор може да е бил
много по-съдържателен, от това, което ти си успял да възстановиш по памет. И то
със сигурност е почти винаги така, нали, няма начин да запомниш всичко. Спомняш си само НайВажните
неща. Когато са се случвали такива неща, смея да твърдя, по-голямата част от
тях не са излизали от печат. Но така се случва понякога, това са рисковете на
професията. (И тук избухва един споделен, но тотално „Fuck Logic“-смях) Може да звучи тъпо, но
е така...
Изобщо не звучи тъпо даже! А ти пазиш ли си някъде броеве на
Про-РОК?
Дааа, имам ги всичките – от първи до...до последния. Пазя си ги, защото аз винаги
събирам всичко, в което имам някакво участие (Само секунда, ей сега ти пращам
последното си пълнокръвно есе по литература, силно повлияно точно от Stiff-начина на писане и в последствие
обвинено в съдържание на „езиков хулиганизъм“ – бел.авт.) още откакто започнах
да се занимавам с групите и винаги си пазя дисковете, по една или две бройки,
пазя си тениски, плакати, пазя си всички списания, в които съм писал. Между
другото, Про-РОК не е първото списание, в което съм писал – преди това писах,
макар и само една статия, в едно списание, което просъществува за много кратко.
Ти си малка и сигурно не помниш, имаше едно списание, което се казваше
„Егоист“. Беше списание на Мартин Захариев, който по-късно започна да издава Playboy. Той в момента е в
гражданската квота на БСП, много често може да се засече и по телевизията този
човек. Така или иначе, Егоист беше едно списание за всичко – за дрехи, за мода,
за кое е “cool” и кое не
е “cool” и всякакви такива неща, които може малко смешно да изглеждат
от сегашна гледна точка, обаче преди 20 години имаше... то не беше преди 20,
преди 15 по-скоро, имаше нужда от такива неща, защото точно тогава започна
чалгаризацията в България. Сега, когато Егоист започна да излиза, малко след
това, някъде около 2000 година, започна да излиза едно друго списание, което се
казваше SAX. То
излизаше много малко и не знам как се случи така, че ме накараха да напиша (те
се свързаха с мене, но не знам защо и не си спомням как) една статия, която
беше доста дебилна, в интерес на истината, това беше статията „Блондинки или
брюнетки“, ха-ха. Някъде си я пазя тази статия, тя просто е детска, но това
беше първото мое нещо, което е било публикувано в списание.
Хе-хе. Про-РОК те води на много места, ти си писал за това –
по концерти, фестивали и т.н. Кое е НайГотиното място, където си ходил покрай
списанието и си останал с НайДобри впечатления?
Всички места, на които съм бил НЕсам, изпратен от Про-РОК, а
на които сме се събирали повече хора от екипа. Даже не съм ги преценявал от
гледна точка на това дали концертите са на някакви по-любими групи или на...
по-нелюбими, а от гледна точка на това какви хора сме се събирали, когато сме
ходили на тези концерти, защото когато Найден е там, когато Vickeron-a е там, когато сме поне
пет-шест души от списанието, винаги си изкарваме супер весело, независимо от
това дали концерта е готин или не. И в този смисъл, някои от нещата, които се
случиха в Каварна около 2006-2007-2008 година бяха супер, наистина. Не толкова
даже и заради музиката, колкото заради спомените от тези няколко дни, в които
сме били заедно. Ние нямаме възможност да се виждаме толкова често и да не
обсъждаме нещо по работа, по списанието и когато се видим някъде, и то не е свързано
със списанието, става просто... All
hell breaking loose! Така беше, когато празнувахме излизането на стотния брой на Про-РОК и цялото заведение, като си тръгнахме, беше омазано с
торта...
О, да, аз видях сладките последствия от купона...
Да, да... Това го стартира Torden. Цялата работа стана, защото
аз започнах да им вземам парчетата торта от чиниите и да им ги размазвам, но Torden го изведе до съвсем
малко по-различно ниво – мисля, че алкохолът си каза думата в един момент и
цялото заведение беше в торта. Чак до вкъщи оставях следи от торта, а после,
защото бях с обувки с по-големи грайфери, когато ги чистих на следващия ден
даже си мислех една такава секунда да напиша, но после се отказах – какво има
по пода на The Black Lodge. Намерих
страшни неща по обувките – просто в грайферите, там имаше фасове, скъсани
презервативи, сметана от торта, шоколад, сламки, невероятни неща се намират по
пода на едно заведение. И 20 минути някъде ми отне да си почистя обувките. Но
всъщност аз целия бях в мръсотия...
Интересно изживяване е било това...
Да, беше много интересно и за тези, които си тръгнаха, беше
по-щастливо, защото не се прибраха мръсни.
Ха-ха, да, видях снимки на Cynical, който беше целият в торта.
Е, да, накрая останахме гадовете, както се казва, ха-ха.
Беше направо жестоко, ха-ха.
Та, когато преслушваш нови
албуми, имаш ли навика да си създаваш някакви специални условия, каквито и да
било? Примерно да оставаш сам в определена стая, да гасиш лампите, да палиш
свещи, да принасяш жертви на някой си бог.. ей такива неща?
Ха-ха-ха, ами... мисля, че ще бъде по-интересно, ако
напишеш, че имам, пха-ха, ритуал – колене на девственици и агнета пред обърнати
кръстове, пентаграми, но... всъщност нямам. Много често преслушвам нови албуми
от zip-файлове или rar-файлове на компютъра,
нощно време или рано сутрин, когато имам време, и в колата много често ми се
случва да слушам нови албуми. Трябва да ти кажа, че някой път неща, които не
съм очаквал, че ще ме изненадат, ме изненадват, а понякога е обратното. Опитвам
се много да не робувам на имена, въпреки че определено съм фен на няколко
определени групи. Но прослушването на албуми в нашата работа обикновено е
ежедневно, еженощно занимание, такова, непрекъснато, и ако си създаваш ритуали
за слушането на всеки един албум, мисля,
че няма да прослушаш много.
Ако зависеше от теб, кой български изпълнител щеше да
изпратиш на Евровизия? Без да се ограничаваме до метъла. Кой заслужава?
Много ми е трудно да отговоря, въпреки че със сигурност бих
изпратил някой... Ммм... Ужасно труден въпрос. Със сигурност има български
артисти, които заслужават да отидат на Евровизия, но не съм сигурен дали
Евровизия ги заслужава. Не знам, не съм сигурен, че мога да ти кажа конкретно
име, но това, в което съм сигурен е, че Евровизия е един фестивал, чието
значение в България е силно преувеличено. Евровизия е един фестивал, от който
никога в цялата му история не е излязъл нито един значим артист, който да е
познат на широката аудитория, с изключение на един-единствен, и това са ABBA, но това е било много
отдавна, защото и аз съм бил малък, когато се е случило. Така че не съм
сигурен, че този фестивал заслужава въобще някакво по-сериозно присъствие от
някакви по-сериозни артисти. Ти сама си забелязала, че там хората не гласуват
за музика, а за държави. Да.. И това е отговорът на въпроса ти.
Да, благодаря! Добре, представи си сега, че свършва
интервюто, и изведнъж небето почернява, то не че сега не си е черно, но да
речем, че почернява още повече. Започват някакви бесни мълнии да разцепват
оловните облаци и при теб слиза Музикалният Бог, и те пита кой изпълнител е
НайГолямото разочарование за метъл сцената през последното десетилетие. Това
нещо ще бъде наказано! Кой отива под твоята гилотина?
Ммм... Steve
Harris.
Заради новия Maiden
или заради British Lion?
Заради British
Lion. Steve Harris е
един изключително традиционен музикант, аз много го обичам, защото съм израснал с музиката на Maiden. Той е между другото много... не
упорит, а твърдоглав е правилната дума. Той не би приел никога мнението на
някой друг за нещо, което може да бъде позитивна страна, а може да бъде и
негативна. От моя гледна точка, албумът на Steve Harris страда изключително много от кофти вокали. Много
лоши вокали, би могъл да има по-добър избор за вокалист, защото някои от
песните в албума наистина имат потенциал. През последните 10 години, може и да
не е само той, между другото, но със сигурност заслужава наказание! Примерно да
не издава друг солов албум, ха-ха!
Добра препоръка! А ако ти се беше отдала възможност да си
организираш и проведеш един фестивал,
имаш неограничени възможности, как щеше да си кръстиш събитието, къде и
при какви условия си го представяш да се проведе и кого ще слушаме?
Ммм... Как ще се казва... STIFF METAL! Така, ще го кръстим Stiff Metal, ще се проведе някъде не в
София със сигурност, не на стадион, а някъде, някъде в България, някъде около
някой град. Например около Стара Загора или... някъде. Няма да е на морето, защото е много експлоатирано, просто си
го представяме някъде около някой град и... кого бих поканил? В момента първото
нещо, което ми хрумва, е да поканя Ghost – моментално, Avenged Sevenfold, може би, BRING ME THE HORIZON със сигурност, нещо тежко... Watain, примерно. Какво
друго? За да има за всички. Ами сигурно и още ще поканя, но в момента не се
сещам.
Дотук е идеално, аз от сега си запазвам билети, пък ако
решиш да го организираш – там съм!
Ха-ха, ще ми трябват малко повече пари...
Ще намерим! Ще пускаме тото да ударим джакпота.
Ти колекционираш
музика и мърча покрай нея. А има ли нещо друго, което би колекционирал с
огромно удоволствие и без абсолютно никаква мярка?
Не. Всичко, което е свързано с музика. Музиката е моят живот,
музиката е моята страст, музиката е моята любов, всичко, което е свързано с
музиката, аз ужасно го обичам. Аз не си представям живота, непрекъснато има
някоя песен, която ми звучи в главата, непрекъснато нещо ми е на
устата, непрекъснато си мисля за това, кога ще слушам еди-кое-си, непрекъснато обмислям от кога не
съм слушал нещо еди-какво-си, така че това е може би ... аз съм фен на киното, също така, обаче изобщо не съм му чак толкова страстен фен, колкото на
музиката. Просто всичко, което е свързано с музиката, ме привлича със страшна
сила. Не мисля, че бих колекционирал каквото и да било друго. Аз мисля, че колекционирането е.. хората се раждат с
това или без него. Има хора, които
обичат да колекционират и такива, които не обичат. Има нещо, което обединява
всички хора, които колекционират, независимо дали събират марки, монети,
салфетки, кукли Барби, плочи, дискове и това е точно страстта към събирането на
предмети. Не съм сигурен дали това не е патологично, но просто е такова. От
тази гледна точка, като си спомня когато бях малък, колекционирах марки все още
си пазя някакви класьори с марки, после колекционирах картинки от дъвки, после
снимки на различни групи и... не, първо колекционирах снимки и картинки от Star Wars, после снимки на
групи и така постепенно стигнах до винилите.
Спомена филми и сега да си издам колегите – те редовно
решават да обърнат въпроса на adult
филми в чата ни и си правят някакви техни своеобразни класации на
НайЛюбимите си актриси от този жанр. На въпроса, кои са твоите 5 НайЛюбими
разкрепостени момичета, как би отговорил?
Ха-ха, аз не съм си правил такава класация в интерес на
истината. Никога не съм се замислял и не съм си подреждал някакъв такъв „Топ“.
Имам чувството, че когато човек стигне някаква определена възраст, спира да си
прави „Топ 5“, „Топ 10“ и т.н. за всякакви неща, така че ако ме питаш сега кой
е Топ 3 на любимите ми филми, едва ли бих могъл даже и това да ти кажа. Но, да
речем, Sasha Gray, и то
не само заради ролите й в тези „възрастните“ филми, но тя има и няколко роли в
мейнстрийм киното - не знам колко е „мейнстрийм“, но са нормални филми. Madison Parker, може би, Melissa Lauren... ммм...
Добре, тези 3 достатъчни ли са?
Да, чудесно! Благодаря много, хе-хе.
Татуировките са ти слабост все още. През последните години
доста нашумяха различни стилове – неразбираемите японски йероглифи по
гръбнака, японските мотиви изобщо, pin-up-ът, биомеханичните истории, 3D татуировките... Кои са твоите любими?
Аз мисля, че биомеханичният стил вече отдавна отмина, някъде
преди 10 години, но аз никога не съм го харесвал. Никога не съм харесвал
татуировки тип репродукции на картини на H.R.Giger – тези неща, които са татуирани мускули, например, в
комбинация с пружини, някакви други неща такива механични, които се виждат
изпод разкъсаната кожа, така да го
кажем. Аз винаги съм харесвал повече японските татуировки, класическите
американски татуировки, old
school и new school,
обаче не съм много голям фен на татуировките, които имат по-младите банди от
типа на BRING ME THE HORIZON или
Asking Alexandria, нали
знаеш, тези по врата, надписи или пеперуди разни. Попринцип това не ми
се струва много естетически издържано, да си татуираш врата, защото започваш да
изглеждаш все едно нямаш врат или си облечен в нещо. Някак си не ми изглежда
добре. Освен това ми се струва, че това е малко прекалено, и ако на двайсе и
няколко години се татуираш от глава до пети, някак си, какво ще правиш през
останалата част от живота си, баси? Не е ли идеята в това да си правиш
татуировки от време на време, да ги свързваш, да мислиш... Ако се изпраскаш
целия, не знам въобще по-нататък какво... Ще си седиш татуиран целия? Не знам... Някак
си не ми се връзва. При мен нещата стават по-постепенно. Аз много обмислям
нещата, които си татуирам и със сигурност няма да мина някакви определени
граници. А първата част от въпроса ти – за японските неща – аз мисля, че много
хора не разбират какво точно си татуират, когато си татуират японски символи.
Мисля, че има много такива примери и съм гледал много предавания и съм чел за
хора, които си татуират нещо, за което смятат, че означава едно, а когато
отидат в Азия им се подиграват, защото той си написал, или мисли, че е написал,
„вълк“, а се оказва, че е написал „умряло куче“ и това не е много готино според
мен. Има и една друга тенденция, която също не ми харесва – тя е чалга
тенденцията в България при татуировките, според която правят надписи по
продължение на ръката – от лакътя до дланта – някакви надписи от типа на “Only God can judge me”. Те
са типичните чалга татуировки на футболисти. Някакви надписчета или също така
са много популярни на арабски някакви неща, които си пишат по същия начин или
на вратлето. Преди няколко години пък дамските татуировки бяха изключително и
само на кръста, всъщност много харесвам това, което Robb Flynn каза преди няколко години, че
вече е по-оригинално да нямаш татуировки, отколкото да имаш. Защото всички имат
татуировки.
Да, че са и еднакви...
Да.
А имаш ли татуировка, за която съжаляваш?
Не. Ако човек знае какво си татуира, никога не съжалява за
това, което си татуира. По простата причина, че обикновено въпросът за това дали
ще съжаляваш, ако си татуираш нещо, стои пред хората, които нямат нито една
татуировка. А когато вече имаш една, и тя не е НайГрозното нещо на света, то
дори няма толкова голямо значение, защото за теб може да е хубава, независимо,
че за другите е грозна, и когато ти го имаш това нещо, то си стои. Ти не мислиш
непрекъснато за него. Ти забравяш за него, както ако имаш някакъв белег и не
мислиш непрекъснато за този белег или за татуировката, те са част от тялото ти,
част от тебе. Ти забравяш, че го имаш дори. Така че не мисля, че човек, който
си е дал много ясна сметка, че иска да си татуира нещо, впоследствие търси
някакви начини да го премахва или не може да живее с него, не знам, малко са ми
неразбираеми тези неща.
Представи си сега, че те заставят да си „имплантираш“
портрета на Curly. Къде
ще го локализираш?
Ама трябва ли задължително?!
Ама абсолютно е задължително – на живот и смърт.
Някъде, където да не се вижда, ха-ха! Принципно, не бих си
татуирал не само Curly,
но и който и да е друг мъж. Мисля, че не бих си татуирал дори жена. Нищо не бих
си татуирал такова, свързано с портрети. Аз наричам този тип татуировки
„некролози“.
Да, и на мен ми е странно, когато хората си татуират
портрети на децата си. Защо ти е да го татуираш – ти си го имаш детето – гледай
си го на живо!
Да, да. Някак си по-разбираемо е ако, да речем, човекът е
починал или искаш да го запазиш по някакъв начин... Но не, Curly не бих си го татуирал.Ако е вече
чак толкова, че е на живот и смърт, ще го татуирам някъде, където да не се
вижда. Найден ми е приятел, разбира се, и понякога хората, които си правят
татуировки, си правят татуси, които са символ на приятелството, аз имам такива
татуировки. Имам на единия крак акула с номер 13, което ми е спомен за един от
НайДобрите приятели, а той има от своя страна “Rebel” същата, каквато аз имам на
крака. Това е за приятел, аз бих направил нещо такова за Найден, но не бих
казал, че бих си татуирал портрета му. Мисля, че това е доста опростенческо,
как да ти кажа... Нещо свързано с него, свързано с някакви преживявания – да.
Да, много по-интересно е, когато си татуираш нещо като
символ, отколкото такава директна препратка.
Да, нещо, което ти си го знаеш какво е.
А за теб кои са трите неща, които правят един купон
абсолютна всепомитаща атомна бомба?
Да не са само мъже, в никакъв случай, защото тогава не е
купон, а някаква коч-компания и никога не свършва добре! Да няма хора, които да
правят проблеми, когато се напият, и въобще, не обичам, когато купони се
превръщат в бойни полета, въпреки че се е случвало. И да не идва полицията!
Купонът свършва, когато всички са пияни или когато дойде полицията!
Много точно казано! Лятото Maiden ще огреят Румъния. А Stiff?
Ммм, също, задължително! Вече имам билет. Аз няма да огрявам
Румъния, де, ха-ха. Просто ще отида да гледам любимата си група и се надявам
това да стане заедно с още хора, които харесват тази група. Ще пътуваме в
автобус и ще се забавляваме през цялото време.
Завиждам ви! Вече сме на финалната права почти...
Имаш много да пишеш!
Не ми е проблем (ей тук се самоизлъгах!), с удоволствие ще си свърша работата (true story!). Та малкият бебо се казваше Макс, нали?
Да.
Той скоро стана на една годинка – куфее ли вече или тепърва
ще го учиш?
Знаеш ли, не, не куфее, а танцува на някакви бебешки песни.
Аз не съм от бащите, които вменяват на децата си, че те трябва да бъдат като
тях. Мисля, че всеки човек има правото да избере собствения си път и не мисля,
че е правилно, ако му промивам от сега главата с метъл или с любимите си групи,
да кажа „Айде, на тати момчето, сега...“. Естествено, че още като беше бебе му
купихме бодита, на които имаше Iron
Maiden, Ramones и такива неща. Имаше и една тениска на Ramones… Мисля, че му харесва Ramones попринцип, защото
пънкът е в известен смисъл детска музика и децата приемат лесничкия ритъм – “Hey, ho, Let’s go!”. Мисля,
че му харесва, но НайМного се кефи на бебешки неща – на някакви филмчета с
такава бебешка музика. И мисля, че всеки трябва да си мине по своя си път и ако
той в един момент прояви интерес към това, което аз правя или слушам, или майка
му слуша, защото ние с майка му слушаме приблизително
еднаква музика – тя е повече пънк и хардкор, а аз съм повече към метъл, и
ако на него това нещо му хареса, ок, няма нищо по-лесно – директно отварям
големия шкаф с плочите и дисковете и бих му разказал всичко, което знам, но ако
не проявява интерес, със сигурност не бих го карал да бъде някакво мое копие.
Мисля, че така е правилно. Аз не мога да разбера също и хората, които кръщават
децата си, когато се появят на бял свят – кръщене, събират се всички роднини... просто смятам, че религията е избор, който човек трябва да направи, когато
съзнава какво прави и вече има собствено мнение по въпроса – ако иска, нека
отиде и се кръсти. Може да не иска да бъде християнин, може да иска някакъв
друг, а може да не иска никакъв да бъде. И по този начин като кръстят хората
децата си, мисля, че им отнемат правото на собствен избор. Точно това се
опитвам да избегна и с музиката , защото ако започнеш да пускаш Megadeth, Maiden, Metallica, Judas
на едно бебе, естествено, че то ще се кефи, защото попринцип бебетата се кефят
на всякакви неща, които се повтарят – ако му го пускаш всеки ден, то ще започне
да се кефи. Но когато е съзнателен човек, той може сам да направи своя избор.
Страшно разбран родител си!
Не знам, сега ще видим, хе-хе. Тепърва започвам да бъда родител.
Не, наистина, малко хора, поне в България, мислят по този
начин.
Аз мисля, че трябва да станем повече хората. Вашето
поколение вече ще бъде различно. Така се надявам...
Аз оставям последните думи на теб – можеш да ни похвалиш,
може да се рекламираш, може да благодариш от сърце на феновете си и т.н. Може и
да ни натровиш, но ти нали знаеш, че това интервю така или иначе ще подлежи на
обработка, така че...
Аз няма да ви натровя. Много се радвам, че имах тази
възможност, благодаря! Много се радвам, че имам възможност да поддържам връзка
с.. не знам ако ви кажа „хлапета“ дали ще ви обидя?
Не, хе-хе
Радвам се, че поддържам връзка с хора на такава възраст като
вашата, защото това по някакъв начин ме поддържа жив и мисля, че попринцип
по-големите трябва по-често да слушат по-малките. Да, това със сигурност го
мисля. По-големите трябва много
по-често да слушат по-малките. Знаеш ли защо – това сигурно ще бъдат моите последни
думи? Защото (не искам да бъда твърде сериозен в момента, но май ще прозвучи
сериозно) когато хората гледат на децата
като на незрели, некомпетентни, несоциални, акултурни индивиди, такива,
които не могат да взимат решения, не могат да изказват мнение, тогава в същото
време обществото има ясната визия, че вие сте поколението, което после ще
станат бъдещите хора, които ще управляват тази държава – бъдещите лекари,
бъдещите адвокати, учители, всички, които имат значение за тази държава. САМО
ЧЕ, ако обществото смята, че вие сте бъдещите лекари, адвокати и т.н., т.е., че вие сте бъдещите компетентни, зрели, автономни хора, а в момента ви приемат като незрели, некомпетентни и
се очаква от вас като навършите 18 години изведнъж да се превърнете в зрели и
компетентни... има нещо сбъркано в тази концепция. Мисля, че хората трябва да
дават повече възможност на по-малките да
взимат участие в решенията, които ги касаят, още като са по-малки, за да може
да се възпита тази култура на изграждане на гражданска позиция, на собствено
мнение. И така наистина ще се получат едни хора, които имат отговорно отношение
към нещата, които се случват оттук нататък. С това бих искал да завърша.
Чудесно, много ти благодаря, беше голямо удоволствие за мен
и... страхотно се получи!
Ами мерси и продължавайте!
Ако имах пари, щях да черпя (почти-благодарности):
Dyomaeth, задето уреди всичко и удряше по едно стабилно рамо, когато се налагаше; Barmy - той ми отреди честта да разговарям със Stiff; Духовете на тавана - като по чудо бяха тихи онази вечер; Vivacom - една дума - интернет; И, разбира се, човекът, без който нищо нямаше да се случи - Stiff.
Издадено с любезното бездействие на Simons!
