Срещу природата

Този път ще съм сериозен. И то доста. Всъщност не знам дали този ми „труд” някога ще види бял свят, дали ще бъде достъпен за другите. Но имам нужда да пиша. Особено когато се чувствам емоционално изстискан и натоварен от света... и най-вече от себе си.

И така. Да речем, че ще темата ще е философска. Или поне с философска насоченост. Но аз не съм философ и искам да подчертая това. Изучавам философия и знам, че това е трудна материя и далеч не е за всеки. Затова, без никакви претенции, ще ви занимая с нещо, което може би много хора откриват у себе си или в някой познат или приятел. Нещо, което аз виждам в себе си. Това е един определен тип хора, които с удоволствие бих нарекъл емоционално-манипулативни копелета, но нека им поставя по-„мекото”  „емоционални вампири”.  Предполагам това определение се  среща и на други места, вероятно с подобен смисъл, но нека да разясня смисъла, който аз ще влагам относно въпросните индивиди в това си писание. Емоционалните вампири са хора, които обичат да привличат вниманието на останалите чрез израз на своята „емоционалност”. Или по-точно, чрез изкуствено създаване на т.нар. драматична ситуация, в която те да се представят като жертви и следователно останалите да започнат да изпитват определена вина, и съответно изразяване на тяхното съжаление и симпатия. Общо-взето става въпрос за хора, които обичат да „създават от мухата слон”, за да извлекат полза от индивида, който са си набелязали. Обикновено жертвата е някой близък, с когото са емоционално обвързани. И логично – едва ли някой просто познат би се вързал на номера им.
Освен това, нека обясня и каква е целта на този тип хора и причините за действията им. Обикновено става въпрос за индивиди с определени емоционални и психически проблеми – например такива с комплекс за малоценност, ниско самочувствие или просто някаква жажда за постоянно внимание. От тук идва и тяхната цел. Всъщност, има такива, които правят това, което описах по-горе, без дори да го осъзнават, но има такива, които просто нямат търпение да се постараят да изцедят и последната част от душичката ви. И именно чрез създаване на въпросната „драмова” ситуация и представянето си за жертви, те ви карат да се чувствате виновни, за да можете моментално да изкажете дадено съжаление, да започнете да се извинявате и прочее. По този начин, тези хора получават своята... ъм... психологическа наслада и комфорт. Общо взето, вие можете и да не осъзнавате това, но тук става въпрос за тотално психологическо манипулиране с цел вашето душевно измъчване, просто за да може въпросния „вампир” да получи своето задоволство, породено от жаждата за признанието и симпатията на останалите, която пък е продукт именно на различни душевни комплекси и нужди. За мнозина от вас, това, което пиша, може да им се стори несериозно и дори тъпо, но ви уверявам – такива хора действително съществуват. Душевни садисти, които, ако допуснете в личния си живот и отношения, могат да ви създадат немалко проблеми. Особено ако ги приемате прекалено на сериозно.  Но става ли дума за лични отношения, определен проблем, който обективно погледнато е доста повърхностен и  несериозен, може да се превърне в пълен shitstorm. Няма нужда от превод, по-умните ще се досетят за какво говоря.


И затова – нека ви дам няколко съвета, чрез които да забележите и съответно да избегнете такива хора. Най-напред, признаците, по които можете да ги разпознаете са:


1. Постоянно оплакване, независимо от темата на разговора, те винаги ще се опитват да насочат вниманието ви към техните собствени проблеми и търсене на някакво съчувствие от вас.

2. Омаловажаване на вас и вашите думи – когато съответният индивид се представя в затруднено положение, а помощта и подкрепата, която вие предлагате, бива пренебрегвана системно от него и жаждата му за все по-дълбока симпатия.

3. Синдромът „от мухата слон” – когато при някакъв първоначално нормален и несериозен разговор, „вампирът” изведнъж започне да се държи отдръпнато и студено с вас, след което всячески се опитва да ви накара да се чувствате виновни и съответно търсене на вината във вас, макар тя дефакто да не съществува.

4. При спор – тук е нещо подобно на предния признак, но има и няколко разлики, които е важно да подчертая. Когато водите дискусия или обикновен, аргументиран спор с екземпляра и, усещайки, че вие взимате надмощие в него, той моментално започва да отхвърля всеки ваш разумен аргумент и отново се представя за обидена жертва, опитвайки се да покаже как вие сте го „наранили”, дори чрез самото ви намерение да спорите с него.

5. Този синдром всъщност е по-разпространен и не е задължително човека, при който се проявява, да е „емоционален вампир”. Става дума отново за търсене на вашето одобрение и симпатия чрез систематично самоподценяване и обиждане от страна на въпросния човек. Един вид, целенасочено търсене на ласкателства и комплименти, чрез показване на ниско самочувствие, което, видиш ли, има нужда да бъде повдигнато. Естествено, тук е много важно да отбележа, че не всички хора, които привидно използват самоирония и сарказъм срещу себе си са „вампири”. Даже напротив, аз лично много уважавам хора, които умеят да се шегуват със себе си и се радвам, че познавам доста такива! Докато „вампирите”, както казах, целенасочено търсят вашето внимание чрез ниска самооценка.

Затова моят съвет е просто да не обръщате сериозно внимание на тези хора, когато забележите, че те реално се гаврят с вас и нарочно ви карат да се чувствате виновни за неща, на които по принцип не е нужно да се обръща сериозно внимание. Не придавайте смисъл и не отдавайте вниманието си на такива хора! Те могат емоционално да ви изстискат,  дори напълно да ви сринат. И след това не усещате как вие самите сте се превърнали в нещо подобно. Казвам ви това от опит. Наистина, не е шега. По този начин можете жестоко да обидите близки и приятели, хора, които наистина цените.

И може би тук ще дам смисъл на заглавието, което съм поставил. Малцина от тези „вампири” реално осъзнават какво са направили с някой близък и след загубата му, съвестта им много сериозно започва да се обажда. Това са именно хора като мен, които се опитват да се борят със своята вътрешна жажда за внимание и симпатии от останалите. Макар да не познавам други случаи като моя, съм сигурен, че ги има. Ние се опитваме да контролираме тези свои вътрешни проблеми. Не винаги успяваме, понякога подсъзнателно отново „вампирясваме”, но борбата никога не спира. Не е лесно, но пък, да се надяваме, е за добро. Защото тези, които действително заслужават вниманието и симпатиите на другите ще ги получат, без изкуствено да се правят на жертви и ненужно да драматизират. Когато показваш способности и труд, все ще се намери кой да те оцени.


Така че, като заключение ще ви посъветвам да не се взимате прекалено на сериозно, както и хората около вас. Винаги се опитвайте да гледате с обективна преценка на нещата, а не се оставяйте на някакво изкуствено създадено чувство на вина да ви води. Защото, както казваше професорът ми по „Въведение във философията” – „Само този, който не си вярва напълно, само той не откача накрая”. А този професор беше един от най-ненормалните типове, които съм срещал в живота си. А съветите от личен опит никога не болят, нали?

P.S.  По-умните от вас май чатнаха, че в началото сбърках, като казах, че темата е философска. Ами чисто психологическа е. Което също е част от философията, ама... абе ебимумеча!