Чудиш се кой си, къде си, какво си. Чудиш се защо си тук,
защо четеш това и защо, по дяволите, си губиш времето. Ами какво да ти кажа, чуди се. Аз не знам.
Всъщност аз нищо не знам. Мисля си, че знам нещо, но като се замисля осъзнавам,
че мисля върху незнанието. Какво? Как така не ти е интересно ? Какво, не ти се
чете?!? Ами окей, не чети. Не те карам насила. Просто се опитвам да кажа, че
ако сега излезеш а от страницата, няма да разбереш какво се случи оная вечер,
когато всичко се случи.
Беше тъмно, толкова тъмно, че дори не си виждах ръцете.
Около мен беше пусто. Не знаех точно къде съм, не исках и да знам. Просто
ходех. Не исках да спра. Беше ме страх. Вървях без да мисля. Не исках да мисля,
защото щях да разбера, че съм сама и щях да изпадна в паника. Не че, не ми се беше случвало. И така, онази вечер си беше най-обикновена.
Разбира се, като изключим човека, който вървеше зад мен. Следеше ме. Поне в това бях сигурна. Нямах
избор, трябваше да продължа да ходя. Не можех да се спра, страхувах се.
Джобовете ми бяха празни, нямах пари. Тук-таме се търкаляха цигари. Бяха
изпушени на половина. Не бяха мои. Аз не пуша. Намерих ги на един тротоар. Взех ги, в
случай, че ми стане студено или просто трябва да си осветя пътя. Имах и
запалка. Бяха ми я дали от партийния дом, в който ходех. Не харесвам
политиката. Мразя я! Използвам онази политическа сграда за свои облаги. Най-често
им източвах топлата вода или пък си крадях по няколко резена луканка. Никой не
забелязваше, защото всичко беше в повече. Всъщност, никой не забелязваше и мен.
Няма значение.
Вървях си аз, а той не спираше да ме следи. Когато забързвах
крачката си, той също го правеше. Беше ме страх. Може би се бях паникьосала.
Обувката ми се разхлаби. Връзката се беше прецакала. Нямах време да мисля за
това, трябваше да се измъкна. Той се приближаваше все повече и повече. Нямах
избор. Всичко трябваше да свърши тогава и само тогава. Не търпеше никакво
отлагане. Направих го. Внимателно извадих цигара от джоба си. Запалих я.
Чувството беше приятно – страшно. Но имах ли избор? Спрях, обърнах се и видях,
че човекът го няма. Олекна ми и се засилих към вкъщи. Тогава го чух. Дойде като
гръм от ясно небе. Беше следното:
-Как не те е срам да пушиш? Спирам ти джобните за месец. От
половин час се опитвам да те настигна, а ти се правиш , че не ме виждаш...
Покъртително. Какво да кажа, на страха очите са големи. И
после, а и иди обясни, че цигарата е била за самозащита.
Покъртително, наистина. :)
ReplyDelete