Предвид наближаващият акустичен концерт
на Anathema, както и идващият Великден, реших да си
почеша за пореден път езика със сравнително кратки коментари за всички албуми
на групата от силно субективна моя гледна точка. Та да започвам:
Serenades (1993) – задължителен
Задължителен е, не толкова заради
високите си музикални достойнства, макар че Anathema никога
не са имали особено големи такива в музиката си, а от гледната точка да се види
как е започнала групата. За феновете на по-късните неща този албум въобще няма
да е интересен, за феновете на първите издания е шедьовър. Албум, абсолютно
отговарящ на времето си, дуум метъл (с леки наченки на дет), мучащи вокали,
леко замазан звук, от днешна гледна точка звучащ леко наивно. Но пък Sleepless е класика, надживяла различните периоди
на времето.
The Silent Enigma (1995) – препоръчителен
Никога не ми е харесвал този албум, за
феновете на по-ранното звучене на групата това е общо-взето последният струващ
да се чуе албум. Групата продължава с дуум звученето, малко е пооправила звука,
чисто музикално също има напредък, но групата все още върви инерционно от
първия албум, даже Винсънт Кавана доста се е помъчил да звучи като Дарън Уайт.
И тук, както е предходника, има песен, която през годините се превърна в класика
и заживя живот извън албума – A Dying Wish, макар че има
доста силно изразена 90-тарска блек метъл структура, но това е друга тема…
Eternity (1996) – задължителен
(за мен), ставащ за другите
Разделителният албум на групата, както
каза един фен на Anathema “Този албум сте
го слушали ти и още трима човека в света”.
И май има такова нещо, тъй като като се говори за творчеството на групата и
албумите им, най-често се казва първите два и след това се преминава на Alternative 4 и този албум остава висящ. Междинен
албум, който вече трудно би могъл да се определи като чист дуум, тъй като
постепенно и много леко влиянието на Pink
Floyd
навлиза, макар и в ранен етап. Само за една година групата се е развила добре,
разнообразила е музиката си и вече тежината в музиката им не се огранича само
на музикално ниво, но и от към атмосфера и цялостно чувство. Angelica е безспорният хит от този албум, но и
трите части на Eternity също добри, Far Away за мен лично е най-добрата песен от
албум, а кавъра на Roy Harper Hope e много, много
интересен. Албум които все още има интересни неща за старите фенове, но и
феновете на по-новите биха откриха неща за тях, макар че май се получава
обратното и никой от изброените групи не му отдава значение. Само за ще си го
слушам.
Alternative 4
(1998) – класика
Оттук започва абсолютното Pink Floyd-ясване на групата продължило до към
2003 г.Метълът тук вече не е основен, а част от цялостното звучене, атмосферата
определено е въздействаща, но като слушам албума винаги друго ми е правило
впечатление. Подредбата на песните е малко странно, двете най-раздвижени и
по-бързи песни – A Fragile Dream и Empty са в нач алото
и то една след друга и като цяло се губи началната инерцията в албума. Ако се
гледа песните поотделно, а не като като цял албум, той най-доброто произведение
на групата. Shroud of False и Regret
са най-добрите песни на групата за мен, а особено първата въпреки, че е малко
на минута и половина е въобще най-добрите песни за мен като цяло. Не мога и да
не откроя и едноименната песен и Empty, не че другите
са за боклука, ама това си е мое писание и каквото си искам ще изпъквам.
Judgement (1999) – шедьовър
Тук няма нужда от описание, думите са
излишни, просто пускай и слушай. Преди и след този албум, групата няма нещо
по-силно, а и няма да има. Шедьовър
A Fine Day to Exit (2001) –мммне (за мен), задължителен (за феновете на
по-новите неща), бе с какви неща ме занимаваш (за дъртите фенове)
Как да го кажа…тук нещата започнаха за
се сговнясват за мен. Pressure е много добра
песен, чат-пат има нещо интересно, което си струва все още да се чуе, но дотам.
От друга страна, с този албум групата привлече много феновете необременени със
старите неща, а и с метъла като цяло, което не е лошо, една група трябва да се
развива, но този път който подхванаха не ми хареса. Но това не е нищо в
сравнение със следващият албум…
A Natural Disaster (2003) – за боклука (за мен), класика (за новите фенове),
старите вече са на 5-та бира и не ми се занима с Anathema
Пълно бедствие (хаха), помия, за нищо не
става, лошо ми става като го чуя…това нещо. Пост-рокът и Pink Floyd тотално властват (вече даже и флойда не
е толкова засегнат), новите фенове благоговеят пред него. И да не бъда крайно
краен, ще кажа че обложката е яка, Flying е много яка или
може би изпъква в сравнение с другите неща. А за Closure няма
думи…едно от най-гадните неща, които съм си пускал, че и на живо съм го слушал.
Стига толкова с този албум, че ми се върна баницата от сутринта. Тук някъде
групата трябваше да си смени името, и докато промяната до ’99 беше добра и
даваше добри резултати тук вече се оляха…
We Are Here Because We Are Here (2010) – добър…бива, а старите фенове вече спят 5-ти сън
7 години чакане, пускане на какви ли не
версии, избирането на един лично на мен доста противен и прехвален
очилатко-прогресар за помощник при миксирането и други неща в албума, различни
предварителни отзиви за песните, от Radiohead-клонинги, през
още по-голям пост, та до връщане на някои стари неща в звученето. Та такива
неща съпътстваха излизането на този албум, а реално никой от отзивите не се
оказа особено верен. Вече няма и грам тъмнина в музиката им, а да не говоря за
мрака от началните им издания. Самата музика по се рее, слънчева, оптимистична.
Честно казано не ми се нрави това нещо особено, защото до този албум Anathema винаги бяха мярка за по-депресивни неща,
а след него това „Слънце” нещо не ми е много точно. Все пак A Simple Mistake и Angels Among Us са
добри песни.
Weather Systems (2012) – най-доброто нещо след 1999 (за мен), бледо нелошо
подобие на предшественика си (за другите)
Албумът е добър, не знам дали е копие на
предишният, рециклирана негова версия или нещо подобно, но от много години
насам музиката на групата не ме в впечетлявала толкова много. Песните вървят
спокойно, буквално се реят, няма натоварване, атмосферата е изключително
наложена. Бих сравнил звученето на албума като късноаприлски слънчев ден, може
все още да има лека студенина и вятър, но вече топлината е главното действащо
лице. The Gathering of the Clouds е леко неземна
песен, не че другите са от Марс, но толкова влизаща под кожата песен на групата
от над 10 години не бях слушал. Естествено и другите песни не отстъпват по
качество, но както казах, това си е мое писание и каквото си ще си пиша.
Choice Cuts…
…или иначе казано ЕР-та, преиздания и
други такива неща, които си заслужават вниманието…според мен. Pentecost III (1995) лично за мен е най-доброто нещо за мен с
Дарън Уайт, прекрасно звучащо за старите фенове и никак такова за старите. Hindsight (2008) е издание от преработени старите и нетолкова стари
песни в полуакустично изпълнение. Тотално ненужно. Falling Deeper
(2011) представлява
песни от най-първите издания на групата изпълнени в светлата им страна и чат-пат
оркестрации. За новите фенове-царско, за старите-адско, т.е. ако слушате групата
до едно време няма смисъл да мъчите с
това нещо. Защото си е мъчение и подигравка
с миналото. ТОВА Е
No comments:
Post a Comment