За алкохол, зелени листенца, бял „магически“ прашец, леки
мъже и за реализирането на всякакви други хедонистични мои помисли... В някоя
паралелна вселена – може би, но нека сега се върна тук и сега. С моите
УДИВИТЕЛНИ приходи от 21лв. на месец, вече увеличени на 25, които кацат в
джобчето ми като награда, задето всяка вечер си блъскам главата в учебниците и осигурявам
на очите и нервите си мъчение, не по-малко от терора, на който подлагат
затворниците в Ирак като им пускат Metallica (съчувствам им на тези многострадални хорица, ха-ха),
имам съвсем сериозното намерение да увелича колекцията си от албуми и DVD-та на любими и не чак
толкова обичани, но все пак заслужаващи си парите, групи. Дали ще одобриш
избора ми на изпълнители или ще се усмихнеш, поглеждайки с топъл снизходителен поглед на тази иначе доста
наивна публикация... твоя работа – чувствай се свободен да я свършиш, а може
дори и да изразиш мнението си в полето за коментари. С нещо, плъзгащо се по
повърхността на удоволствието, ще изчета всичко, което имаш да казваш.
За да не става това писание твърде тегаво за четене, нека
приемем, че трябва да се огранича до 10 продукта на НайУмиращияПазар, а именно
българския музикален с по-тясна специализация в областта на метъла:
Nightwish –
Dark Passion Play (26.09.2007г., Nuclear Blast, Spinefarm Records, Roadrunner Records)
С ръка на сърцето мога да кажа, че съм изслушала всичко,
де-що е излязло иззад омаялите не една и две девойки очи на Tuomas Holopainen и на което е бил
лепнат тежкият етикет “Nightwish”,
но за тотален срам и позор не притежавам
нито едно тяхно официално издание. Изчакай само секунда да си изровя главата от
земята и продължавам коментара...
Може би хората, които са по-навътре със събитията около четиримата
финландци и сменящите им се като тийн-настроения вокалистки ще попитат защо
точно DPP. Елементарно
– защото ми харесва. Да, обичах албумите на Nightwish с Tarja,
бога ми, все още ги обичам, но още с Once групата започна да създава музика, на която не й бяха
ча-а-ак толкова необходими оперните партии на „финландския славей“. DPP е продължение на тази
тенденция и може би затова е страшно пъстър в музикално отношение – има ги песните тип “lullabies” (Eva), както и
по-суровите изпълнения (Master
Passion Greed); ще чуеш освобождаващата душата Last of the Wilds, но и мрачната Sahara; Amaranth ще ти вдъхне
надежда, че все пак в този свят има и красиви неща, а Whoever Brings the Night ще я убие без
много-много преговори. А епичната The Poet and the Pendulum изобщо няма да я петня с коментарите си
– за тази песен не се говори; тя се слуша и изживява.
Другото, което ме кара да хвана толкова категорично за ушите
този запис, е, че DPP е
последният наистина искрен албум на NW – няма го стремежа да се задържи вниманието на публиката, който обаче явно присъства в Imaginaerum, няма ненужни украшения,
просто първичен гняв и тъмни емоции, намерили своя израз в красива музика.
Behemoth –
Evangelion (7-11.08.2011 – Nuclear Blast Records-Metal Blade records)
 |
Дядо ми, който би изправил всички съществуващи металисти
пред вече несъществуващата берлинска стена и би ги отстрелял като бирени
капачки в лунапарк, вярваш или не, ме зариби по глутницата на Nergal. Обективно погледнато,
единственият ми досег до Evangelion
са Alas, Lord is upon
me и Ov Fire and the
Void, но това ми е абсолютно достатъчно, за да знам, че искам да държа
този албум в ръцете си като негова горда собственичка. Добре де, многото положителните отзиви на про-роците също
изиграха своята роля във вземането на това решение... Както и да е, очакванията
са високи, но пък не се и съмнявам, че Дарски с лекота ще ги надскочи.
Всъщност, добре е да го направи, защото след
това към Evangelion ще
има голяма вероятност да се присъедини и най-новото отроче на Behemoth, което очакваме да нададе
първия си вой тази година!
 |
| Пандишпанчета милички! |
Korpiklaani
– Manala/Underworld/ ( 03.08.2012 - Nuclear Blast)
Synkkä– едно от парчетата, което не
спря да се лее на бавни, настъпателни потоци от слушалките ми това лято. Меко казано се влюбих в
него, а Metsälle може да те накара да прехапеш долната
си устна и да притвориш блажено очи, докато събужда в теб невероятно духовно
свръхудоволствие с приказната си мелодия. Но това е в началото – когато обаче Jonne Järvelä се включва в тази прелест с вокалните
си партии, преминаваш в състояние на възторжен headbanging – един такъв бавен и страшно
изострящ всички твои сетива. Стига толкова описания, останалото ти сам ще си го
проучиш – повярвай ми, струва си. С Manala „Горският клан“ са поели в съвсем
различна посока от досегашната си. Тук няма Happy Little Boozer, нито Vodka, не, в това издание са подбрани само сериозни и качествени,
много прецизно изработени бижута, които изискват внимание и обективно настроено
ухо. Този албум не можеш да го слушаш на маса, докато предъвкваш с приятелите
си сочни пържоли, които поливаш след това с ракия – по-скоро може да пробваш да
се усамотиш някоя вечер в някое топло и уютно кътче вкъщи, да си налееш червено
вино и да наблюдаваш пламъка в камината (ако не палиш печка, някое клипче в
Тубата със записан пламък също би свършило работа), слушайки епичните истории
за финландския отвъден свят. Казано
накратко, приготви се да останеш безмълвен, с притаен дъх и почти замряло сърце,
докато веселите финландци изпълняват своята съвсем сериозна задача да задоволят
естетическите ти нужди.
Cradle of
Filth – Evermore Darkly (18.10.2011 – Peaceville/Nuclear Blast)
Ето това нещинце взехме като подарък за рождения ден на
Кикимората. Разбира се, аз бях човекът, на когото беше поверена (така де, аз си
я издействах умишлено) задачата да го поръча, да го плати, да го опакова и
евентуално да го подари. Когато пристигна по пощата и го извадих от големия
жълт плик, очите ми изтекоха. Съвсем честно, едвам ми се откъсна от сърчицето
това непризнато скъпоценно, но все пак доволният фейс на Кикимората, когато го
извади от огромния пакет, който й бях приготвила, надминаваше стократно по
стойност ED, така че
казваме, че си е струвало жертвата. А какво представлява тя? Два диска – първият
е нещо като... интересно допълнение към Darkly, Darkly, Venus Aversa
и в същото време играе ролята на подготве за следващия продукт на Cradle of Filth – Midnight in the
Labyrinth, и съдържа демо версии на някои от най-добрите песни от
въпросния албум от 2010, оркестрал на Summer Dying Fast и две нови песни в лицето на Transmission from Hell и Thank Your Lucky
Scars. Вторият диск е дори още по-апетитен – DVD, в което имаме малко документале - You Can't
Polish a Turd... But You Can Roll it in Glitter, лайв изпълнения от Glaspop Festival (2011), както и промо видео на Lilith Immaculate. Пальчики оближешь! Не успях да видя кой знае
какво от Evermore Darkly, когато
Кикимората реши да го пусне в действие на партито си, но ние си знаем, че няма
никакъв шанс това издание да е слабо. Затова и ще си доставя удоволствието да
се подложа втори път на онова нетърпеливо очакване на ГолемияЖълтПакет. Този
път обаче той ще носи моето име и наистина ще си е за мен.
Watain –
Opus Diaboli (07.05.2012 – His Master’s Noise)
Толкова много хвалби четох по адрес на тези свирепи вълци,
че нямаше как да не си ги пусна. Ами, честито, харесаха ми. Не мога да си
спомня с какво точно заковах за първи път, но със сигурност е било на
супервисоко ниво, щом известно време след това си пуснах DVD-то Opus Diaboli и го изгълтах на екс. Може
би единственото, което не ми се понрави много-много, беше, че групата е решила
да направи документален филм (so far, so good) и да го
насече брутално, като отделните парчета вмъкне между песните от концерта (bad decision) .
Някак тъпо ми се получава – тъкмо си се прихласнал по музиката и изведнъж –цоп- Erik Danielsson започва да ти
говори за историята на Watain. Нека речем, че
поне няма излишно дърдорене и нещата, които се споменават, са артистично
поднесени и наистина интересни, а това компенсира гафа с мешането
лайв-документални кадри. Иначе в чисто музикално отношение, записът е без
грешка. Внушително, смазващо, поразително... преживяването е аналогично с това
да влезеш в някакъв сатанински еквивалент на огромна готическа катедрала.
Отказвам се да го описвам и направо ти хвърлям ръкавицата – “Dare to enter…” the
world of Opus Diaboli! Hoooowwwwl!
Iron Maiden
– Dance of Death (08.03.2003 – EMI)
Един от малкото ми оставащи, за да си запълня дискографията
на Maiden, албуми.
„Тука слабо почти нЕема, пиичове“ е първото, което ми хрумва, когато мисля за DoD. И как ще има, това е „фаталното“
13-то издание на железарите. Има ли смисъл да ти казвам каква невероятна
композиция е едноименната песен, колко жестоко се куфее на Montségur, как кожата
ми настръхва от удоволствие след приблизително двестната секунда на епичната Paschendale, когато Adrian Smith започва едно красиво самотно соло, но към него впоследствие се присъединява моят
любим чичо Janick Gers, подкрепен от Steve
Harris и оркестър, а накрая цялото това нещо достига кулминацията
си с включването на вечно усмихнатия Dave Murray, и кара всички мускули в тялото ти да се съкращават хаотично под
благотворното въздействие на магията на горе изброените виртуози. А акустичната Journeyman е достойна да се превърне в химн на... на нещо голямо,
каквото се сетиш. На цял човешки живот, може би? Както и да е, няма
начин да останеш невъвлечен в танца на мъртвите, който ще ти представят Iron Maiden, даже е твърде възможно да останеш завинаги оплетен в
мрежите на прелестните му като морски сирени песни. Смятай се за предупреден!
Lacuna Coil
– Dark Adrenaline (23.01.2012 – Century Media)
Може би тези италианци са се комерсиализирали... а може би
не. Фифти ту фифти, какво да ти кажа. Много се колебая дали не е по-добре първо
да взема Shallow Life
(2009). Фифти ту фифти по 2. Ако се обърнем за решение на проблема към фактите,
то ще видим, че се запознах с Lacuna
Coil точно чрез Dark
Adrenaline и именно песни като Trip the Darkness и Intoxicated ме накараха да ги прослушам тези шматки. Ок, но и във
Shallow Life има
немалко бисерчета, които с удоволствие
бих прибавила към новородената си колекция. Ще попиташ защо не си ги взема
направо и двата записа. Много просто – то е ясно, че все някога ще ги
притежавам, въпросът е кой да е първи, защото закупуването на втория ще се
отложи за някъде много напред във времето, поради разбираеми (финансови)
причини. Иначе, до колкото си спомням, не съм слушала изцяло и задълбочено нито
едно от двете издания, така че елементът на изненада няма да липсва при никакви
обстоятелства. Това, което очаквам, е лека, разтоварваща, но и зарибяваща
музика, към която да се пристрастя евентуално, надявам се, дай Боже, дано!
Eluveitie –
Live on Tour (18.03.2012 - Soulfood Music Distribution GmbH)
Е-П-И-Ч-Н-О!!! Вярно е, че наскоро се запалих по
галския оркестър, но това не ми пречи на хиляда и двеста процента да вярвам, че
този лайв албум ще ме изрита от простосмъртното ми тяло чааак до звездите, че и
отвъд. Остави това, че е тъпкано с любими песни, но и Eluveitie са доказали многократно, че си
разбират от работата и звучат мозъкоиздухващо на живо. Само да се докопам до
този запис, ще го съсипя от въртене, честна викингска! Отправям и специално
предупреждение към съседите от долния етаж, че да не вземат да се оплакват –
пичове, повече от сигурно е, че ще падне едно жестоко скачане, пеене, дивеене,
надуване на музиката и всякакви подобни (не че ще ви се случи за първи път да
ви тероризирам по този начин), така че ви съветвам да се възползвате от
часовете между 7 сутринта и 14 следобед, когато огрявам с присъствието си
любимата си гимназия, и да се наспите, защото през останалото време мисля да се
кефя на този шедьовър. Точка!
Arkan –
Salam (18.04.2011
– Seasons of Mist)
Torden е
виновен! Откакто публикува онази статия с ревюта на метъл банди с близкоизточни
корени и звучене, не спрях да въртя Arkan (Страшно много ти благодаря, Андонов!) . Да, да, знам, че газят в
многократно използваната вода на „Beauty and the Beast”-похвата на пеене, но пък от друга страна,
за разлика от ред други, не боксуват в нея, а порят безстрашно повърхността й.
Мелодиите са ужасяващо хващащи, все едно слушаш едновременно брутална, но и
пленителна приказка на някоя шехерезадоподобна мадама, и ти препоръчвам да не посягаш
към нищо на тази група, ако в близките 32 часа, да речем, ти предстои да държиш
изпит, да правиш контролно или
каквото-там-важно-нещо-което-се-сетиш-и-изисква-концентрация. Даже алармата ми в срядЪК звъни с песента Origins, което си е страхотно начало на
деня, като се замислиш...А, и още нещо, групата е ARKAN и няма нищо общо с Tarkan (СимонС, специално заради теб го
споменавам това, че нещо много ги бъркаш)
Последният, десети албум, ще бъде на българска банда. Все още не знам на коя, камо ли мога да говоря за конкретно заглавие, но една малка част от вариантите, колкото за ориентация, се състои от Odd Crew, In Dying Moments (съгражданите трябва да се подкрепят!), Madman’s Bloodtryst (давайте, пичове!!!), Inspell, симпатягите от Khan (когато издадат нещо), Wartime, Redrum (хо-хо-хо), Downslot, Кикимора и Sevi. Примерно. Вярваш или не, България има страшно много кадърни музиканти, но самата ни страна е кисела почва, която прави виреенето на творците почти невъзможно. Нищо, след 20 години, може би, фенщината у нас, обикновените хора, ще се попробуди и музикалният ни бизнес ще процъфти... Евентуално...
Хей, какво четеш още?! Стига си си губил времето с глупости
и бягай да търсиш готини неща за слушане, а после – на пазар!
Страхотно
ReplyDelete